Йоселе - светият скъперник

Много отдавна в покрайнините на малък град един богат човек на име Йоселе живеел сам в огромното си имение. Въпреки че имал повече пари, отколкото можел да похарчи, Йоселе бил известен като ужасен скъперник. Появял ли се някой бедняк на прага му, за да изпроси няколко гроша или нещо за хапване, бивал гневно отпращан. Нямало значение колко сърцераздирателна била молбата на този нещастен човечец или колко отчаяна е нуждата му - Йоселе никога не давал нищо на никого.

Когато скъперникът най-сетне умрял, никой не пролял и сълза за него. Нямал семейство, нито приятели и никому нямало да липсва. Всъщност самата мисъл, че е там, непристъпен в имението си, била потискаща за всички, и когато си отишъл, целият град въздъхнал с облекчение.

Тогава обаче се случило нещо много странно и неочаквано. Едно след друго, всички по-бедни семейства започнали да посещават дома на равина и всички разказвали една и съща история. Много години наред някой тайно оставял вързопчета с пари под прага им всяка сряда вечер. Семействата се нуждаели изключително много от тази ежеседмична помощ, но ето че сега, твърде необяснимо, тя внезапно спряла. Хората били притеснени и объркани, разчитали на нея...

Равинът се опитвал да ги утешава. Но докато изслушвал тези семейства едно след друго, го осенила удивителна мисъл. Случило се било само едно нещо, което можело да обясни внезапния край на тази благотворителност, помогнала на толкова много хора. И това било смъртта на Йоселе. Възможно ли било човекът, който се представял за скъперник, да е бил нещо съвсем различно? Щом паднала нощта, равинът се оттеглил в усамотение и се помолил за отговор.

Тъй пламенна била неговата молитва, че съзнанието му напуснало времето и пространството. Преминало дори границата на смъртта и влязло в Райската градина, в която се връщат душите на праведните, когато напуснат този свят. И там, в Градината, го чакал не друг, а самият Йоселе, заобиколен от душите на патриарси и велики древни мъдреци.

-Защо, Йоселе? - попитал равинът. - Защо реши да скриеш добротата на сърцето си? Защо възприе образа на егоист и презрян човек? Йоселе се поколебал, после меко казал:
-Някога действително бях човекът, когото описваш. Колкото повече имах, толкова повече исках. Като че ли изглеждаше, че имам всичко. И тук идва най-странното. Колкото повече получавах, толкова повече чувствах, че губя. И всеки ден приличаше на катерене по пясъчен хълм. Тичах с всичка сила, но в сърцето ми се струваше, че непрекъснато се хлъзгам назад. Въпреки всичко, което имах, се чувствах така беден, сякаш нямам нищо. Така че определено нямах никакво желание да споделям с другиго.

Като гледал Йоселе в божествената градина, равинът внезапно почувствал, че започва да разбира. Ето човекът, когото всички наричали скъперник, а всъщност той бил избрал този неприятен образ, за да спечели наградата си в идния живот. Сърцето на равина се разтуптяло от това прозрение:
-Благословен си ти безмерно! - извикал той. - Да бъдеш приет от тези велики души сигурно наистина е рай.

Бегла усмивка минала през лицето на Йоселе.
- Да - рекъл той, взирайки се дълбоко в очите на равина, - чудесно е да бъдеш в присъствието на богоизбраните. Но нищо, нищо не може да се сравни с радостта, която изпитвах, когато скривах онези вързопчета всяка седмица. Това тук е раят, но онова беше истински дълбока радост.

***
Такoва е и моето разбиране за даването, споделянето, благотворителността. Смятам, че не само Кабала ни учи на това - да даваме така, че едната ръка да не знае какво прави другата, да даваме от сърце и да получаваме от това толкова радост и удовлетворение, че да не може да се опише с думи ...

И друг извод, който аз си направих от тази притча (който го уча и с приятели) - никога да не слагам етикети на хората, защото всеки е свободен да се променя.



Предишните притчи от 'Тайната - Да открием източника на радостта и удовлетворението' на Майкъл Бърг можеш да намериш тук:

1. Нечаканият гост.
2. Свещите и диамантите.
3. Хлебарят и просякът.

Хлебарят и просякът

Имало едно време един хлебар, който веднъж изпекъл необикновен, чуден самун хляб - тъй прекрасен и тъй съвършен бил той, сякаш бил излязъл право изпод ръката на Създателя. Вместо да го продаде хлебарят решил да го занесе в синагогата като дар към Създателя, който сторил възможна направата на този съвършен самун хляб.

