С кои известни личности празнуваш рожден ден?

Днес, от споделена новина във Facebook, с огромна изненада установих, че (Sweet Child O`Mine) момиченцето ми си е избрало да се роди на рождената дата на Аксел Роуз (06.02.1962 г.) - вокалист на Guns N` Roses. Голямо име в рок музиката, към която са насочени и моите предпочитания, но не ми беше известно. Все пак не можеш да знаеш и помниш всичко...

Любопитството ми бе погъделичкано и при запитване на чичко Google научих, че и Боб Марли (огромно име в реге музиката) споделя същата дата. Роден е на 06.02.1945 г.

Стана ми интересно и реших да проверя дали има още известни личности, родени на тази дата. Попаднах на сайт, където са систематизирани рождените дни на известни и по-малко известни личности, вероятно над 90 % американци. Ако ти е любопитно и имаш минутка за губене, можеш да провериш с кого празнуваш на една дата от {тук}

Попадал/а ли си на подобна страница с български имена?

Жива вода

Вечна обич, вечна младост,
вечер хората сънуват,
вечен живот, вечна сладост,
денем те бленуват!

Много странници я дирят -
нея, живата вода,
но по листата сутрин не съзират
мъничките, нежни капчици роса.

Те невинни са и уязвими,
също като нашите деца,
които със своята чистота незрима,
изпълват цялата Земя!

Минават бързешком край малкото поточе,
без дори с поглед единствен да го дарят,
а то сякаш за внимание клокочи,
за каквото младежките сърца горят.

Прекосяват те една река,
която бързо сменя своя ход
и никога не е една и съща,
и все по-устремено търси своя брод.

Така след младите устреми,
хората решават своята съдба,
следвайки своите тъги и радости
и открито гледайки света.

И ето, странниците стигат до морето,
необятно и наистина красиво,
и едва сега разбират за небето,
и за слънцето искрящо, живо!

Те оглеждат се в спокойните води,
напомнят, че верни спътници били са
и навяват тихи мисли за отминалите дни,
които неусетно в пътя се изнизали.

Така през призмата на мъдростта,
странниците с белите коси, всичко осъзнават.
Кристалната вода отмива болката и
отминалите мигове отново оживяват!

Прозрачни капчици роса,
игривото поточе и дивата река,
преливат към морската широта,
сливат се във вечността!

Образуват живата вода,
която живота обновява
и поддържа неговата красота.

16.05.2000 г.

Моето тяло - важна част от мен

Цели двадесет и осем години възприемах тялото си на части... Едни от тях харесвах, други ме дразнеха, от трети се срамувах. От друга страна, никога не съм мислила, че тялото е нещо кой знае колко значимо, предимство за мен винаги са имали умът и душата. Трудно, но все пак за сега успешно наредих пъзела си и в този момент се харесвам точно такава, каквато съм - несъвършена и уникална!

Как стигнах до там? Нека започна от началото... Още от четвърти клас имам голям бюст, който всячески се опитвах да скрия и докато съученичките ми изглеждаха като деца, аз трябваше да нося сутиени и да се справям със странни погледи. Дълго време се 'криех' под ризите на баща си, а той е доста едър мъж, при което изглеждах като бъчвичка в торса. Винаги съм имала коремче, което ме дразнеше, защото каквото и да правех (диети, спорт) не искаше да си отиде. Шията, прасците и особено глезените си харесвах, същото важи за косата, очите и устните.

Наглед харесваните части са повече, но пък при едно напълняване, а то не беше рядко срещано явление при мен, дразнещите части наедряваха още повече и сме имали неприятни спорове с огледалото. Милата ми майчица често си го отнасяше заради киселата физиономия, когато се опитваше да ме накара да се харесам като ми ушие дрехи, които да стоят добре точно на моите телесни особености. Не се смятах за хубава, не вярвах и на нейната преценка, защото майката е твърде субективна.

От десети клас спрях да ям месо, освен риба и правех разтоварващ режим всяка година от по 10 дни на жито и плодове, или само плодове. Това не ми попречи да се закръгля към 65 килограма покрай абитуриентския бал, което за моите 165 сантиметра не отиваше на добре. Докато съученичките ми отслабваха за събитието, моята пухкавост достигна размер, в който спрях да се чувствам що-годе удобно в тялото си. Тежеше ми като ходя, не се побирах в любими дрехи, а малко трудно свиквах с новото... Постепенно, докато учех в университета, се закрепих на около 55 - 56 килограма, което пак не ме накара да се приема, да се харесам особено. Знаех, че никога няма да бъда с манекенски мерки, защото приличах на по-едрия си род. Като се върна назад, всъщност никога не съм харесвала много слабите хора и не съм искала да приличам на тях.

