РАХАЗ

Калин беше на път да се прибере у дома. Не го беше правил от много години, от как замина да работи в онази далечна страна. Докато чакаше на летището, си поръча кафе. Сложи три захарчета. Разбърка го. Отпи. Остави чашата и се сети за жена си. Тя се беше прибрала седмица преди него със сина му. Толкова много я обичаше и не разбираше защо трябваше постоянно да се карат. Дори сутринта преди пътуването успяха да се скарат по телефона. За глупости. Посегна към топлата чаша с кафе. Отпи. Олекна му. Някак забрави за случката. Взе чантата и се отправи към самолета. Полетът беше много дълъг. Мина леко и ето, че вече кацна на родна земя. Това го напрегна. Започна да се притеснява. Малки капчици пот избиха по челото му. От самолета се отправи директно към тоалетната. Остана в нея до като се успокои. Излезе. Отправи се към паспортен контрол. Имаше малка опашка. Изчака. Мина без проблем. Тръгна към митническата проверка. Служителят го погледна, забеляза едва доловимото му напрежение и го спря.

-

Господине…

Калин се притесни. В главата му се завъртя спомена за крадеца, който завари да ум рови по багажа, преди да излети. Обля го пот.

- …моля, елата с мен. Седнете на този стол. Първо ви моля, да ми дадете личната си карта.

Калин я извади и подаде.

-

Удобно ли ви е на стола така? - попита служителят.

Що за въпрос помисли си Калин. Точно в този момент да ме пита дали ми е удобно. Погледна го подозрително. Напрежението вътре в него растеше бясно. Сърцето му щеше да изскочи. Беше готов да хване служителя за врата и да го удуши или разкъса с нокти и разкара от пътя си. Не беше направил нищо, а се изнерви толкова много.

-

Защото, ако не ви е удобно, ето там им възглавнички. Може да ги ползвате. Този стол е стар и не е от най-удобните.

'Боже Господи! Това ли било!' каза си на ум Калин. Прокара ръка през косата си. Олекна му. Погледна служителят и с облекчение отговори:

-

Не, благодаря. Удобен ми е. Може ли да ми обясните какво става, защо ме спряхте?

-

Има процедура, която трябва да изпълня в случай като вашия. Първо ще ви задам няколко въпроса. Готови ли сте да започнем.

-

Да.

-

Ще започна с една гатанка. Една жена в продължение на 20 минути родила две момичета, които не са близначки. Как е възможно това?

-

А бе вие ебавате ли се с мен? Що за въпрос?

-

Не, следвам процедурата, която ми е зададена. Опитайте да отговорите на въпроса.

Калин погледна подозрително. Прецени ситуацията. Луда история, но беше притиснат. Знаеше, че този служител имаше власт да промени живота му. Трябваше да се опита да отговори. Започна да премисля варианти и анализира ситуацията. Това е абсурд. 'Различни майки - ох, не неставаше. А различни баща, не - това е по-зле'. Изнерви се още повече.

-

Няма начин - отговори той. - Ще ви дам още един шанс. Опитайте - подкани служителят.

Тогава на Калин му хрумна:

-

Цветна бременност.

-

Как обяснява тя случката?

-

Не знам.

-

И аз не знам.

-

А какъв е отговорът тогава? - сопна се Калин. - Не са били близначки, а тризначки. Ще отбележа този въпрос като неотговорен. Нека минем към втория въпрос. Кога е роден най-добрият ви приятел?

-

Казва се Тодор, но кога е роден не знам. И втори шанс да им дадете, няма как да измисля. Ползвам устройства да ми напомнят.

-

Ясно. Следващият въпрос е: Колко прави 4 по 28 минус 3?

-

Хахаххахахх - изсмя се Калин - А бе вие наистина се ебавате с мен. Аз да не съм ученик, че да ме питате такива неща. Вие сте митничар, а не учител по математика.

-

Опитайте да пресметнете - подкани отново служителят с мек глас. Калин започна да се мъчи да сметне. Опитваше да си спомни как смяташе в училище, но нещо не се получаваше. От години не го беше правил на ум и май умът му го предаваше. Оп, сети се! Трябваха му лист хартия и химикалка. Помоли служителя да му даде. Написа 4 пъти 28 едно под други, тегли една черта и започна да събира. Така стигна до 72. От него извади 3 и получи 68. Почувства се много горд и с подобаващ тон заяви резултата.

-

Отбелязвам отговорът ви за неверен.

-

Ма как? - възкликна Калин. - Две се причините. Първо сбъркахте при ваденето, второ отне ви много време и дори помощните средства не можаха да ви помогнат. Познато ли ви е отчаянието?

-

Не. Аз съм силен характер и мога да се справям с всичко.

-

Добре, отбелязвам. Повишавате ли тон на жена си?

'Как да не и повишавам? Та ние се караме редовно. И не само, че и повишавам тон. И по далеч сме стигали. Тя е толкова тежък характер.' помисли си Калин. Обаче знаеше, че не е добре да каже тези работи. Те трябваше да останат скрити.

-

Аз, да повишавам тон на жена си?!? Не, няма такова нещо!

-

Добре - отбеляза служителя и дописа нещо, след което продължи.

-

Ето и последния въпрос. То е по-скоро задача, а именно да нарисувате една къща, която… - и без да довърши, Калин го прекъсна:

-

Аз не мога да рисувам. По-добре забравете.

-

ОК. Отбелязвам и сме готови. Искате ли да чуете резултатите.

-

Да, естествено, ако изобщо такива безумни въпроси, може да имат резултати.

-

Имат. При това много еднозначен резултат. Това не са случайни въпроси и не е детска игра. Това е специално разработена анкета от психолози. Първият въпрос показва състоянието на логиката и гъвкавостта на мислите ви. При вас те са замъглени, което се потвърждава и допълва от втория въпрос. Той показва закърнялостта на паметта ви. Само по себе си това до тук е достатъчно. Третият въпрос е само да потвърди нещата. Следва низ от непризнаване на отчаянието, преструване, че сте силен, агресия към най-близките ви, допълнени от агресия към мен, неискрен отговор, лъжа, съмнения, липса на доверие и не на последно място липсата на увереност, че поне може да опитате да нарисувате нещо, а също и липсата на творчество, видна от последния въпрос. Всичко това ме кара да заключа без съмнение, че вие употребявате от веществото. Процедурата изисква щателна проверка на багажа ви. Моля, да отворите куфара и извадите нещата от него върху тази маса.

Калин беше смаян. Не трябваше да се стига до тук. Положението беше зле. Но не това беше най-смайващото. Нещата които му каза служителят, те бяха много по-силни. За миг нещо се обърна в него и той прозря, призна си, че е така. Както беше готов да се защитава и оправдава, да му обясни, че няма право да си прави такива заключения от няколко детски въпроси, че неговото семейство е прекрасно, така нещо в него го накара да осъзнае положението си. Дори забрави за куфара. Другото беше толкова силно. Къде се загуби логиката му, яснотата му, творчеството му, неагресивното общуване, искреността, доверието, увереността. Къде изчезнаха тези неща? В какво се изроди любовта към жена му, към най- близките му хора? Лицето му се промени. Служителят забеляза това. Отдели достатъчно време, без да притеснява Калин.

Когато цветът му се завърна, служителят повтори:

-

Моля, да отворите куфара и извадите нещата от него върху тази маса.

Калин се изправи. Отиде до масата. Отвори чантата. Започна да вади нещата едно по едно. Стигна до едно пликче.

Служителят го взе и с нескрито удивление възкликна:

-

Та това е половин килограм! Не помня от години някой да се е опитвал да пренесе толкова голямо количество.

Устните на Калин пресъхнаха. Дори не помнеше какво има в това пликче. А може би онзи крадец… Служителят се държеше сякаш е заловил огромно престъпление. Какво ще стана с животът му? Какво щяха да го правят? Да го вкарат в затвора, тъмница? Щеше ли да види бял ден? А жена си? А синът си? Не!! Кошмар! Пресъхналото му гърло едвам промълви:

-

Какво ще ме правите? Какво ще бъде наказанието ми?