Останал сам в светилището, хлебарят отворил дарохранителницата и положил самуна вътре. Помолил се на Създателя да приеме дара му и си тръгнал.

В този момент се случило покрай синагогата да минава просяк. От дълго време не бил слагал залък в устата и се чувствал така, сякаш всеки момент може да умре от глад. Някак си обаче не можел да повярва, че това е съдбата, отредена му от Създателя. Затова влязъл в синагогата и тихо пристъпил. Коленичил пред дарохранителницата и отправил към Създателя мъката си.

Когато свършил молитвата, просякът отворил дарохранителницата, а там открил прекрасния самун хляб! Шепнейки нова молитва на благодарност, просякът взел хляба и бързо излязъл от синагогата.

Хлебарят пък от своя страна се чудел дали дарът му за Създателя е бил приет и не могъл да се сдържи да не се върне да провери. Когато отворил дарохранителницата и видял, че хлябът го няма, сърцето му подскочило от радост. И решил всяка седмица да принася нов дар от съвършено изпечен самун хляб.

Така се случило, че когато хлебарят оставил новия дар, просякът отново бил изпаднал в отчаяние от глад. И отново се помолил в храма, а после отворил дарохранителницата и отново намерил нов самун хляб. Хлебарят и този път се върнал да види дали дарът му е бил приет и с радост открил, че дарохранителницата е празна. Така двамата мъже, по различни причини, чувствали, че са получили отговор на молитвите си и че са в единство със Създателя. Тази размяна продължила четиринадесет години и всеки път хлебарят бивал дълбоко удовлетворен, че дарът му е приет, както и нито веднъж просякът не останал без дар.

* * *
Тази ми стана любимата притча от книгата. Духовната връзка не е задължително да е мащабна, можем да я изпитваме във всеки момент от ежедневието си. Важното е да сме осъзнати и да следим кога се чувстваме най-радостни и удовлетворени. Това е индикаторът, че изпълняваме това, заради което сме се появили на този свят.

Можеш да си припомниш предишните притчи, с които Майкъл Бърг ни разкрива Тайната на радостта и удовлетворението:

1. Нечаканият гост.
2. Свещите и диамантите.

Свещите и диамантите

Имало едно време беден свещар на име Яков. Чул той за тайнствен остров, на който диамантите били повече от песъчинките на брега на морето. Един ден Яков напуснал дома си и се отправил към най-близкото пристанище. Като поразпитал, разбрал, че островът на диамантите наистина съществува, но трябвало да побърза: до острова плавал кораб само веднъж на седем години и тъкмо сега тръгвал! И Яков се втурнал на борда.

Щом пристигнал на острова, открил, че всичко, което се говорело, е вярно! Имало диаманти навсякъде, толкова много - подобно на песъчинките на брега. Яков коленичил и започнал да тъпче дисагите си с блестящите скъпоценни камъни, замаян от мечти за това колко богат ще бъде, когато се върне у дома.

Тогава обаче до него се приближил един от жителите на острова.
-Губиш си времето, като си пълниш дисагите с тия безполезни камъчета - рекъл човекът. - Тъй като ще останеш тук седем години, по-добре си намери начин да се прехранваш. Имаш ли занаят?
-Ами, свещар съм - отвърнал Яков.
-Много добре. Значи се захващай със свещите.

Точно така и сторил Яков, и много скоро се сдобил с процъфтяващ бизнес. Тъй като нямало други свещари, с които да се конкурира, той станал най-важният човек на острова. Неусетно, изтекли седемте години и ето че един ден пристигнал корабът.
Яков бързо си приготвил всички вещи и скочил на борда.

Когато се върнал у дома, близките му с нетърпение надникнали в дисагите. Удивлението им нямало граници.
-Къде са диамантите? - попитали жена му и децата. - Нямаше те седем години, а ни носиш само свещи?

Яков се засмял. Нима не разбирали? Свещите го били превърнали във важна личност на острова! Но щом си отворил устата да го каже, изведнъж го връхлетяла истината. Бил забравил с каква цел е отишъл на острова, а сега нямало нищо по-ценно от това, което придобил там...


* * *
Майкъл Бърг включва и тази притча в книгата, в която ни разкрива Тайната на радостта и удовлетворението.