Явно не килограмите са имали значение за мен. Като цяло не съм усещала тялото си като нещо мое, като нещо важно. По-скоро го приемах като някаква спънка. Вероятно това е причината за честите ми спъвания и падания докато ходя. Ръцете и устата не са били достатъчно бързи, за да предадат препускащите мисли и са ставали досадни грешчици...

Започнах да усещам тялото си по съвсем нов начин, когато бях бременна. С порастването на коремчето, аз се харесвах все повече и мога да кажа, че от този период аз ОБИЧАМ МОЕТО ТЯЛО! Все пак то беше първият дом на малкото момиченце, което ме избра за своя майка. Не усещах и капка неприязън към наедряващите коремче и бюст, напротив, радвах се, че най-после ще изпълнят предназначението си. Вярно, качих към 10 - 12 килограма, но дори да бяха повече - усещанията ми нямаше да бъдат различни. Оцених значението на тялото, което ми е дадено и то се превърна във важна част от мен!

Когато се опитвах да кърмя, гърдите ми върнаха тъпкано за всичките тези години ненавист, но и това вече успях да приема. Описах тази сага в Моята среща с раждането и кърменето и не смятам да й отделям повече внимание. Видях какво е усещането с още по-пълен и тежащ бюст и сега съм щастлива, че тази част от тялото ми се върна в предишните си размери, с които си бях свикнала. Избих си от главата всякакви мисли за операция за намаляване на бюста, каквито преди ме спохождаха много често, но оставях за 'след като родя'.

Това си е моят път на опознаване и приемане. По този начин тялото ми се превърна във важна част от самата мен. То ми е дадено, за да мога да изразявам всичко, което ме вълнува; да усещам света; да бъде дом на душата и ума...

А твоето?

Огледалце, огледалце

Случвало ли ти се е да се запознаеш с някого и да усетите моментална взаимна симпатия? Да се виждате за първи път, а да ви се струва, че се познавате от дълго време? Да имате толкова много общи черти, сходни интереси и представи, че да се разбирате от половин дума? Да изпитвате неограничена близост, разбиране и приемане?

Обясняването на това привличане като среща на сродни души ме устройва. Колкото повече информация намирам, толкова повече вярвам, че няма нищо случайно в живота ни, още по-малко хората, които срещаме по пътя си. Особено ми допада тълкуванието на Едгар Кейси, който не смята сродната душа непременно за 'другата ни половинка', без която не сме цялостни. Според него това привличане, което изпитваме на духовно ниво е НЕ защото сме срещнали 'идеалната' половинка, която ни допълва, а защото по един или друг начин ни подтиква да станем цялостни. Това пасва на вярването ми, че се прераждаме с много сродни души и вероятно няма да изпитаме това чувство само веднъж.

Случи ми се преди около шест години да срещна моето огледалце. Така наричам едно много специално за мен момиче, приятелче, жена, сродна душа. Когато започнах работа и ме представяха на хората, с които ще работя, тя липсваше на бюрото си и някак усетих празнина. Дойде в моя офис да остави документи и беше доста необикновена среща, заради това силно привличане, каквото не бях изпитвала до сега. Спомням си, че беше облечена с дълга кафява велурена пола, точно какъвто панталон имах аз. Стилът й на обличане ми допадна, може би защото приличаше на моя. Излъчваше толкова чар и магнетизъм, че си обясних липсата, когато я е нямало. Харесахме се още тогава, от пръв поглед!

Беше толкова лесно и приятно да работим заедно. Разбирахме се с по една дума и всичко ставаше от раз. Не сме имали нужда от много говорене, от много време, самото присъствие беше ключето за хубав ден. В един момент ми стана чак странно защо привличането към нея е толкова силно. Определено не беше на физическо ниво. Да, тя е красива, невероятно чаровна, лъчезарна, уверена, спокойна, секси, но не натрапчиво, женствена, някак чиста, естествена, майка... Вероятно съм искала да виждам това в себе си и част от нещата ги съзирах.