-

Наказание? Ние от години не наказваме. По време на големите промени осъзнахме, че човек стигнал до твоето състояние няма нужда от наказание. То не помага. Такъв човек има нужда от помощ.

Калин не можеше да повярва какво чуват ушите му. Даваше заето от вътре и за това повтори въпроса си:

-

Какво ще ме правите?

-

Нека видя в инструкциите, че не знам за такова голямо количество, какво се полага… Да, ето тук… А, ха. Присъдата е 6 месеца в среда на любов.

-

Какво?? - стъписан попита Калин - Какво е това? Публичен дом ли?

-

Това е специално място, където цари любов. Хората се прегръщат, уважават имат си доверие и са искрени помежду си. Не е публичен дом. Ти имаш нужда да бъдеш обичан, за да можеш да започнеш и ти да обичаш. Забравил си какво е това. Опитваш се да го заместиш, употребявайки веществото, но не става. Напротив отдалечаваш се още повече от любовта.

-

Че къде има такава среда на любов? Рая? Ще ме убивате ли?

-

Не. Няма да те убиваме. Ма ти явно от много години не си се прибирал в родината. Такива места има няколко. Наричаме ги Ровтаз. Това са всъщност сградите на бившите затвори, напълно преустроени. Сега вратите им са отворени. Всеки може да ги посети, когато има нужда. Парковете им са невероятно красиви. Вътре е пълно с произведения на изкуството. Организират най-страхотните концерти и представления в тях. А хората вътре! Това са най-отдадените, любящи хора, които съм виждал. Те не се натрапват, дори не е нужно да те прегърнат. Те просто излъчват спокойствие и приемане. Способни са да разтопят и най-скованото сърце.

Kалин не можеше да повярва. Чудеше се къде се намира и за това помоли служителя да разкаже повече по въпроса.

-

Всичко започна с група хора, които се подложиха на експеримент. Искаха да разберат какъв ще бъде животът им, ако престанат да използват веществото. Промяната в тях беше толкова силна, че не отне дълго време и други хора да се включат. В един момент нещата толкова се разраснаха, че хората престанаха да посещават сладкарници. Нямаха нужда от тях. Те разбраха, че другото е много по-силно. Че използването на заместители само прави нещата още по-болезнени. Сладкарниците бяха заменени от новите заведения, където хората се събираха да се прегръщат, да общуват без борба, без да се сравняват и обиждат. Любовта и уважението започнаха да изместват властта, агресията, замъглеността, тъпотата. Тогава бяха направени и новите промени в закона ни, според който основна задача на властите е да предпазват населението от зараза с веществото. Това обърна светът ни абсолютно на опаки. Сега живеем в хармония не само по между си, но и с природата. Станахме по чувствителни. Много професии отпаднаха.

-

Защо?

-

Защото сега сме толкова чувствителни и свързани, че усещаме сами промените във времето и нямаме нужда от синоптици. От как агресията спадна драстично, спадна и нуждата от правна система, полиция и армия, които да регулира насилието. Компютрите и телефоните вече нямат онази сила, защото хората помнят, имат кристално логично мислене, а когато искат да общуват, не говорят или пишат, а отиват в заведенията за прегръщане. И новините престанаха да ги интересуват. Така медиите отпаднаха. Пък и те се издържаха от реклами, а днес никой не гледа реклами, защото всеки знае и усеща от какво има нужда. Днес е много трудно да излъжеш някой. Хората престанаха да боледуват. Вече няма нужда от лекари, лекарства, терапевти. А когато някой иска да умре, ние уважаваме избора му и го изпращаме с любов.

-

Че какво правят всички тези хора, като не работят по 8 часа на ден?

-

Грижат се за себе си, играят игри, забавляват се, прегръщат се, танцуват, пеят, рисуват, творят, спортуват, обичат се. Има толкова много неща за правене и сега имаме време да ги правим. Сега всеки отделя по много време на децата си. Така отпадна нуждата от детски градини и училища. Най-важният урок, на който всеки родител трябва да научи детето си е как да се забавлява, как да обича. Науките някак изгубиха тежестта си. Още ги има, но не са най-ценното. Рядко можеш да видиш някой да бърза. Общуваме по улиците, гледаме се в очите. Чак се чудя как преди за работата съм отделял толкова много време и за любов не ми е оставало.

-

Но ти си на работа сега и пак не ти остава?

-

Ние всички вече работим за удоволствие. Сменяме си работата като ни омръзне. От как изпитах удоволствието да върша работата си с любов, вече не мога да работя по стария начин. Понякога правя нещо само за час и после се местя на друго място. Работното ни време е ограничено до максимум 6 часа на седмица. Забелязахме, че ако е повече, сърцето се изчерпва, няма вдъхновение. После то има нужда от грижа.

-

Кое е веществото? - попита Калин.

-

О, не мога да го произнеса. Станахме толкова чувствителни към него, че дори не изричаме името му. То е абсолютно забранено в страната ни.

-

Добре. Тогава можеш ли поне на опаки да ми го кажеш?

-

Рахаз.

Последва голямо мълчание, тишина. Калин разбра за пликчето. То си беше негово. Крадецът нямаше нищо общо с историята.

-

Но аз не мога без нея. - заяви изплашено с тих глас.

-

Никой не може без любов.

-

Не, нямах предвид това. Аз не мога без веществото.

-

Да, знам че така разбираш живота си в момента. След 6 месеца в Ровтаз ще имаш съвсем друга визия за него. Дори ще се чудиш, защо си се заблуждавал толкова време. Защо си хвърлял прах в очите си.

-

Не разбирам. Каква е връзката между веществото и прегръщането, логиката на ума ми, агресията ми?

-

То е пречка, преграда. Употребявайки го в голямата част от случаите човек се мъчи да замести липсата на любов. Но това е невъзможно. Когато спре да го употребява, тогава се изправя пред глада си за любов. Тогава започва да търси как да го нахрани. Именно това търсене беше причината да се появят новите заведения. Не можеш да разбереш докато употребяваш. След като го изживееш в Ровтаз, ще разбереш.

-

Как разбрахте, че употребявам? Какво ви накара да ме спрете? То всеки употребява.

-

Не. Не и в нашата страна вече. Беше много лесно да разбера. Ти си един от онези типични примери за които човек няма съмнение. Видях колко бързаше, усетих тревогата и агресията ти, притеснението и неувереността. Тези работи не могат да бъдат скрити от никой днес. Това ни дава възможност да се подкрепяме взаимно. Ако усетим, че някой е загубил връзката със сърцето си, го изпращаме в Ровтаз. Това е нещото от което има нужда, а не да употребява от веществото или да бъде наказан.

[Димо]

прочети повече ..

пукнатата делва.

далече-далече в една китайска провинция живела една възрастна жена. ден след ден възрастната жена нарамвала кобилицата* с две големи делви на нея и носела вода от извора. едната делва била цяла-целеничка, а другата била пукната. и така, в края на дългия път пукнатата делва пристигала наполовина пълна и се чувствала отчаяна, че правела само наполовина това, което се очаквало от нея.

един ден пукнатата делва казала на жената: срамувам се, заради пукнатината си. заради нея водата изтича по целия път до твоя дом. възрастната жена се усмихнала: знаейки за твоята пукнатина, аз засадих семенца от твоята страна на пътя и всеки ден, когато се връщаме от извора, ти ги поливаш. видяла ли си красивите цветя от твоята страна на пътя? без да си това, което си, тях нямаше да ги има.

*здрав прът носен на рамо. използва се за пренасяне на две тежести едновременно.



всеки от нас си има уникална пукнатина и уникална хубост. приемайки се точно каквито сме, ние си позволяваме да видим и другите такива, каквито са. да видим доброто в тях.

прочети повече ..

когато се довериш на Бог.

