седем години по пътя

последните години бяха пре-обръщащи. прекосих светове. пътища и домове. преживях любови и раздели. болки и радости. преоткрих ценности. думи и усещания. срещнах безброй чудеса и приятелства. вятърът ме подпираше. носеше. показваше ми пътя. всъщност път нямаше. накъдето и да тръгнех, утъпквах стъпките си. живеех и живея нов живот.

и нищо нямаше да е такова, каквото бе и е, без едната крачка напред. без този сайт. този блог. тази общност. тези жени. да можеха пръстите ми да уловят спектъра от емоции вътре в мен и да го поднесат на екрана, така прецизно и изящно както само сърцето може. .. ..


окрилена от радостта да празнувам 7* рожден ден на Сайтът на Една Жена, предизвиквам теб и мен да направим всички онези крачки в изследване на неизвестното, които носим в мислите си. да дадем живот на изгарящата страст, за която като заговорим очите ни светват. и да приемем с детинско очарование странностите в живота, гледайки смело напред. .. ..

и думите просто излизат от сърцето. .. ..

шест години по пътя на откритията
честит рожден ден, мое у дома
рожден ден No4
jenite станаха на 3 години

прочети повече ..

10 малки тайни, или 9+1 неща, които не знаеш за мен.

предизвикаха ме. да пиша, и открия поне мини частица от моя (съкровен) вътрешен свят. точно 10 малки тайни. уточнението (малки) е важно. тайни мои, дето няма да обърнат нечия друга Вселена с краката нагоре.

Милена Дреновска, жената Мoment of Peace ми хвърли ръкавицата. a подстрекателят е мъжа БЛОГАТСТВО.com, Пламен Петров.

и да карам нататък, 10 малки, дребни нещица .. които не са известни на широката общественост. преформулирано 9+1 неща, които не знаеш за мен.

1. храня гълъбите на терасата. а те в отговор на моето действие, пазят чисто. добре де, поне се стараят. така са свикнали с присъствието ми в живота им, че щом се събудя и те са там, подредени в строй и в очакване.

2. плача на тъжните, и смешните филми. с други думи. плача от щастие и нещастие. все тая от какво. плач да има. плакала съм и на бая публични места. изобщо места. добре, че не ги помня всичките. (понякога) от това мое действие съм се засрамвала сама самичка.

3. ставам много рано, дори когато не съм спала цяла нощ. не, че искам. просто така става. с приятелка сме мерили живота и неговите ъгли до към 4. а в 7, аз съм вече на крака. готова за още математика.

4. имам безброй много таблички (excel) за всички аспекти на живота. жената (табличка) ми викаха по времето, когато бях посветила дните и нощите си на gladen.bg, в качеството на негов маркетинг мениджър.

5. мечтая си за голямо градинско парти с много (всички) приятели, когато ... допълнението е особено важно. първо беше .. когато навърша 30. хубаво, ама аз вече ги навърших. сега е .. в неясното бъдеще. някъде там .. когато реша.

6. страх ме е от високо, приближавам се към перилата.. въздъхвам тежко и отстъпвам с бързината на газела. нещо в мен се случва. и точно щото нещо в мен скок-подскок, искам да скокна с бънджи. брат ми го направи преди много години. летеше като истински орел с разперени крила. питам се, аз така ще мога ли? искам да мога. искам да скоча и да изкрещя в бездната пред мен, че мога да летя.

7. чета с химикалка в ръка. това може и да се е прокрадвало някъде из редовете ми. съвсем вярно е. и съвсем сериозно гледам на него. открих, че думите веднъж минават през съзнанието ми, ама за да достигнат под-съзнанието ми.. се иска да минат през моята ръка. все едно от мен идат. горе-долу се опитах да го обясня.