Явно тя ме усещаше по същия начин, защото веднъж покрай работата ми каза колко й е приятно да ме вижда и че сме един тип жена. Нямаше нужда от много обяснения - разбрах какво има предвид. Усещах същото. Оставаше и аз да се приема! Страшно много я харесвах, бяхме почти еднакви и го виждах. Сякаш се поглеждам в огледало, отвън навътре. Защо тогава не можех да харесам по този начин и себе си?

В един момент и това се случи. Приех своята женска страна! За това много ми помогна и бременността. Смятам също, че никак не беше случайно нейното идване в момента, когато разбрах, че чакам дете!

Така се стекоха обстоятелствата, че се разделихме малко след това. Трябваше да преминем през различни неща. Тя се прибра в родния си град, аз станах майка и огромна част от времето ми принадлежеше на дъщеря ми. През това лято отново се доближихме и обогатихме, защото сме на една вълна както се казва. Дали можем да бъдем още по-цялостни и щастливи - само времето ще покаже?!

А през това време смятам да виждам огледалцето си по-често, защото е много важна част от мен и е много хубаво да се приемам!

Усмивка за спомен

Обичам да ходя пеш. Правя го от ученичка - първо до основното училище, а след това до гимназията. С моята приятелка тръгвахме около час по-рано, за да стигнем навреме за първия час. Беше забавно, особено зимата, когато се изтърся на леда в молитвена поза! През лятото жегата ни изморяваше по баира, но спирахме на половината път у баба ми, за студена вода и топла приказка.

Продължавам да ходя до работа и обратно пеш. Когато не съм вглъбена в планове за деня съзерцавам красотите на сезона: свежите пролетни премени на дърветата; аромата на току-що окосена трева; звуците на лятото, примесени с тези на опустелия град; пъстрите топли краски на есенните листа, застилащи хрускащия килим по тротоара; отраженията на сградите в локвите; искрящите като диаманти кристалчета скреж; пухкавата бяла чистота на зимата... Денят ми винаги е пълен.

Преди повече от две години, почти всеки ден, на път за работа срещах един възрастен човек. Той винаги ме питаше: 'Момиче, колко ти е часа?' и след моя отговор ми благодареше с усмивка. Първите няколко пъти се дразнех, че забавя ритъма ми на ходене и ме отвлича от планирането на работния ден. После укорявах себе си за това отношение, като си мислех, че той сигурно е самотен и просто иска да размени по някоя дума с минувачите. Стоеше пред блока си, седнал на зелената пейка или около входа, подпрян на бастунчето си. Винаги изглеждаше много спретнат и реших, че има жена, която не обича, или не може да излиза навън. Той излъчваше чистота, спокойствие и мъдрост, не бързаше за никъде и се наслаждаваше на новия ден. Когато се случеше да не го видя леко се притеснявах и ми олекваше на следващия ден. Беше ми много приятно, когато денят ми започне с неговата блага усмивка. Вдъхваше толкова много топлина и спокойствие! Чудих се какъв е бил животът му, представях си го като малко момче, възпитано и подредено, после като баща, работещ с усърдие, разбиращ и грижовен за семейството си и сега го виждах като дядо, изпълнен с топлина към света.

Откакто се върнах след майчинството не съм го срещала и вероятно си е заминал. Дори и така, споменът за неговата усмивка винаги предизвиква моята!

Доби Д. и бръчките

'Аз вече внимавам да не се усмихвам много.'
Тези думи зашлевиха Доби Д. по-силно от шамар и тя застина в недоумяваща гримаса. Не би могло да бъде другояче, тъй като излязоха от устата на една от най-слънчевите и усмихнати жени, с които я беше запознала работата й. Тя беше сладко пухкаво миньонче, от което се излъчваше изключително заразителна доброта, на която биха завидели повечето Божи служители. От около година тази жена беше майка, нещо отдавна чакано, носещо топлота и радост, изпълващо със сила и любов...

Трябваше да има някаква грешка! Когато се поокопити, Доби успя да смотолеви само:
'Защо така?'.
'За да бъда хубава за моя син и да не ми излизат бръчки', беше чистосърдечният отговор.
Зачуди се дали да се смее, или да плаче. Жената бе по детски сладка с това признание, след което сподели, че карала дори съпруга си да се маже с крем против бръчки! Искаше детето да не се срамува, че има по-възрастни родители и да продължи да ги харесва. Когато разбра мотивите за горното изявление, на Доби се прииска да прегърне жената. Искаше да й каже, че слънцето, което искри в нея може да облекчи всяка болка, да превърже всяка рана, да изглади всяка бръчка... Вместо това подари една от най-хубавите си усмивки.