Този остров е физическият свят. Диамантите са хилядите ни възможности да даваме и споделяме, които съществуват навсякъде около нас. Тъй като те са толкова многобройни, колкото зрънцата по пясъка, ние ги подминаваме заради привидно неотложните нужди, които ни налага ежедневието. Обсебени от тези нужди, лесно забравяме истинската цел, с която сме дошли тук, а именно да живеем в радост и удовлетворение.

Тайната на радостта и удовлетворението

'Единственият начин да постигнете истинска радост и удовлетворение е като се превърнете в споделящо същество.' Духовните търсения на Майкъл Бърг, последовател на Кабала, го отвеждат до тази простичка истина за същността на живота.

Книгата му 'Тайната - Да открием източника на радостта и удовлетворението' бе първото ми докосване до Кабала. Кабалистите вярват, че истинската ни съдба е живот, пълен с радост и удовлетворение. Но важен е пътят, който ще ни отведе до тях! Ежедневният живот ни е учил по безброй начини, че вземането е пътят към удовлетворението, а според горното прозрение - това е даването, споделянето (в по-духовен смисъл).

Тези вярвания не са чужди за мен. От собствен опит зная, че най-щастлива, най-пълноценна се чувствам когато помагам, когато давам, когато споделям. Разбира се не само Кабала ни учи на това. Има го във всяка една религия, стига да имаш очи и сърце да го осъзнаеш и прилагаш.

Ще споделя с теб притчите от книгата, които смятам че ще бъдат полезни с едно, или с друго. Ето първата:

НЕЧАКАНИЯТ ГОСТ
Преди стотици години някъде в Източна Европа живял беден мъж със своята жена. Казвали се Йосиф и Ребека, а скромният им дом приличал повече на колиба. Имали си само една мършава крава, с чието мляко и сирене поминували някак.

Един следобед, малко преди залез слънце, Йосиф чул тропане на вратата и когато отворил, челюстта му увиснала от изненада. Пред него стоял мъжът, когото надлъж и нашир познавали като най-великия учен-кабалист на света, известен като Баал Шем Тов („Господарят на доброто име" - Бел. прев). Зад него почтително стояли и неколцина от учениците му.
-Пътуваме цял ден, а вече слънцето залязва - казал Баал Шем Тов. - Може ли да останем у вас за вечеря?
-Разбира се, разбира се - засуетил се Йосиф и отстъпил встрани, поканвайки учителя и учениците му да влязат в колибата.

Ребека, която шетала край огнището, погледнала през рамо - и тя била удивена и дори малко уплашена от неочакваната поява на великия учител.
-Много добре - казал Баал Шем Тов и се огледал. - Но трябва да ви кажа, че аз и учениците ми сме много изгладнели от пътя. Бихме искали за вечеря няколко хубави парчета печено месо, пресни зеленчуци и, разбира се, малко добро вино. Нали ще можете да ни нагостите?
Йосиф се поколебал, после въодушевено кимнал.
-0, да, да - казал той, - за нас това е голяма чест и ще ви поднесем точно каквото желаете. Нека поговоря с жена ми...

Двамата с Ребека се отдръпнали в ъгъла.
-Какво ще правим? - запитала неспокойно Ребека. - Как ще дадем на тези хора каквото искат? Нямаме нито месо, нито пресни зеленчуци, а виното, което пием, изобщо не е достойно за Баал Шем Тов! Йосиф помислил малко. После рекъл:
-Само едно нещо можем да сторим. Ще продам кравата, за да купим храна. Нямаме време за губене! - и преди жена му да успее да възрази, той бързо излязъл.

След час Йосиф се върнал с продукти за обилна трапеза и Ребека се втурнала да приготвя ястията. Но когато великият учител започнал да се храни, притеснените домакини се смаяли от огромния му апетит. Щом приключвал едно блюдо, веднага поисквал следващото. Бил ненаситен! Дори учениците изглеждали изненадани. Сякаш Баал Шем Тов искал да изяде цялата къща на бедните хорица - и точно това и ставало!

След като омел и последния залък, Баал Шем Тов бутнал стола си и станал от масата.
-Вкусно беше! Много ви благодаря - рекъл той. - Сега добихме сили, за да продължим пътя си, така че ще потегляме. -И след миг той и учениците му изчезнали така неочаквано, както се били появили.
-Е, чудна каша стана - затюхкала се Ребека, когато вратата се затворила зад гърба на гостите. - Сега наистина си нямаме нищичко, дори мършава крава! Какво ще правим, Йосифе? Ще умрем от глад!