Аз:	Боже, може ли да те питам нещо?
Бог:	Разбира се.
Аз:	Обещай, че няма да се ядосваш...
Бог:	Обещавам.
Аз:	Защо позволи днес да ми се случат толкова много неща?
Бог:	Какво имаш предвид?
Аз:	Ами, събудих се късно.
Бог:	Да.
Аз:	Колата ми запали след цяла вечност.
Бог:	Добре.
Аз:	На обяд ми объркаха сандвича и трябваше да чакам.
Бог:	Хъм.
Аз:	По пътя за дома батерията на телефонът ми падна, точно като ми звъннаха.
Бог:	Добре.
Аз:	И за връх на всичко това, когато се прибрах исках само да си накисна краката в новата ми вана за масаж. Но тя не работеше! Днес нищо не беше както трябва! Защо направи това?
Бог:	Да видим сега, ангелът на смъртта беше до леглото ти тази сутрин и трябваше да изпратя един от ангелите си да се бие за живота ти. Оставих те да спиш през това време.
Аз:	О-о-о (смирено)
Бог:	Не позволих колата ти да запали, защото имаше пиян шофьор на твоя път, който щеше да те удари, ако беше излязъл на пътя.
Аз:	(засрамено)
Бог:	Човекът, който ти направи първия сандвич днес беше болен и аз не исках да се разболееш и ти, защото знам, че не можеш да си позволиш да отсъстваш от работа.
Аз:	Добре. (смутено)
Бог:	Телефонът ти се развали, защото човекът, който ти се обаждаше щеше да свидетелства фалшиво за твоите думи в този разговор, а аз не исках дори да говориш с него, за да бъдеш защитен.
Аз:	Ясно, Боже.(нежно)
Бог:	О, и тази вана за масаж, тя щеше да даде на късо и щеше да повреди цялата инсталация в дома ти тази вечер. Не мисля, че искаш да стоиш на тъмно.
Аз:	Съжалявам, Боже.
Бог:	Не съжалявай, просто се научи да ми се доверяваш във всичко, в доброто и в лошото.
Аз:	Доверявам ти се.
Бог:	И не се съмнявай, че моят план за твоя ден е винаги по-добър от твоя.

прочети повече ..

кой вълк ще нахраниш? притча на индианците чероки

един старец от индианското племе чероки разказал на внука си, че във всеки от нас живеят два вълка, които водят борба помежду си. единият вълк е олицотворение на гнева, завистта, недоволството, алчността, вината, лъжите, егоизма. дугият вълк на любовта, радостта, надеждата, добротата, щедростта, истината и вярата. внукът не се стърпял и попитал стареца с нескрито любопитство кой вълк побеждава? а старецът чероки простичко му отговорил: този, който нахраниш!

прочети повече ..

приказка за нещото

приказка за нещото, което живеело в човешката душа.

някога в дълбините на душата живеело нещо. живеело тихичко и никому не пречело. веднъж в душата влязло чувство. чувството се харесало на нещото. и нещото започнало да пази чувството, страхувайки се да не го загуби. всяка вечер нещото заключвало вратата и заедно с чувството обикаляли по всички ъгълчета на душата, разговаряли, мечтаели.

нещото привикнало към чувството и мислело, че то ще остане с него завинаги, а и чувството така обещало. но един ден изчезнало. нещото го търсило дълго, но намерило само една огромна дупка в едно ъгълче на душата. чувството било избягало и нещото виняло себе си за случилото се. след чувството в душата останала дупката, която не можела да бъде запълнена с нищо.

след тази случка в душата се опитвали да влязат и други чувства, но нещото не ги пускало. вече не искало да допусне никого до душата си, било уморено да се раздава. всеки път то изхвърляло новите чувства с метлата през дупката. малко по малко чувствата съвсем престанали да идват.

минало време и в душата почукало ново чувство. чувството не се вмъкнало през дупката, както правели другите, а останало да стои пред вратата. цяла вечер нещото неспокойно бродило из душата. когато си легнало да спи, сложило за всеки случай метлата до себе си, но не се наложило да гони никого. на сутринта погледнало през ключалката и видяло, че новото чувство продължава да стои пред вратата. нещото осъзнало, че не може да изгони този, който още не е влязъл.

минал се още един ден. смущението на нещото било безпределно. то много искало да пусне чувството, но и много се страхувало да го направи. ако го пусне и то избяга като първото, в душата ще има още една дупка.

минало се време и нещото свикнало, че новото чувство стои пред вратата, и един ден го пуснало вътре. вечерта те запалили огън и сгрели душата за пръв път от толкова много време. ще си отидеш ли?, не се сдържало да попита нещото. не заключвай вратата и аз ще остана, отговорило чувството. нещото не му повярвало, но го поканило да се разходят. къде е дупката?, полюбопитствало новото чувство. нещото посочило мястото, където била дупката, но дупка вече нямало. нещото се усмихнало на новото чувство и повече не заключило вратата.

прочети повече ..

история за една точка.

веднъж учителят показал на учениците си бял лист хартия. в центъра на листа имало една черна точка. попитал ги, какво виждат. един казал, точка. друг уточнил, черна точка. трети добавил, дебела черна точка. а учителят отбелязал, всеки от вас видя точката и никой не обърна внимание на чистия бял лист, на който е тя.

две метафори в една история. черната точка и белия лист. ограничаващите ни очаквания и изобилието от възможности. всички имаме тази склонност, да си съставяме определени очаквания. често не осъзнаваме, че не събитията и хората ни нараняват, а нашите собствени очаквания, които предварително сме създали. очакванията ни ограничават, това е факт. те не ни позволяват да се докоснем до всички онези възможности, които живота ни предоставя всеки ден. и изборът е винаги наш. белият лист или черната точка, кое ще изберем?

прочети повече ..

нито потискай, нито се отдавай. бъди по средата.

един възрастен мъж отишъл при лекаря и го попитал защо има болежки тук и там, пък живее здравословно. не пуши, не пие, ляга си рано. лекарят го успокоил, че за неговите 74 години, това е нормално и го пратил на топли минерални бани.

и така, възрастният мъж отишъл на топли минерални бани. там срещнал друг мъж, който изглеждал много стар и немощен. двамата се заговорили и от дума на дума, нашият възрастен мъж попитал другия каква е неговата тайна за достигане до дълбока старост. треперещият, стар мъж му отговорил, че когато бил на 17 години, баща му му казал да се наслаждава на живота, да яде, да пие и да се весели от сърце. вместо да се жени, да остане ерген и да има десет жени. и че той точно това направил. на колко години е, го попитал възрастния мъж, а немощния му отговорил, на 24.

това са двете крайности. едната крайност е потискането, другата е отдаването на удоволствията. нито потискай, нито се отдавай. бъди по средата. това е твоят живот и не е необходимо нито да го потискаш, нито да го пилееш. грижи се за него. обичай го. отнасяй се приятелски с него и той ще ти разкрие много тайни.

ОШО

прочети повече ..

истината за щастието.

един ден дядото повикал внучето си и му обяснил, че вече му е време да си отиде от този свят. но първо би искал да го научи на нещо важно. именно истината за щастието искал да му предаде:

да си щастлив, означава да осъзнаеш, че ти си любов.
когато си силен, другите обичат ли те? не, те се страхуват от теб.
когато имаш власт, хората обичат ли те? не, те ти се подчиняват.
когато си велик, хората обичат ли те? не, те ти завиждат.

когато си любов, хората те обичат.
как да те обичат хората?

какво обичат хората, без дори да го осъзнават?
обичат слънцето, а то си е там и им дава топлина и живот.
обичат морето, а то просто си е там и им дава храна и вода.
обичат земята, а тя си е там и нищо не иска в замяна.

ти си също като тях.
ти си част от земята, морето, слънцето.
ти си светлина, която е вечността.
не се нуждаеш от нищо, за да светиш.
не се нуждаеш от нищо, за да правиш хората щастливи.
не се нуждаеш от нищо, за да бъдеш щастлив.

прочети повече ..

притча за едно сляпо момиче.