Доби Д. не бе от момичетата, които обръщат голямо внимание на външния си вид. Основно използваше малко крем през зимата, когато кожата й бе прекалено суха. Рядко ползваше червило и молив за очи. Със сенките беше скарана, защото правеше всякакви физиономии, а и ръцете й често се озоваваха на лицето. Дали защото винаги е била мъжко момиче, не успя да разбере суетните погледи на повечето си съученички в огледалцата. Смяташе, че няма какво да прикрива, защото никога не бе имала проблемна кожа. Когато пък видеше наклепани малки момиченца й ставаше от една страна смешно, но от друга много мъчно... Защо почти всички се стремяха да изглеждат големи и напудрени?!

С истерията покрай бръчките се сблъска още в ученическите си години. Докато през лятото кръстосваше по улиците с най-добрия си приятел, той все я удряше по челото с думите:
'Стига се бръчка, че ще ти излязат бръчки!'
Да не присвива очи и чело, когато слънцето й пече; да се усмихва по-малко; да не прави толкова много физиономии... Нещото, което Доби ненавиждаше повече от това да й казват какво да НЕ прави, беше - какво ДА прави! Но като цяло, резултатът им беше един и същ... ограничения, ограничения, ограничения. Защо трябваше да потиска това, което напира отвътре? А и определено не искаше да се разделя с усмивката си!

След срещата със слънчевата дама, която не иска толкова да се усмихва, Доби Д. се замисляше малко по-често за бръчките. Вече ги забелязваше в отражението си в огледалото. Първоначално мъничко я уплашиха! Поиска да ги спре, купи си крем против тях, макар да знаеше, че няма да помогне особено. В крайна сметка преустанови експериментите си с него след едно - две намазвания. Реши, че не си струва времето, усилията и средствата да се бори с тях и да си нанесе може би повече поражения. Имаше достатъчно 'звездни' примери в тази насока.

Огледа се край себе си. Вниманието й спря на една жена, която я привлече, откакто се запозна с нея. Бяха един тип и сякаш чрез нея можеше да види себе си отвън - навътре. Тя беше красива по свой специфичен начин, примесващ огромна доза чар, сияйна усмивка и непринудено детско излъчване. Някъде там, около искрящите й живи очи започваха малки бръчици, които се спускаха надолу към бузите като криле на пеперуда, толкова фини и изящни. Те не загрозяваха, просто присъстваха край кафеникавите лунички и някак обогатяваха харизмата й. Приличаше й на Пипи, която въпреки че не иска, всъщност беше пораснала, разцъфнала...

Доби Д. стигна до извода, че не трябва да се притеснява от своите малки бръчици. Те просто отбелязваха, че животът й следва естествения си път. Сметна, че колкото по-малко върви срещу него, толкова повече време ще има да му се наслаждава! Знаеше, че всеки етап от него носи своята красота! Беше я виждала с очите си, виждаше я и запечатана във фотографиите... Обичаше да гледа миниатюрните детски крачета и ръчички, пухкавите личица, учудените палави очички; наслаждаваше се и на порасналите деца, борещи се, радващи се, движещи се, молещи се, криещи се... Не по-малко беше удоволствието от наблюдаването на старите хора! Оприличаваше ги на многовековни дървета, стабилни и силни, търпеливи и разбиращи, сякаш побиращи в очите си целия свят. Знаеше, че един ден ще достигне до тяхното обаяние и мъдрост. Обаче не смяташе да бърза, искаше да се наслади на целия път и на всяка нова бръчица, която той й оставя като спомен!

Да бъдеш съобразителен

Какво се изисква, за да проявяваш съобразителност? Да имаш малко, но навреме да ти дойде? Да имаш определен опит с подобни обстоятелства? Да ти пука за теб самия и за околните? Оформилата се дискусия под 'Да бъдеш тактичен' ме накара да се чудя дали това качество ни е вродено, или може да се възпита?! Защо в дадена ситуация го проявяваме, а в следващата сме като 'кон с капаци'?