8. 2009, 29 юни. денят на моя рожден ден. и добре дошла в клиника на 3(я) етаж. реших да отпразнувам юбилея си с фото предизвикателство. взех решение да заснема 365 дни от живота си. и да видя какво ще излезе. речено сторено. снимах и още снимам, каквото видя. избирам снимка на деня. закачам я в един албум в Picasa и й давам откачено заглавие на английски, което често се боричка с граматиката. краят е съвсем скоро и поради тази причина измислих нова игра. мислех да си я кажа и нея, ама нещо в мен ме спря.

9. точно така. доверявам се на инстинкта си. ако ми казва мълчи, мълча. ако ми шепне говори, говоря. следвам го. преди му се противопоставях. някой го наричат : сърце. други сигурно нещо друго ще му измислят. иде някъде от дълбоко и за да ме побутва в една или друга посока, винаги има защо.

и номер 10. не знам как се връзва с предишните. обаче преди n на брой дни, седмици, така ме беше налегнало без-смислието. чак до там, че бях решила да зарежа блога. този същият. след почти 3 години, без някой и друг ден, (предполагам) е нормално. а и за мен е характерно да си задавам въпроси като: коя съм? какво правя? защо го правя? как'то си дойде това настроение, така си и тръгна. е, помогнах му мънинко. като се опитах да си спомня какво ме бе задействало преди 3x365 дни. е, спомних си.

казах си, каквото исках да си кажа.
ред е да предам щафетата нататък предизвиквайки :
batpep, Васи, и GaN

прочети повече ..

Сутиенът Ад или Рай

Дали сутиените и мъжете си приличат по нещо? Не бих могла да кажа! Но съм сигурна, че е също толкова трудно да намериш подходящия сутиен, колкото и да откриеш подходящия мъж. Поне при мен мъжът предхождаше сутиена, което си е късмет, а от скоро съм дори двойна късметлийка. Получи се така, че си поръчах сутиен на Triumph, за което се наложи да се измеря и успях да уцеля моя размер. Когато пристигна останах изумена колко е перфектен, сякаш бе направен точно за мен!

До тогава всяко излизане за сутиен беше кошмар за мен. От малка съм според повечето хора 'надарена', а според мен по-скоро 'обременена' откъм бюст. Вероятно не намирането на подходящия размер е допринесло за натикването ми в този етикет. Адът се отваряше щом решавах да си потърся сутиен! Тези, които бяха достатъчно големи като форма изглеждаха като за баба ми, естествено само черно или бяло, а аз бях примерно на 20 години и виждах вълнуващото море от цветни, красиви, различни, сладурести сутиени, накацали по закачалките.

Да не обяснявам, че бе ужасно трудно да намеря нещо удобно с малка под гръдна обиколка и голяма чашка. Чудила съм се защо примерно ми се впиват презрамките, или задната част се вдига нагоре, но за съжаление не е имало кой да ме упъти къде ми е проблемът. Вероятно за това горното етикетче ми пасна идеално и през повечето време ми се е искало да бъда стандартна, плоска...

Наскоро попаднах на един английски сайт, в който предлагат и бельо. Освен че има невероятно красиви неща, които за съжаление не доставят извън Обединеното Кралство, има упътване как да избереш сутиен по мярка. Освен упътването, има клипчета Measuring guide video, където една много симпатична дама показва нагледно върху други как да се измери и как трябва да стои сутиенът.

Не е кой знае колко сложно, но тъй като лично се убедих как няколко сантиметра повече, или по-малко на правилното място, могат да допринесат да се почувстваш по-комфортно, да не се прегърбваш, да не чувстваш тежест, че и да изглеждаш добре, реших да споделя с теб. Може да видиш информацията как да точно да определиш своя размер и кое да коригираш при проблем, както и клипчета на предпоследните страници: {ТУК}.

Като цяло за мен важното бе:
➊ Да измеря под гръдната си обиколка след като издишам и да е малко по-стегнато отколкото обикновено нося.