след един ден (буквално) прекаран в очакване да дойде моят ред на опашката пред паспортната служба. след един ден залял ме с присъствието на 2 уникални, обогатяващи ме, жени. след един такъв ден, когато съм същевременно изтощена, задоволена и преизпълена с вяра във вселенските дела. откривам притча. кратка. в която дума става за едно момиче, сляпо.

и така. в един град, като моя, имало едно сляпо момиче. то просило всеки ден на ъгъла на една улица. а пред него тенекийка стояла и картон измачкан с надпис: Сляпа съм. Моля, Помогнете.

минавали хора и подминавали. от време на време някой, откъснал се за миг от мислите свои, пускал монета в тенекийката и отминавал.

един един един мъж се навел, взел картона, надраскал нещо на него и продължил по пътя си. а тенекийката задрънчала по-силно и по-често. хората минавали и монети пускали. и така цял ден.

денят превалял и момичето стъпките познало. мъжът приближавал, а то не се стърпяло и на пресекулки въпрос задало: Моля ви, .. Кажете ми ... Каквоооо написахте? а мъжът отвърнал : Какъв красив ден е днес! Хора, вижте го.

всеки различно би усетил думите в притчата. ала аз помислих си, че вместо да молим за помощ. можем да дадем каквото имаме. може да е малко. ала да е от сърце. може да е просто усмивка в мрачен ден. може да е просто приказка за закуска. де да знам, може да е всичко, за което се сетим. и няма да се налага да молим за помощ. защото тя сама ще дойде .. и то от сърце.



притчата почерпих от димо.бг и я перефразирах, както аз я видях.

прочети повече ..

Йоселе - светият скъперник

Много отдавна в покрайнините на малък град един богат човек на име Йоселе живеел сам в огромното си имение. Въпреки че имал повече пари, отколкото можел да похарчи, Йоселе бил известен като ужасен скъперник. Появял ли се някой бедняк на прага му, за да изпроси няколко гроша или нещо за хапване, бивал гневно отпращан. Нямало значение колко сърцераздирателна била молбата на този нещастен човечец или колко отчаяна е нуждата му - Йоселе никога не давал нищо на никого.

Когато скъперникът най-сетне умрял, никой не пролял и сълза за него. Нямал семейство, нито приятели и никому нямало да липсва. Всъщност самата мисъл, че е там, непристъпен в имението си, била потискаща за всички, и когато си отишъл, целият град въздъхнал с облекчение.

Тогава обаче се случило нещо много странно и неочаквано. Едно след друго, всички по-бедни семейства започнали да посещават дома на равина и всички разказвали една и съща история. Много години наред някой тайно оставял вързопчета с пари под прага им всяка сряда вечер. Семействата се нуждаели изключително много от тази ежеседмична помощ, но ето че сега, твърде необяснимо, тя внезапно спряла. Хората били притеснени и объркани, разчитали на нея...

Равинът се опитвал да ги утешава. Но докато изслушвал тези семейства едно след друго, го осенила удивителна мисъл. Случило се било само едно нещо, което можело да обясни внезапния край на тази благотворителност, помогнала на толкова много хора. И това било смъртта на Йоселе. Възможно ли било човекът, който се представял за скъперник, да е бил нещо съвсем различно? Щом паднала нощта, равинът се оттеглил в усамотение и се помолил за отговор.

Тъй пламенна била неговата молитва, че съзнанието му напуснало времето и пространството. Преминало дори границата на смъртта и влязло в Райската градина, в която се връщат душите на праведните, когато напуснат този свят. И там, в Градината, го чакал не друг, а самият Йоселе, заобиколен от душите на патриарси и велики древни мъдреци.

-Защо, Йоселе? - попитал равинът. - Защо реши да скриеш добротата на сърцето си? Защо възприе образа на егоист и презрян човек? Йоселе се поколебал, после меко казал:
-Някога действително бях човекът, когото описваш. Колкото повече имах, толкова повече исках. Като че ли изглеждаше, че имам всичко. И тук идва най-странното. Колкото повече получавах, толкова повече чувствах, че губя. И всеки ден приличаше на катерене по пясъчен хълм. Тичах с всичка сила, но в сърцето ми се струваше, че непрекъснато се хлъзгам назад. Въпреки всичко, което имах, се чувствах така беден, сякаш нямам нищо. Така че определено нямах никакво желание да споделям с другиго.

Като гледал Йоселе в божествената градина, равинът внезапно почувствал, че започва да разбира. Ето човекът, когото всички наричали скъперник, а всъщност той бил избрал този неприятен образ, за да спечели наградата си в идния живот. Сърцето на равина се разтуптяло от това прозрение:
-Благословен си ти безмерно! - извикал той. - Да бъдеш приет от тези велики души сигурно наистина е рай.

Бегла усмивка минала през лицето на Йоселе.
- Да - рекъл той, взирайки се дълбоко в очите на равина, - чудесно е да бъдеш в присъствието на богоизбраните. Но нищо, нищо не може да се сравни с радостта, която изпитвах, когато скривах онези вързопчета всяка седмица. Това тук е раят, но онова беше истински дълбока радост.

***
Такoва е и моето разбиране за даването, споделянето, благотворителността. Смятам, че не само Кабала ни учи на това - да даваме така, че едната ръка да не знае какво прави другата, да даваме от сърце и да получаваме от това толкова радост и удовлетворение, че да не може да се опише с думи ...

И друг извод, който аз си направих от тази притча (който го уча и с приятели) - никога да не слагам етикети на хората, защото всеки е свободен да се променя.



Предишните притчи от 'Тайната - Да открием източника на радостта и удовлетворението' на Майкъл Бърг можеш да намериш тук:

1. Нечаканият гост.
2. Свещите и диамантите.
3. Хлебарят и просякът.

прочети повече ..

Хлебарят и просякът

Имало едно време един хлебар, който веднъж изпекъл необикновен, чуден самун хляб - тъй прекрасен и тъй съвършен бил той, сякаш бил излязъл право изпод ръката на Създателя. Вместо да го продаде хлебарят решил да го занесе в синагогата като дар към Създателя, който сторил възможна направата на този съвършен самун хляб.

Останал сам в светилището, хлебарят отворил дарохранителницата и положил самуна вътре. Помолил се на Създателя да приеме дара му и си тръгнал.

В този момент се случило покрай синагогата да минава просяк. От дълго време не бил слагал залък в устата и се чувствал така, сякаш всеки момент може да умре от глад. Някак си обаче не можел да повярва, че това е съдбата, отредена му от Създателя. Затова влязъл в синагогата и тихо пристъпил. Коленичил пред дарохранителницата и отправил към Създателя мъката си.

Когато свършил молитвата, просякът отворил дарохранителницата, а там открил прекрасния самун хляб! Шепнейки нова молитва на благодарност, просякът взел хляба и бързо излязъл от синагогата.

Хлебарят пък от своя страна се чудел дали дарът му за Създателя е бил приет и не могъл да се сдържи да не се върне да провери. Когато отворил дарохранителницата и видял, че хлябът го няма, сърцето му подскочило от радост. И решил всяка седмица да принася нов дар от съвършено изпечен самун хляб.

Така се случило, че когато хлебарят оставил новия дар, просякът отново бил изпаднал в отчаяние от глад. И отново се помолил в храма, а после отворил дарохранителницата и отново намерил нов самун хляб. Хлебарят и този път се върнал да види дали дарът му е бил приет и с радост открил, че дарохранителницата е празна. Така двамата мъже, по различни причини, чувствали, че са получили отговор на молитвите си и че са в единство със Създателя. Тази размяна продължила четиринадесет години и всеки път хлебарят бивал дълбоко удовлетворен, че дарът му е приет, както и нито веднъж просякът не останал без дар.

* * *
Тази ми стана любимата притча от книгата. Духовната връзка не е задължително да е мащабна, можем да я изпитваме във всеки момент от ежедневието си. Важното е да сме осъзнати и да следим кога се чувстваме най-радостни и удовлетворени. Това е индикаторът, че изпълняваме това, заради което сме се появили на този свят.