Въпросите ми са породени от това, че напоследък доста се дразня от несъобразителността на околните. Направо се вбесявам, когато съм спряла с количката на някое по-тихо местенце (което и без друго е доста трудно за намиране) и дойде някой (познат, непознат, мъж, жена), който с доста висок глас пита 'Спи ли бебчето?'. 'Вече НЕ' е отговорът ми обикновено! Толкова ли е трудно да се съобрази, че след като не сме сред другите мами и деца, най-вероятно сме се отделили, поради простата причина, че бебето спи и то леко?

Друг случай, който също много ме подразни бе с наш съсед. Стоеше пред вратата за мазите, която случайно е точно на стена до входната и ако е отворена не можеш да влезеш във входа. Вижда, че идвам с количката, която управлявам с една ръка, защото другата носи голям пакет памперси и имам да кача две стъпала, за да вляза. Помислих, че чака да минем, за да отвори врата към мазите, но когато стигнах до асансьора, той си тръгна. Плеснах се по челото, чудейки се да се смея ли, или да плача. Стоеше там като инспектор, който чака да види дали ще се справя с качването на количката и не се отмести на милиметър. Не съм очаквала да се сети да помогне, или от учтивост да предложи, но поне да не ми се пречка и да се чудя от къде да го заобиколя! Не съм сигурна дали несъобразителност не е меко казано в този случай!

А какво става когато отнесем несъобразителността към войната по нашите пътища? Да пресечеш улица с количка си е цяло изкуство. Дори някой да ми даде път, (което е рядкост, но все пак се случва), колкото и да ми се иска да освободя платното по-бързо, искам и да пресека, без да се чудя дали водачът от другата страна ще прояви достатъчно съобразителност и ще успее да спре, за да минем цели! И да съм се правила на камикадзе преди, когато съм на пешеходна пътека и на никого не му пука, че и аз бързам, сега достатъчно ме е грижа за съдържанието на количката, за да се стремя всячески да избягвам несъобразителността наоколо...

Но явно не всяка жена с количка го прави. Скоро баща ми разказа случка, от която ми настръхна косата! Докато се разминавал с кола на шосето, иззад спрял микробус се подава рязко детска количка. За щастие е успял да спре, тъй като е карал много бавно (а обикновено не прави така), но ако не беше? Предполагам, че никой шофьор не би искал да бъде в такава ситуация. Защо трябва да избираш дали да блъснеш едната страна за сметка на другата? Между другото ми се е случвало да спра зад микробус и да трябва да пресека, защото не навсякъде тротоарите ни са проходими. Не зная дали защото и аз съм шофьор, или защото обикновено трябва добре да се огледаш като пресичаш - се подавам и когато от двете страни е чисто, дръпвам си количката и гледам да се изнеса възможно най-бързо, защото има достатъчно камикадзета и сред шофьорите за съжаление.

Мисля си, че вероятно е доста натоварващо постоянно да се съобразяваш както с твоите мисли, чувства, думи и дела, така и с тези на останалите, но просто така трябва! Дали причината да не го правим е, че все повече се интересуваме единствено от себе си? Дали се проявява прословутия ни манталитет 'на Вуте да му е зле'?

Защо не успяваме да се съобразим с това, което е наистина добро за нас и за другите? Толкова ли е трудно просто да се усмихваме и да бъдем щастливи, без да пречим на околните?

Моят перфектен ден

Събужда ме леко мъркане, идващо откъм съседното легълце. Моето малко 'маци, коти, писи' (както понякога наричам дъщеря си) се пробужда, което е знак да се надигам и да започваме сутрешните процедури. Краката ме наболяват от дългото нощно бездействие и се сещам за 'Нека ме боли' на Слави (откакто доброволно се отказах от болката, която да ми напомня, че съм жива, се чувствам доста добре, а дали може и още по-добре?!). Не е време за философски мисли, а за простички действия! Вдигам малката принцеса от леглото и я гушвам, а тя ми се усмихва в отговор с най-сладката беззъба усмивка. Първият перфектен миг за днес! Бърболеска си на повивалника докато дава акита на свален памперс, а аз доволно се суетя край нея. Следва миене на дупе и папкане на 'Ле' (явно ще е на 'ти' с езиците, защото от бебе знае да си поиска мляко на френски). Оставям я на голямото легло при татко й, докато глася багажа за излизане. Чува се смях и сладко бърборене, което наподобява песен. Срещам два чифта щастливи очи - едните зелени, другите сини. Вторият перфектен миг! Отнасям сините към бъгито (така наричам страхотно удобната и за двете ни количка, в която и аз бих искала да се возя, но... малко ми е минало времето за това, обаче съвсем малко).