Йосиф не можел да понесе вида на ридаещата си жена и като не знаел що да стори, излязъл от колибата и поел в студената нощ. Скоро осъзнал, че върви без посока през гората. Как щял да разреши ужасния проблем, пред който се били изправили двамата с Ребека? По някое време, като в унес, той затворил очи, паднал на колене и започнал да се моли. От дън душа се молел за всички неща, които никога не бил имал - не само за себе си, но и за многострадалната си жена.

Внезапно Йосиф чул шумолене в клоните зад гърба си и като отворил очи, видял някой да се провира сред гъсталака. Бил старец, добре облечен, но чорлав и малко раздърпан - очевидно подпийнал. Като зърнал Йосиф обаче, очите му заблестели от щастие.
-Толкова се радвам, че тук има някого - рекъл старецът, заваляйки думите. - Не искам да умра сам.
-Да умрете? - скочил на крака Йосиф. - Вие няма да умрете. Просто сте пийнал повечко.
Но когато Йосиф протегнал ръка да го подкрепи, старецът въздъхнал и се отпуснал на земята. Йосиф коленичил до него и онзи му разказал една тъжна история.

Той бил много заможен, но парите били единственото, което интересувало семейството му. Приличали на лешояди, които само го чакали да умре, за да сложат ръка на богатството му.
-Само че ги чака изненада - продумал старецът с мрачна усмивка. - Не знаят, че съм заровил съкровището тук, в тази гора. Нищо няма да получат, понеже нищо не заслужават!
-Съжалявам за неблагополучията ви - смутено казал Йосиф. -Но тук е студено, а на вас ви трябва топло местенце да си починете.

Старецът само поклатил глава.
-Твърде късно е. Но вие бяхте много добър с мен. Такова нещо от много години не ми се е случвало, затова ще се отплатя за добрината ви. Ето... вижте...
Когато посегнал към джоба на палтото си обаче, той се разкашлял, внезапно млъкнал и склопил очи. Йосиф бързо се навел да му помогне, но старецът вече бил мъртъв.

Йосиф се почувствал по-уплашен и объркан отвсякога. Въпреки това, докато се взирал безпомощно в отпуснатото тяло до себе си, видял, че в мига преди да умре, старецът бил извадил някаква хартийка от джоба си. Йосиф внимателно я взел и я разгърнал. За негово учудване това било карта с указания! А когато решил да последва тези указания, открил онова заровено съкровище, за което говорел старият човек - по-голямо, отколкото можел да си представи!

Минали пет години. Един ден Баал Шем Тов и учениците му отново били на път и срещнали изящна каляска, пътуваща в обратната посока. Когато учениците се изравнили с каляската и погледнали към нея, с удивление разпознали бедняка, който преди години така се бил потрудил да ги нагости за вечеря. До него седяла жена му и двамата изглеждали не само богати и охолни, но и така, сякаш си нямали никакви грижи на този свят!

Когато учениците се обърнали към учителя си с удивени лица, Баал Шем Тов само се усмихнал спокойно, сякаш отдавна бил очаквал този момент.
-Виждате ли - рекъл той на учениците си, - съдбата на Йосиф бе да бъде радостен и доволен, но никога не му бе хрумнало да поиска всичко онова, което му бе отредено. Щеше да се задоволи цял живот да си живее с мършавата си крава. Затова трябваше да му помогна да се отърве от нея.

С кои известни личности празнуваш рожден ден?

Днес, от споделена новина във Facebook, с огромна изненада установих, че (Sweet Child O`Mine) момиченцето ми си е избрало да се роди на рождената дата на Аксел Роуз (06.02.1962 г.) - вокалист на Guns N` Roses. Голямо име в рок музиката, към която са насочени и моите предпочитания, но не ми беше известно. Все пак не можеш да знаеш и помниш всичко...

Любопитството ми бе погъделичкано и при запитване на чичко Google научих, че и Боб Марли (огромно име в реге музиката) споделя същата дата. Роден е на 06.02.1945 г.

Стана ми интересно и реших да проверя дали има още известни личности, родени на тази дата. Попаднах на сайт, където са систематизирани рождените дни на известни и по-малко известни личности, вероятно над 90 % американци. Ако ти е любопитно и имаш минутка за губене, можеш да провериш с кого празнуваш на една дата от {тук}

Попадал/а ли си на подобна страница с български имена?