Можеш да си припомниш предишните притчи, с които Майкъл Бърг ни разкрива Тайната на радостта и удовлетворението:

1. Нечаканият гост.
2. Свещите и диамантите.

прочети повече ..

Свещите и диамантите

Имало едно време беден свещар на име Яков. Чул той за тайнствен остров, на който диамантите били повече от песъчинките на брега на морето. Един ден Яков напуснал дома си и се отправил към най-близкото пристанище. Като поразпитал, разбрал, че островът на диамантите наистина съществува, но трябвало да побърза: до острова плавал кораб само веднъж на седем години и тъкмо сега тръгвал! И Яков се втурнал на борда.

Щом пристигнал на острова, открил, че всичко, което се говорело, е вярно! Имало диаманти навсякъде, толкова много - подобно на песъчинките на брега. Яков коленичил и започнал да тъпче дисагите си с блестящите скъпоценни камъни, замаян от мечти за това колко богат ще бъде, когато се върне у дома.

Тогава обаче до него се приближил един от жителите на острова.
-Губиш си времето, като си пълниш дисагите с тия безполезни камъчета - рекъл човекът. - Тъй като ще останеш тук седем години, по-добре си намери начин да се прехранваш. Имаш ли занаят?
-Ами, свещар съм - отвърнал Яков.
-Много добре. Значи се захващай със свещите.

Точно така и сторил Яков, и много скоро се сдобил с процъфтяващ бизнес. Тъй като нямало други свещари, с които да се конкурира, той станал най-важният човек на острова. Неусетно, изтекли седемте години и ето че един ден пристигнал корабът.
Яков бързо си приготвил всички вещи и скочил на борда.

Когато се върнал у дома, близките му с нетърпение надникнали в дисагите. Удивлението им нямало граници.
-Къде са диамантите? - попитали жена му и децата. - Нямаше те седем години, а ни носиш само свещи?

Яков се засмял. Нима не разбирали? Свещите го били превърнали във важна личност на острова! Но щом си отворил устата да го каже, изведнъж го връхлетяла истината. Бил забравил с каква цел е отишъл на острова, а сега нямало нищо по-ценно от това, което придобил там...


* * *
Майкъл Бърг включва и тази притча в книгата, в която ни разкрива Тайната на радостта и удовлетворението.

Този остров е физическият свят. Диамантите са хилядите ни възможности да даваме и споделяме, които съществуват навсякъде около нас. Тъй като те са толкова многобройни, колкото зрънцата по пясъка, ние ги подминаваме заради привидно неотложните нужди, които ни налага ежедневието. Обсебени от тези нужди, лесно забравяме истинската цел, с която сме дошли тук, а именно да живеем в радост и удовлетворение.

прочети повече ..

Тайната на радостта и удовлетворението

'Единственият начин да постигнете истинска радост и удовлетворение е като се превърнете в споделящо същество.' Духовните търсения на Майкъл Бърг, последовател на Кабала, го отвеждат до тази простичка истина за същността на живота.

Книгата му 'Тайната - Да открием източника на радостта и удовлетворението' бе първото ми докосване до Кабала. Кабалистите вярват, че истинската ни съдба е живот, пълен с радост и удовлетворение. Но важен е пътят, който ще ни отведе до тях! Ежедневният живот ни е учил по безброй начини, че вземането е пътят към удовлетворението, а според горното прозрение - това е даването, споделянето (в по-духовен смисъл).

Тези вярвания не са чужди за мен. От собствен опит зная, че най-щастлива, най-пълноценна се чувствам когато помагам, когато давам, когато споделям. Разбира се не само Кабала ни учи на това. Има го във всяка една религия, стига да имаш очи и сърце да го осъзнаеш и прилагаш.

Ще споделя с теб притчите от книгата, които смятам че ще бъдат полезни с едно, или с друго. Ето първата:

НЕЧАКАНИЯТ ГОСТ
Преди стотици години някъде в Източна Европа живял беден мъж със своята жена. Казвали се Йосиф и Ребека, а скромният им дом приличал повече на колиба. Имали си само една мършава крава, с чието мляко и сирене поминували някак.

Един следобед, малко преди залез слънце, Йосиф чул тропане на вратата и когато отворил, челюстта му увиснала от изненада. Пред него стоял мъжът, когото надлъж и нашир познавали като най-великия учен-кабалист на света, известен като Баал Шем Тов („Господарят на доброто име" - Бел. прев). Зад него почтително стояли и неколцина от учениците му.
-Пътуваме цял ден, а вече слънцето залязва - казал Баал Шем Тов. - Може ли да останем у вас за вечеря?
-Разбира се, разбира се - засуетил се Йосиф и отстъпил встрани, поканвайки учителя и учениците му да влязат в колибата.

Ребека, която шетала край огнището, погледнала през рамо - и тя била удивена и дори малко уплашена от неочакваната поява на великия учител.
-Много добре - казал Баал Шем Тов и се огледал. - Но трябва да ви кажа, че аз и учениците ми сме много изгладнели от пътя. Бихме искали за вечеря няколко хубави парчета печено месо, пресни зеленчуци и, разбира се, малко добро вино. Нали ще можете да ни нагостите?
Йосиф се поколебал, после въодушевено кимнал.
-0, да, да - казал той, - за нас това е голяма чест и ще ви поднесем точно каквото желаете. Нека поговоря с жена ми...

Двамата с Ребека се отдръпнали в ъгъла.
-Какво ще правим? - запитала неспокойно Ребека. - Как ще дадем на тези хора каквото искат? Нямаме нито месо, нито пресни зеленчуци, а виното, което пием, изобщо не е достойно за Баал Шем Тов! Йосиф помислил малко. После рекъл:
-Само едно нещо можем да сторим. Ще продам кравата, за да купим храна. Нямаме време за губене! - и преди жена му да успее да възрази, той бързо излязъл.

След час Йосиф се върнал с продукти за обилна трапеза и Ребека се втурнала да приготвя ястията. Но когато великият учител започнал да се храни, притеснените домакини се смаяли от огромния му апетит. Щом приключвал едно блюдо, веднага поисквал следващото. Бил ненаситен! Дори учениците изглеждали изненадани. Сякаш Баал Шем Тов искал да изяде цялата къща на бедните хорица - и точно това и ставало!

След като омел и последния залък, Баал Шем Тов бутнал стола си и станал от масата.
-Вкусно беше! Много ви благодаря - рекъл той. - Сега добихме сили, за да продължим пътя си, така че ще потегляме. -И след миг той и учениците му изчезнали така неочаквано, както се били появили.
-Е, чудна каша стана - затюхкала се Ребека, когато вратата се затворила зад гърба на гостите. - Сега наистина си нямаме нищичко, дори мършава крава! Какво ще правим, Йосифе? Ще умрем от глад!

Йосиф не можел да понесе вида на ридаещата си жена и като не знаел що да стори, излязъл от колибата и поел в студената нощ. Скоро осъзнал, че върви без посока през гората. Как щял да разреши ужасния проблем, пред който се били изправили двамата с Ребека? По някое време, като в унес, той затворил очи, паднал на колене и започнал да се моли. От дън душа се молел за всички неща, които никога не бил имал - не само за себе си, но и за многострадалната си жена.

Внезапно Йосиф чул шумолене в клоните зад гърба си и като отворил очи, видял някой да се провира сред гъсталака. Бил старец, добре облечен, но чорлав и малко раздърпан - очевидно подпийнал. Като зърнал Йосиф обаче, очите му заблестели от щастие.
-Толкова се радвам, че тук има някого - рекъл старецът, заваляйки думите. - Не искам да умра сам.
-Да умрете? - скочил на крака Йосиф. - Вие няма да умрете. Просто сте пийнал повечко.
Но когато Йосиф протегнал ръка да го подкрепи, старецът въздъхнал и се отпуснал на земята. Йосиф коленичил до него и онзи му разказал една тъжна история.