➋ Отзад сутиенът трябва да стои хоризонтално, за да може да поеме правилно тежестта, а не да увисва на презрамките и след като с ръка опънеш, да се отлепя от тялото с не повече от 5 сантиметра.

➌ Банелите следва да прилепват плътно до тялото, да обхващат цялата гърда и да равнят по хоризонтала със задната част.

➍ Чашката трябва да бъде достатъчно голяма, за да не 'прелива' гърдата отпред или от страни и ако се случи да отслабна и да намаля под гръдната обиколка, то вероятно размерът на чашката ще се увеличи с толкова, с колкото се намалява под гръдната обиколка.

Убедих се, че няма невъзможни неща. Дори да съм нестандартна пак мога да се чувствам комфортно, да изглеждам добре и да се добера до рая на красиво изглеждащите сутиени! Макар тук да не произвеждат такива, все някъде по света го правят...

прочети повече ..

ПОНЕДЕЛНИК

Колко често ти се случва да започваш началото на седмицата мръщейки се, че пак е понеделник? Да се оплакваш, че блажената почивка е свършила, че си отново в реалността на делника и да чакаш петъка като детска мечта? Преди няколко години и при мен беше така, но... Днес е понеделник и аз съм щастлива!

Беше лесно като дишането да променя усещането си за първия работен ден. Случи се така, че намерих една специална групичка момичета, майки, магьосници, с които се събирахме за няколко часа в нашето си Ателие. Там всеки понеделник с усмивка ни посрещаше една необикновена дама, Аксиния Цветанова - любимият ми психолог! Всеки път научавахме по нещо за себе си, творихме красиви неща с ръцете си, визуализирахме, учехме се да обичаме себе си, намирахме начин да лекуваме раните си, да правим стъпки към това да бъдем цялостни... Опознавахме се, приемахме се, сприятелявахме се, помагахме си и се обичахме! Когато неделята беше към края си, аз вече чаках с нетърпение да дойде понеделникът. И с тази емоция бе заредена цялата седмица, работата вървеше по-леко, вкъщи беше още по-хубаво...

Ще се запиташ защо говоря в минало време? Просто вече не се събираме всеки понеделник, но когато и да се съберем е все още толкова топло и толкова специално!

Някак успях да запазя и нагласата си за понеделник. Днес го приветствам с усмивка, днес не съм тъжна, че приятно прекараният уикенд със семейство и приятели е свършил, а се радвам за началото на новата седмица, която отново ще прекарам с тях, в която ще имам възможност да правя всички онези малки и по-големи неща, които ме радват. Вероятно ще потърся нещо също толкова зареждащо, което да ме кара да чакам понеделник с нетърпение, но за сега ще се наслаждавам на всяка изненада, която той носи.

А какъв е твоят понеделник?

прочети повече ..

За малките цветни неща...

Беше в края на февруари. Денят беше мрачен, студен, дъждовен, мъглив. От онези дни, в които ти се ще да не излизаш навън, а да си стоиш безпаметно в леглото и да се самосъжаляваш, защото точно днес, освен всичко останало и времето е против теб и живота, който живееш. Безсмислен, празен, не обещаващ нищо цветно, пореден и рутинен.

Така изглеждаше на пръв поглед. Докато...

Крачех привидно бодро към офиса, който по протокол беше работното ми място. Но не и по усещане и сърце. Не исках да се връщам там. Нищо, че навън валеше и че дори и дърветата плачеха унили. Тъга виждах във всеки чифт очи, които срещнех по пътя си. Сълзи едва забележимо проблясваха и в моите очи. Не беше заради времето. А заради болката, която като смазващ стокилограмов камък лежеше на гърба ми. Страх, несигурност, самота, любов. Тези ми усещания така ме бяха сграбчили за гърлото, че ме душаха с все сила. Задушаваха усмивката ми, изпиваха живителните ми сили, мачкаха позитивизма ми и слънцето, което винаги си носех в джобчето. Така бях чувала, че трябва. А и винаги ми е идвало отвътре.