Жива вода

Вечна обич, вечна младост,
вечер хората сънуват,
вечен живот, вечна сладост,
денем те бленуват!

Много странници я дирят -
нея, живата вода,
но по листата сутрин не съзират
мъничките, нежни капчици роса.

Те невинни са и уязвими,
също като нашите деца,
които със своята чистота незрима,
изпълват цялата Земя!

Минават бързешком край малкото поточе,
без дори с поглед единствен да го дарят,
а то сякаш за внимание клокочи,
за каквото младежките сърца горят.

Прекосяват те една река,
която бързо сменя своя ход
и никога не е една и съща,
и все по-устремено търси своя брод.

Така след младите устреми,
хората решават своята съдба,
следвайки своите тъги и радости
и открито гледайки света.

И ето, странниците стигат до морето,
необятно и наистина красиво,
и едва сега разбират за небето,
и за слънцето искрящо, живо!

Те оглеждат се в спокойните води,
напомнят, че верни спътници били са
и навяват тихи мисли за отминалите дни,
които неусетно в пътя се изнизали.

Така през призмата на мъдростта,
странниците с белите коси, всичко осъзнават.
Кристалната вода отмива болката и
отминалите мигове отново оживяват!

Прозрачни капчици роса,
игривото поточе и дивата река,
преливат към морската широта,
сливат се във вечността!

Образуват живата вода,
която живота обновява
и поддържа неговата красота.

16.05.2000 г.

Моето тяло - важна част от мен

Цели двадесет и осем години възприемах тялото си на части... Едни от тях харесвах, други ме дразнеха, от трети се срамувах. От друга страна, никога не съм мислила, че тялото е нещо кой знае колко значимо, предимство за мен винаги са имали умът и душата. Трудно, но все пак за сега успешно наредих пъзела си и в този момент се харесвам точно такава, каквато съм - несъвършена и уникална!

Как стигнах до там? Нека започна от началото... Още от четвърти клас имам голям бюст, който всячески се опитвах да скрия и докато съученичките ми изглеждаха като деца, аз трябваше да нося сутиени и да се справям със странни погледи. Дълго време се 'криех' под ризите на баща си, а той е доста едър мъж, при което изглеждах като бъчвичка в торса. Винаги съм имала коремче, което ме дразнеше, защото каквото и да правех (диети, спорт) не искаше да си отиде. Шията, прасците и особено глезените си харесвах, същото важи за косата, очите и устните.

Наглед харесваните части са повече, но пък при едно напълняване, а то не беше рядко срещано явление при мен, дразнещите части наедряваха още повече и сме имали неприятни спорове с огледалото. Милата ми майчица често си го отнасяше заради киселата физиономия, когато се опитваше да ме накара да се харесам като ми ушие дрехи, които да стоят добре точно на моите телесни особености. Не се смятах за хубава, не вярвах и на нейната преценка, защото майката е твърде субективна.

От десети клас спрях да ям месо, освен риба и правех разтоварващ режим всяка година от по 10 дни на жито и плодове, или само плодове. Това не ми попречи да се закръгля към 65 килограма покрай абитуриентския бал, което за моите 165 сантиметра не отиваше на добре. Докато съученичките ми отслабваха за събитието, моята пухкавост достигна размер, в който спрях да се чувствам що-годе удобно в тялото си. Тежеше ми като ходя, не се побирах в любими дрехи, а малко трудно свиквах с новото... Постепенно, докато учех в университета, се закрепих на около 55 - 56 килограма, което пак не ме накара да се приема, да се харесам особено. Знаех, че никога няма да бъда с манекенски мерки, защото приличах на по-едрия си род. Като се върна назад, всъщност никога не съм харесвала много слабите хора и не съм искала да приличам на тях.

Явно не килограмите са имали значение за мен. Като цяло не съм усещала тялото си като нещо мое, като нещо важно. По-скоро го приемах като някаква спънка. Вероятно това е причината за честите ми спъвания и падания докато ходя. Ръцете и устата не са били достатъчно бързи, за да предадат препускащите мисли и са ставали досадни грешчици...

Започнах да усещам тялото си по съвсем нов начин, когато бях бременна. С порастването на коремчето, аз се харесвах все повече и мога да кажа, че от този период аз ОБИЧАМ МОЕТО ТЯЛО! Все пак то беше първият дом на малкото момиченце, което ме избра за своя майка. Не усещах и капка неприязън към наедряващите коремче и бюст, напротив, радвах се, че най-после ще изпълнят предназначението си. Вярно, качих към 10 - 12 килограма, но дори да бяха повече - усещанията ми нямаше да бъдат различни. Оцених значението на тялото, което ми е дадено и то се превърна във важна част от мен!