Той бил много заможен, но парите били единственото, което интересувало семейството му. Приличали на лешояди, които само го чакали да умре, за да сложат ръка на богатството му.
-Само че ги чака изненада - продумал старецът с мрачна усмивка. - Не знаят, че съм заровил съкровището тук, в тази гора. Нищо няма да получат, понеже нищо не заслужават!
-Съжалявам за неблагополучията ви - смутено казал Йосиф. -Но тук е студено, а на вас ви трябва топло местенце да си починете.

Старецът само поклатил глава.
-Твърде късно е. Но вие бяхте много добър с мен. Такова нещо от много години не ми се е случвало, затова ще се отплатя за добрината ви. Ето... вижте...
Когато посегнал към джоба на палтото си обаче, той се разкашлял, внезапно млъкнал и склопил очи. Йосиф бързо се навел да му помогне, но старецът вече бил мъртъв.

Йосиф се почувствал по-уплашен и объркан отвсякога. Въпреки това, докато се взирал безпомощно в отпуснатото тяло до себе си, видял, че в мига преди да умре, старецът бил извадил някаква хартийка от джоба си. Йосиф внимателно я взел и я разгърнал. За негово учудване това било карта с указания! А когато решил да последва тези указания, открил онова заровено съкровище, за което говорел старият човек - по-голямо, отколкото можел да си представи!

Минали пет години. Един ден Баал Шем Тов и учениците му отново били на път и срещнали изящна каляска, пътуваща в обратната посока. Когато учениците се изравнили с каляската и погледнали към нея, с удивление разпознали бедняка, който преди години така се бил потрудил да ги нагости за вечеря. До него седяла жена му и двамата изглеждали не само богати и охолни, но и така, сякаш си нямали никакви грижи на този свят!

Когато учениците се обърнали към учителя си с удивени лица, Баал Шем Тов само се усмихнал спокойно, сякаш отдавна бил очаквал този момент.
-Виждате ли - рекъл той на учениците си, - съдбата на Йосиф бе да бъде радостен и доволен, но никога не му бе хрумнало да поиска всичко онова, което му бе отредено. Щеше да се задоволи цял живот да си живее с мършавата си крава. Затова трябваше да му помогна да се отърве от нея.

прочети повече ..

приказка за вълшебната нишка

имало едно много весело момченце. всички го обичали. и родителите, и учителите, и приятелите му, но имал един недостатък. Петър не можел да живее в момента. не се бил научил да се радва на нещата, които се случват в настоящето. когато бил на училище, си мислел колко хубаво би било да си играе на двора. когато играел на двора, си мислел за лятната ваканция. все си мислел за нещо друго и никога не отделял време да се наслади на специалните моменти, които изпълвали дните му.

една сутрин той се разхождал в гората недалеч от дома си. почувствал умора, решил да си почине на една полянка и след малко заспал. дълбоко в съня си чул как някой го вика по име. той бавно отворил очи и с изненада видял една стара жена. изглеждала на повече от сто години. в сбръчканата си ръка старицата държала топче с дупчица по средата, а от дупчицата се подавала дълга златна нишка.

Това е нишката на твоя живот, казала тя. Ако я дръпнеш съвсем лекичко, цял час ще отлети за секунди. Ако дръпнеш малко по-силно, цели дни ще отлетят за минути. А ако дръпнеш с цялата си сила, месеци, дори години ще изминат само за няколко дни.

старата жена протегнала ръка и дала топчето с вълшебната нишка на момчето. на другия ден Петър седял в класната стая, но му било много скучно и не го свъртало на едно място. спомнил си за новата играчка, подръпнал лекичко златната нишка и в същия миг се озовал вкъщи в градината. Петър осъзнал силата на вълшебната нишка. скоро му омръзнало да бъде ученик и закопнял да бъде тинейджър с всички вълнуващи неща, които носи тази фаза от живота. затова извадил топчето и този път дръпнал златната нишка силно. превърнал в тинейджър и си имал много красива приятелка, казвала се Елиза. но той пак не бил доволен. мислел си колко хубаво ще е да бъде възрастен. дръпнал пак нишката и много години се изнизали само за миг. превърнал се в мъж на средна възраст. Елиза вече била негова жена и двамата били заобиколени от много деца. забелязал обаче, че някога черната му коса започнала да побелява. а някога младата му майка сега била стара и немощна. но Петър продължавал да не може да живее в настоящето. отново дръпнал вълшебната нишка и зачакал промяната.

видял се като деветдесетгодишен старец. косата му била бяла като сняг, а красивата му млада жена била умряла преди години. прекрасните му деца били пораснали. за пръв път Петър осъзнал, че не е имал време да се порадва на чудесата на живота. той така и не отишъл на риба с децата си и нито една вечер не излязал с Елиза на разходка под лунната светлина. не успял да засади нито едно цвете, нито да прочете онези прекрасни книги, които майка му толкова обичала. той препускал през живота, без да спре и да погледне всички онези хубави неща по пътя.

натъжил се. отишъл в гората, където като малко момче обичал да се разхожда. когато стигнал, видял, че дръвчетата, които помнел от детството си, се били превърнали във величестени дъбове. легнал на една полянка и потънал в дълбок сън. след минута чул, че някой го вика. отворил очи, погледнал нагоре и с изненада видял, че това е същата старица, която преди много години му дала топчето с вълшебната златна нишка.

Хареса ли ти моят специален подарък, попитала тя. Петър й казал истината: Отначало беше забавно, но сега много съжалявам. Целият ми живот мина без да мога да му се порадвам. Чувствам се празен. Пропуснах да живея живота, който ми беше даден.

старицата го попитала: Какво би искал сега? Петър се позамислил за секунда и бързо казал: Искам пак да съм ученик и да изживея живота си още веднъж. той пак потънал в дълбок сън и чул, че някой го вика и отворил очи. до леглото стояла майка му, млада, здрава и лъчезарна. необикновената жена от гората била изпълнила желанието му и го върнала в предишния му живот.

и от този ден Петър заживял така, както искал. изживял живот, пълен с удоволствия, радости и победи. и всичко това започнало, когато престанал да жертва настоящето в полза на бъдещето и заживял в настоящия момент.

_________________________________________

това бе едно напомняме а ла Робин Шарма, че времето изтича през пръстите ни като ситен пясък. признавам си, че често този факт ми убягва. държа се все едно винаги ще съм тук и за никъде не бързам. или пък живея с мисълта за нещо, което предстои, но все още е доволно далеч. и губя ценни мигове фантазирайки си какво ще е. понякога, както днес, се хващам навреме какво правя, друг път не успявам да спася мига и той отлита.

днес стигнах до офиса навреме. успях да си (налея) чаша кафе. и тъкмо се гласях му се отдавам. и се отнесох в бъдещето. асансьорът ме качи на последния етаж на НДК. наредих се след другите на опашката за регистрация. и бавно се отправих да си търся място из редиците от столове в зала 3. оглеждах се наоколо, търсех познати лица. и нямах търпение да започне лекцията на Робин. вече знаех какво е усещането да си в залата с него. бях го изпитала. и все пак тръпнех от любопитство. ъъъъъъъъ. тук някъде се сепнах. отворих facebook и написах на стената си, 3 дни остават ‎до Лидерство без титла - семинарът на Робин Шарма. точно така, днес, утре и малко парче от срядата остават до събитието. достатъчно време и достатъчно много мигове, които заслужават вниманието ми. страхотно е, че се вълнувам толкоз. и все пак бих искала да остана фокусирана върху насладата от събуждането си. и отпих глътка кафе. и вече знаех, че тази вечер ще разкажа приказката за Петър и вълшебната нишка, която знам от Монахът, който продаде своето ферари.

прочети повече ..

научи ме как да помагам на хората?

един човек отишъл при Буда и го попитал: Учителю, чух че си много мъдър, научи ме как да помагам на хората? Буда първо помълчал, а после му отговорил: За да помагаш, трябва да те има. Не можеш да помагаш, ако не съществуваш, и потънал отново в медитация.