Напоследък, все по-често ми правеше впечатление, че всички хора около мен, близки и не толкова, са нещастни. Нещо все им липсва, нещо все се случва с живота им, което ги поставя в криза. Всъщност истината беше, че просто НИЩО не ги правеше щастливи. Боях се да не стана и аз една от тях. Защото моят път беше такъв, че да съм щастлива. Да намирам смисъл във всяко едно нещо, просто да се чувствам преизпълнена и усещаща пълноценно живота си.

Мечтаех... а и сега... да виждам повече усмихнати хора, да виждам надежда в очите им, да усещам оптимизъм, да виждам повече розови очила... мечтая... И надеждата ми нямаше как да умре, защото... Точно тогава...

В онзи мрачен, дъждовен, студен и безнадежден февруарски ден ми се случи чудо. Чудото на добрия жест и топлината на човешкото сърце.

Минавах покрай пазарчето с цветя. Винаги се заглеждам по тях. Букети, пъстрота, аромат, магия. Истинско блаженство и наслада за окото.

Поздравих една от жените, които продаваха там. Познавах я бегло. Винаги ми се усмихваше, когато минех покрай нея. Този път отново не пропусна. Широка усмивка от нейна и от моя страна. Последва комплимент за букета, който аранжираше в момента.

Тогава тя ме спря. Искаше да ми подари лалета. Не, запротивих се аз. Красиви наистина, но... защо? А тя просто настоя. Оправда се с това, че трябва да изпробвам трайността им. Съгласих се. После ми пожела хубав ден.

Хубав ли? Не. Прекрасен. Приказен. Вълшебен. Тази жена, с този жест, изпълни деня ми! Направи го необикновен. С невероятно милия си жест на доброта, сърдечност, човечност, внимание, позитивизъм. Даде ми надежда. Даде ми усмивка. Сътвори магия.

Просто защото превърна един сив, мрачен, студен, дъждовен февруарски ден в необикновен. И извади закътаното слънце от джоба ми. За да го постави обратно в сърцето ми. Където му беше мястото.

прочети повече ..

След болката...

Стоях пред снимката. Наблюдавах я. Беше правена в един доста тежък и объркан за мен период. Времето ме върна година назад. В момент, наситен с тъга, падение, предателство, рани, болка. Тогава си мислех, че нямам изход. Че не бих могла да изляза от този така тежък емоционален срив, случил се в живота ми. Дупката, в която бях попаднала не беше толкова дълбока, колкото си мислех тогава.Но едва сега, от разстоянието на времето, осъзнавам това.

Осъзнах едва по-късно, че всичко се преживява. Рано или късно. Времето в този случай е най-големия ти враг, но и най-добрия ти приятел. Враг, защото броиш минутите, прекарани в болка и сълзи и се молиш всичко това да свърши възможно най-бързо, молиш се да заспиш и да се събудиш след няколко месеца изчистен и преживял всичко, без онази човъркаща, жестока болка, режеща те отвътре... А то времето сякаш трае... цяла вечност. Ден след ден ти се струва, че няма да можеш да се съвземеш, да превъзмогнеш, да преминеш през това и накрая да излезеш цял целеничък.

Докато един ден се събуждаш и виждаш слънцето, което се усмихва само за теб. На следващата утрин чуваш птичките, които чуруликат за твоята усмивка. Утро след утро се пробуждаш наново. Постепенно отваряш очи и виждаш, че навън е пролет. Пролет е в душата ти. Защото времето се е превърнало в твой приятел и неговият неспирен поток е започнал да заличава болката. Следите. Малко по малко. Ден след ден.

Година по-късно си жив. Оцелял. С куп белези в сърцето си, но жадуващ за живот и светлина.