Лято е. Рано е и излизаме, за да изпреварим жегата. Срещаме малко хора, тръгнали към работа. Чувствам се перфектно, защото ние пък отиваме към парка. Дишам сравнително свеж въздух (предимство на малкия град) и се усмихвам на заспиващото личице в количката. Паркът е пуст, само тук-там се виждат кучета и се чуват виковете на стопаните, които безуспешно се опитват да ги приберат. Да, и на тях им е хубаво в парка! Обикалям по алеите и си мисля колко обичам денят ми да започва рано. А бях забравила, че съм ранно пиле. Крача с усмивка и се любувам на тишината, паркът е само за нас! Третият перфектен миг! Избирам си най-хубавата пъстра сянка и се паркирам до количката на сгъваемото столче, подарено ми от мама (добре, че е тя, която все още мисли за всичко). Чета Пратчет и гледам да не се разсмея, защото принцесата спи леко. Поредният перфектен миг, които вече спирам да броя, тъй като бройката е без значение. След известно време усещам, че две небесни очи ме гледат любопитно и оставям книжката. Време е да се разходим и да видим дали приятелчетата ни са дошли. Все още няма много мами, но нашите по-ранобудни приятели са налице. Отиваме на любимата ни пейка и оставяме возилата. Някои гледат любопитно гълъбите, други се опитват да ги хванат, трети, които още не могат да стоят седнали зяпат как се поклащат клоните на дърветата. Забавно е. Пълно е с усмихнати малки, големи и още по-големи муцунки. Светът е толкова голям и интересен. Всеки ден преоткривам колко е съвършен!

Следва отново папкане. Все пак, който иска да порасне - трябва да яде. Разделяме се, за да се срещнем по-късно. Жегата е налице, но сякаш не я усещам. Бутам количката към вкъщи и усмивката не слиза от лицето ми. Батковците пред блока спират да ритат, за да минем необезпокоявани и някой идва да ми задържи вратата на асансьора. Все още има добри деца. Дано да си останат такива! Вкъщи следват обичайни процедури, малко игри, смях и пюренце. Обедното време е дошло и малкото гладниче само отваря уста и ми се кара, че не давам лъжицата достатъчно бързо. При нас е весело, независимо дали иска да си хване бурканчето и лъжичката, или си надига крачето като балерина. Едно време съм искала да стана 'барелина', докато мама не казала, че ще продъня сцената и аз съм казала: 'Добре, тогава не искам'. Чудя се каква ли ще стане моята малка красавица. Но има време, макар то да препуска напоследък с тройно по-бясна скорост. Очите ми се насълзяват, защото не искам тези перфектни мигове да свършват! Зная, че ще дойдат други, но и че тези няма да се повторят. За това пък ще имам много снимки, които да ми ги връщат пак и пак...

Много обичам да снимам и установих, че малкото вярно фото изобщо не тежи в количката. Така мога да уловя всеки интересен момент, всяко красиво нещо, което ни се яви през поредния перфектен ден... било то пеперуда, ято щъркели, цветно листенце, нова муцунка, или просто лежерното настроение на спокойния следобед, отново прекаран в парка, когато жегата се е оттеглила. Определено след следобедния сън вкъщи е време за разходка.

Разнообразяваме с кафенето, където се събираме с тати и приятели. Има люлки и двете се люлеем заедно. Приятно е, (аз отново съм дете, но този път с жива кукла в ръце!). Прохладно е. Крачим с усмивка към вкъщи, този път тримата, заедно. Идва вечерта и е време за баня. Колко странно нещо е водата - хем тече и я виждаш, а не можеш да я хванеш. Тя те пречиства, ободрява и подготвя за страната на сънищата, където отплуваш след последното шише с мляко за деня.

Обичам да усещам как се отпуска след поредния щастлив ден, пълен с нови неща и усмивки, и как заспива като малко сладко ангелче. Казвали са ми, че няма по-хубаво нещо от децата и сега го знам със сигурност! Напоследък дните ми са върволица от перфектни мигове, за каквито не съм и мечтала.

Точно за това реших да избягам от 'разюзданата фантазия и отвързано въображение', към които приканва Пламски (пък и нали съм си малко наопаки). Исках да споделя един мой ден, най-обикновен, защото действителността в този момент за мен е по-съвършена от най-смелата ми фантазия. Обичам малкото човече с цялата си душа и това ме прави щастлива!