прочети повече ..

Ученичката, Легенди от Видинския край

уикендът ме изпрати в село Салаш (на границата със Сърбия) и оттатък граничната линия. а на връщане в Белоградчик. за първи път на скалите се изкачих като чавдарче. нямам спомен от възприятията си тогава. но имам ясен спомен за вечерите, в които притихнала слушах топлия глас на дядо да ниже легендите за тез места. преди години затъгувах за тях и се зарових из бумагите. успях да намеря книгата Шепот от вековете. Легенди от Видинския край, списана от Георги Попов и Кръстьо Джонов. и провокирана от разговорите на връщане в колата, ми хрумна да споделя парче от нея, за да се носи легендата отново..

19. Ученичката
Георги Попов

Тоя ден младият дервиш Абдията беше неспокоен. Дори в молитвите си към аллаха не виждаше друго освен нейния образ. И аллах сякаш се беше отказал от него. Похлупил очи към земята, мисълта му бягаше по алеята за горския извор към шубраците на Любовния камък. Устните му механически и захласнато мълвяха някаква молитвена наустница, но в жарещия му поглед се мяркаше тя — ученичката от килийното училище на гърбавия даскал. Такава, каквато я познаваше, каквато я срещаше по чаршията и горе на камъка, където тя се виждаше всяка вечер с един младеж. Заруменялото светло лице, от което усмивката не слизаше, трапчинките на розовите бузи, разплетените коси, сресани на път, облите скули, изопнатият сукман, тя, дъщерята на Станоя коюмджията, който държеше дюкян на пазарската улица, не излизаше от ума му.

А молитвеният дом не беше далеч от килийното училище. Делеше ги само малкият сокак. И Абдията, седнал на пейката под големия орех в празните сутрешни часове, чуваше високия гърлен глас на гърбавия даскал, който учеше децата, вслушваше се в шума, който идваше от школото, и в почивките между часовете, чуваше гласове, като при разроен пчелен кошер.

Понякога в малката джамия на текето в сънна унесеност го приспиваше словото на хаджията. До него в молитвена преданост слушаха наредени и другите братя дервиши Мекуш, Мустафа, Кабул, Юсуф и още други с големи бели кауци на главите, коленичили в молитвено бдение. Чок шей — мислеше той, но мисълта му бягаше там горе, към онзи усамотен камък, където беше видял Латинка — школничката от килийното училище да се гуши в пазвите на момъка и да разменя ласките си със сина на Бино казанджията.

Този ден той не успя пет пъти да измие очите, ушите и нозете си и толкова пъти да се моли на аллаха. Мисълта му беше заета другаде. И след Акшам намаз той дебнеше да се отскубне от високата ограда на текето и да отиде там, в гъстия шубрак при Любовния камък. Слушаше потайните слова на влюбените, гледаше с пламнали бузи и кръвта му биеше по слепоочието, сякаш ще потече по гладкото му чело. Дебнеше ги като звяр, който чака газелата на водопой, а в погледа му, див и несвястен, беше изписана бяс.

Безсилен беше да направи нещо повече и това го влудяваше. Левент беше Милотин, с широки плещи и здрави ръце, мечка да хване, ще я събори. А той Абдията, беше нисък слаб и кощиляв младеж.

Аллахън иши — мислеше той. — Щом не може така, хитростта ще помогне. И той на другия ден се запъти право при каймакамина на града. Наклевети невинния младеж в бунтарски сплетни, за които синът на Бино казанджията не беше и помислил. Бунтува хората от църковната махала, каймакам ефенди, срещал се с хората от дружината на хайдут Велко, хули аллаха и дига гяурската си глава срещу свещения ни падишах ...

Още същия ден Милотин беше запрян в кумбите на крепостта — влажни, тъмни и неприветливи. Може и да го пуснат — мислеше Абдията, — но тази вечер Латинка ще бъде моя ...

Вечерта, когато луната показваше бледия си лик над Венеца и меката светлина обля студените скали, Латинка се отправи за срещата със своя любим горе на усамотения Любовен камък. Но вместо любимият из шубраците изскокна, като дявол из въртоп, преоблеченият дервиш. Той впи ръце в младата й плът, но тя с един замах се откопчи от нечистите му ръце и с разкъсана блуза полетя като стрела към панаирската ливада. Абдията, разгневен и настървен, хукна след нея. Широката му дреха се мяташе по драки и шубраци, парчета се късаха от халата, но можеше ли да стигне подгонена сърна? Докато той прекосяваше ливадата, девойката беше стигнала пред изправените скали. Грохнала от умора и уплаха, сърцето й биеше сякаш ще изхвръкне от младежките гърди. Но друг избор нямаше. С продрани нозе, с оросено от кръв лице, издраскано от шипки и глогинки, тя започна да се катери между процепите на отвесните скали. С тряскава бързина хващаше треви и шубраци, ронеха се камъни под ръцете й, но тя бързаше да изкачи скалата и да се скрие в затулената пещера. А беше чувала, че горе по скалите в задънена хралупа живееше отколе мечка стръвница. Но по-добре мечка стръвница да ме разкъса, отколкото да се оставя в ръцете на разбесуваният дервиш — мислеше уплашената девойка.

Опряна на скалите, с разтуптяно сърце, задъхана и бледа, с последни усилия тя прехапа ръба на скалата и отмаляла се отпусна върху площадката. А под нея пропастта зееше като отворен кладенец. Едва се съвзела, тя чуваше, че отдолу дервишът напира, шумоли между драките и с усилия се катери по склата. Но в този момент, когато дигна глава, Латинка с ужас забеляза, че срещу нея, като сянка се провира между камъните и дървесата огромното туловище на мечката стръвница. Дали беше подушила човешкия мирис на младата плът или случайно минаваше? Но щом зърна девойката, от уплаха или що, мечката се изправи с целия си ръст и ревна така, че цялата околност потрепера.

Вледеняващи тръпки полазиха по тялото на Латинка. В страха и изумлението си тя с отчаяние прошепна: Боже, смили се... Певърни ме в камък, зад мене е дервиш, отпред мечка ме дебне...

Повече нищо не можа да каже, защото в тоз миг чудото стана. Всичко наоколо сякаш с един замах се вкамени. Замря сърцето на девойката с поглед, отправен към светналия град, откъдето чакаше Милотин да дойде на помощ. Дервишът също се превърна в камък, така както беше спрял до изправената скала. А мечката в целия си ръст и до ден днешен стои като паметник над дефилето.

Когато пуснаха невинния момък от крепостта Хумба и той научи за нерадостната участ на своята любима, заплака и сълзите му като две бистри струи потекоха като прохладно изворче из дефилето. Там чешма се изгради и от чучура рукнаха бистри като сълзи чудотворни води. От този момент чешмата се помни с най-хубавта вода наречена Субашин (истинска) вода...

прочети повече ..

не очаквай нищо.

имало едно време 2 индийски учителя. един по-млад. и един по-стар. по-младият бил ученик на по-стария. за това пък младият имал хиляди ученици. а старият само 20. един ден старият отишъл при по-младия и го попитал: Мислиш ли, че знаеш повече от мен? Не, учителю. Ти знаеш повече, нали точно ти ме обучаваше, му отговорил младият. Мислиш ли, че преподаваш по-добре, пак питал старият. Не, най-добрият учител в света си ти, отвърнал младият. Как според теб идва мъдростта, с желанието или с възрастта?, отново старият. Разбира се, че с възрастта, отговорил младият. Тогава защо твоите ученици са хиляди, а моите една шепа? a младият учител отвърнал: Идват малко (може би), защото очакваш да дойдат много. Аз не очаквам никого.

преразказана версия на една от приказките на Хорхе Букай.

прочети повече ..

Приказка край огъня

- И двамата заживели щастливо до края на дните си, завърши приказката баба и си отдъхна.