Когато се опитвах да кърмя, гърдите ми върнаха тъпкано за всичките тези години ненавист, но и това вече успях да приема. Описах тази сага в Моята среща с раждането и кърменето и не смятам да й отделям повече внимание. Видях какво е усещането с още по-пълен и тежащ бюст и сега съм щастлива, че тази част от тялото ми се върна в предишните си размери, с които си бях свикнала. Избих си от главата всякакви мисли за операция за намаляване на бюста, каквито преди ме спохождаха много често, но оставях за 'след като родя'.

Това си е моят път на опознаване и приемане. По този начин тялото ми се превърна във важна част от самата мен. То ми е дадено, за да мога да изразявам всичко, което ме вълнува; да усещам света; да бъде дом на душата и ума...

А твоето?

Огледалце, огледалце

Случвало ли ти се е да се запознаеш с някого и да усетите моментална взаимна симпатия? Да се виждате за първи път, а да ви се струва, че се познавате от дълго време? Да имате толкова много общи черти, сходни интереси и представи, че да се разбирате от половин дума? Да изпитвате неограничена близост, разбиране и приемане?

Обясняването на това привличане като среща на сродни души ме устройва. Колкото повече информация намирам, толкова повече вярвам, че няма нищо случайно в живота ни, още по-малко хората, които срещаме по пътя си. Особено ми допада тълкуванието на Едгар Кейси, който не смята сродната душа непременно за 'другата ни половинка', без която не сме цялостни. Според него това привличане, което изпитваме на духовно ниво е НЕ защото сме срещнали 'идеалната' половинка, която ни допълва, а защото по един или друг начин ни подтиква да станем цялостни. Това пасва на вярването ми, че се прераждаме с много сродни души и вероятно няма да изпитаме това чувство само веднъж.

Случи ми се преди около шест години да срещна моето огледалце. Така наричам едно много специално за мен момиче, приятелче, жена, сродна душа. Когато започнах работа и ме представяха на хората, с които ще работя, тя липсваше на бюрото си и някак усетих празнина. Дойде в моя офис да остави документи и беше доста необикновена среща, заради това силно привличане, каквото не бях изпитвала до сега. Спомням си, че беше облечена с дълга кафява велурена пола, точно какъвто панталон имах аз. Стилът й на обличане ми допадна, може би защото приличаше на моя. Излъчваше толкова чар и магнетизъм, че си обясних липсата, когато я е нямало. Харесахме се още тогава, от пръв поглед!

Беше толкова лесно и приятно да работим заедно. Разбирахме се с по една дума и всичко ставаше от раз. Не сме имали нужда от много говорене, от много време, самото присъствие беше ключето за хубав ден. В един момент ми стана чак странно защо привличането към нея е толкова силно. Определено не беше на физическо ниво. Да, тя е красива, невероятно чаровна, лъчезарна, уверена, спокойна, секси, но не натрапчиво, женствена, някак чиста, естествена, майка... Вероятно съм искала да виждам това в себе си и част от нещата ги съзирах.

Явно тя ме усещаше по същия начин, защото веднъж покрай работата ми каза колко й е приятно да ме вижда и че сме един тип жена. Нямаше нужда от много обяснения - разбрах какво има предвид. Усещах същото. Оставаше и аз да се приема! Страшно много я харесвах, бяхме почти еднакви и го виждах. Сякаш се поглеждам в огледало, отвън навътре. Защо тогава не можех да харесам по този начин и себе си?

В един момент и това се случи. Приех своята женска страна! За това много ми помогна и бременността. Смятам също, че никак не беше случайно нейното идване в момента, когато разбрах, че чакам дете!

Така се стекоха обстоятелствата, че се разделихме малко след това. Трябваше да преминем през различни неща. Тя се прибра в родния си град, аз станах майка и огромна част от времето ми принадлежеше на дъщеря ми. През това лято отново се доближихме и обогатихме, защото сме на една вълна както се казва. Дали можем да бъдем още по-цялостни и щастливи - само времето ще покаже?!

А през това време смятам да виждам огледалцето си по-често, защото е много важна част от мен и е много хубаво да се приемам!