Тя се наведе и хвърли още една цепеница в огъня, докато бъркаше с огромна (тогава ми се струваше такава) дървена лъжица сладкото от сини сливи, което леко къкреше. Аз седях на едно столче (от онези малките дървени, помните ли?) до огъня и обмислях. Някак си не ми се струваше достоверен краят на приказката. Виж, за другото вярвах: драконите си съществуваха - прелитаха много често над къщата и когато питах дядо какво е това, той ми обясняваше, че е дракон, който превозва хора и ще се приземи в Бургас. Сигурно е така! Дядо не би ме излъгал за такова сериозно нещо.

Вещици и магьосници също имаше - след пожара баба ме беше водила при една бабичка, която лееше куршум. И тогава наистина страхът ми отмина! Значи магията подейства, съответно тази бабичка е магьосница.

Чудовищата и дяволите също ми бяха добре познати. Когато се навеждах през терасата, баба ми винаги успяваше да ме види и ми казваше, че дяволчето ще ме дръпне, ако го направя отново. Същото казваше и дядо, когато махах капакът на кладенеца (където държаха касите с бира) и пусках камъни във водата.

- Ще те дръпне дяволът, бе Летка! - така казваше дядо.

Аз дяволът не бях го виждала, но… сигурно е така! Дядо не би ме излъгал за такова сериозно нещо.

И джуджета бях виждала. По телевизията. Тогава попитах братовчедка ми, която беше по-голяма от мен с цяла една година:
- Мирос, според теб съществуват ли наистина джуджета?

Тя погледна телевизора, после погледна мен и каза убедително:
- Дядо каза, че съществуват. Сигурно е така! Той не би ни излъгал за такова сериозно нещо.

Та значи, аз им вярвах за всичко. На баба и дядо де! Той и татко веднъж обеща да отидем на море, но не отидохме, защото имало много хора на морето и нямало място. Морето е толкова… толкова безкрайно! Как няма да има място?! Излъга ме тогава. Обаче нека се върнем към края на приказката:'И двамата заживели щастливо до края на дните си.'

Не се стърпях:
- Абе, бабо… тая Пепеляшка нали е била бедна? Как тогава ще се омъжи за принц?

- Амииии… ще се омъжи! Защо да не се омъжи?! – обясни ми не много разбираемо тя и продължи да бърка сладкото, което миришеше някак си… сладко. – Я иди да видиш дали кокошката е снела и вземи яйцето да не го смачка тоя вратоглав петел! Боклука му с боклук!

Отидох. Взех яйцето, ритнах два пъти петела и като ме нападна да кълве избягах. Докато вървях към баба обаче обмислях отговора й.

- Ама, бабо… как ще се омъжи за принца това момиче? Нали е бедно? – настоятелно попитах аз и си седнах на столчето. Започнах да си играя с яйцето в очакване не отговора.

Баба помисли пак и обясни:
- Омъжила се е за принца, защото е била умна. Затова той я е харесал. Защото е била учена – можела е да чете и да пише. Не е важно дали си богат, а дали си умен, баба.

- Ооо… ами тогава защо не ми давате да си играя с Митето и с Радина? Те са бедни, ама са умни… Е, не могат да четат и да пишат… Даже май ще повтарят годината. Обаче сигурно са умни!

- Защото едно време, като строихме къщата, дядо им не дойде да помага! Всички комшии дойдоха, той – не! Няма да играеш с тях! – ядоса се баба. – Какво искаш - да те запишат вашите тука в Елхово на училище? С циганчетата да ходиш…

- Аз не искам да ходя на училище тука! Ще ходя в Кърджали с моите приятели! – разсърдих се, че ме принизява толкова.

Елхово беше град, но Кърджали… беше безкрай пъти по-голям. Дори мисля, че беше най-големият град в България. Татко ми беше казал, че София е по-голяма, обаче… той ме излъга за морето, помните ли? Сигурно е лъжа и това.

Замислих се. Започнах да си подавам яйцето от ръка в ръка.
- Значи принцът и Пепеляшка са се харесали… - разсъждавах на глас аз.

- Да, още щом се погледнали, разбрали, че са един за друг. – допълни баба.

- Е, как така? Още се поглеждат и разбират, че са един за друг?!? – учудих се.

Баба усети, че предстои лавина от въпроси и се опита да ме блокира с отговор:
- Е, не в първия момент… Като се опознаеш с човека и с течение на времето разбираш, че това е твоята половинка, както се казва.

Сега вече наистина съвсем се обърках. Как го разбираш това? Откъде можеш да бъдеш толкова сигурен, че това е човекът, с който ще прекараш целият си живот? Това е цял живот, не… четири месеца като лятната ваканция в Елхово. Това е безкрайно много време! И то с един човек!

- Ама как го разбираш? А, бабо? Как разбираш, че това е твоята половинка? Кажи ми! –настоявах аз.

- Ще го почувстваш, Лете. Просто ще го почувстваш. Казват му 'любов'.

Както си играех с яйцето, щом баба спомена тази думичка, изведнъж то падна и се счупи. Тази дума май не ми допада много… Или тя не ме харесва, или аз – нея. Но определено щяхме да имаме проблеми в бъдеще.

to be continued

прочети повече ..

вратата към мъдростта.

веднъж един гръцки философ поръчал на свой ученик три години да раздава пари на всеки, който го обиди. когато този изпитателен период минал, учителят казал на ученика: Сега можеш да отидеш в Атина и да изучаваш Мъдрост. когато ученикът влязъл в Атина, срещнал един известен мъдрец, който седля до портата и обиждал всеки, който влизал или излизал от града. обидил и ученика, но той избухнал в смях: Защо се смееш, когато те обиждам?, попитал мъдрецът. Защото, отвърнал ученикът, в продължение на три години плащах за такива неща, а сега ти ме обиждаш безплатно. Влизай в града, рекъл мъдрецът, Той целият е твой ..

група екцентрични характери, оттеглили се в пустините край Скит за живот в молитва и саможертва, разказват тази история, за да илюстрират стойността на страданието и трудностите. но не само трудността била тази, която отворила града на мъдростта за ученика. основният фактор, позволил му така добре да се справи с нестaндартната ситуация, била способността му да сменя перспективата, да вижда ситуацията от различна гледна точка.

способността да се измества гледната точка е едно от най-мощните и резултатни оръжия, с чиято помощ можем да се справим с всекидневните житейски проблеми.

Изкуството на щастливия живот:
Практическо ръководство
Далай Лама

прочети повече ..

никой не живее без загуба (страдание).

по времето на Буда имало една жена на име Кисаготами. тя била сполетяна от гибелта на единственото си дете. неспособна да приеме смъртта, Кисаготами тичала от човек на човек, търсейки лек, с чиято помощ да върне детето си към живота. говорело се, че Буда има такова лекарство.

Кисаготами отишла при Буда, поклонила му се и го попитала: Можеш ли да направиш лекарство, което да съживи детето ми? Знам такова лекарство, отвърнал Буда, но за да го направя, са ми необходими някои съставки. облекчена жената попитала: Какво ви е нужно? Донеси ми шепа синапено семе, рекъл Буда.

жената обещала да го стори, но когато си тръгвала, той добавил: Искам синапено семе да се вземе от къща, където няма умрял - дете, съпруг, родител или слуга. жената приела и тръгнала да обикаля от къща на къща за синапено семе. във всеки дом хората били готови да й го дадат, но когато ги питала дали има умрял в семейството, не могла да открие дом, непосетен от смъртта. в една къща била умряла дъщерята, в друга съпруг или родител.

Кисаготами не могла да намери дом, незасегнат от страданието на смъртта. виждайки, че не е сама в скръбта си, майката погребала безжизненото тяло на своя син и се върнала при Буда. а той й казал с дълбоко съчувствие: Ти мислеше, че си единствената, загубила сина си. Законът на смъртта повелява, че сред живите същества непреходност няма.

Кисаготами научила, че никой не живее без загуба и страдание. тя не била единствената избрана за подобно ужасно нещастие. това прозрение не елиминирало скръбта от загубата й, но намалило мъката й от борбата срещу този тъжен житейски факт.

прочети повече ..