И ето сега стоя там пред тази снимка. И се усмихвам. Мисля си и си давам сметка... Нещо, което ми е донесло толкова много тъга и болка преди време, сега ми носи радост и удовлетворение. Нещата се обръщат. Винаги, след всеки тежък момент, било след седмици, месеци, година следва истинското щастие, онова, заради което си струва да живеем. Просто надеждата трябва винаги да е там. До теб. И за всеки случай калъфчето с розовите очила да ти е под ръка. За да ги сложиш, когато ти се струва, че светът е мрачен, грозен, пуст и мъглив.

Всичко си следва своя естествен ритъм. Част от този ритъм е да бъдем щастливи, да се радваме на малките неща, да обичаме и да сме влюбени. Другата част е да понасяме болки и страдания, загуби и тъги. За нея не ми се говори обаче. Достатъчно е, че я преживяваме.

прочети повече ..

Недоизказаните неща...

Понякога се случва така във взаимоотношенията между хората, че остават единствено недоизказаните неща. Все нещо остава... недоизказано.... или казано, но неразбрано и недочуто, погледнато от различна гледна точка... или изгубено в превода на собствените ни усещания. Вглъбени в интерпретацията си за нещата забравяме, че може да има друга гледна точка – на отсрещния човек. Много е важно до каква степен я приемаме и толерираме. До колко се вслушваме в чуждия възглед. До колко усещаме позицията и отношението на човека до нас. Защото е най-лесно да кажеш на някой, че не е прав. Да пренебрегнеш мнението, желанията и очакванията му. И да сложиш край. Без дори да си опитал да направиш поне това. Това малко усилие. Което, струва ми се, в днешно време ни коства доста усилия.

Толкова ли е трудно да приемем, че може да има различна позиция и мироглед от нашия? Да проумеем, че хората са различни и толкова уникални и е редно и великодушно да ги приемем такива, каквито са? В това се корени пъстротата в човешките отношения. Красотата в това да общуваш и да откриваш нови и нови светове и идеи през погледа на срещуположния човек. Защото всеки един такъв може да ни покаже и да ни даде толкова много. Стига да имаме отворено сърце и най-вече желание да се взрем в него, да го видим, да го опознаем... поне за миг да усетим душевността му.

Това е радостта от общуването, радостта в една връзка – да съумееш да вникнеш! А не просто да оставиш нещата недоизказани. Защото после от това следва болката и неудовлетворението. Следват вината и огромната тъга. Остава една напираща буца в гърлото ни и тежест в сърцето ни... от пропуснатото, от недоизказаното, от неразбраното.

прочети повече ..

Огледалце, огледалце

Случвало ли ти се е да се запознаеш с някого и да усетите моментална взаимна симпатия? Да се виждате за първи път, а да ви се струва, че се познавате от дълго време? Да имате толкова много общи черти, сходни интереси и представи, че да се разбирате от половин дума? Да изпитвате неограничена близост, разбиране и приемане?

Обясняването на това привличане като среща на сродни души ме устройва. Колкото повече информация намирам, толкова повече вярвам, че няма нищо случайно в живота ни, още по-малко хората, които срещаме по пътя си. Особено ми допада тълкуванието на Едгар Кейси, който не смята сродната душа непременно за 'другата ни половинка', без която не сме цялостни. Според него това привличане, което изпитваме на духовно ниво е НЕ защото сме срещнали 'идеалната' половинка, която ни допълва, а защото по един или друг начин ни подтиква да станем цялостни. Това пасва на вярването ми, че се прераждаме с много сродни души и вероятно няма да изпитаме това чувство само веднъж.

Случи ми се преди около шест години да срещна моето огледалце. Така наричам едно много специално за мен момиче, приятелче, жена, сродна душа. Когато започнах работа и ме представяха на хората, с които ще работя, тя липсваше на бюрото си и някак усетих празнина. Дойде в моя офис да остави документи и беше доста необикновена среща, заради това силно привличане, каквото не бях изпитвала до сега. Спомням си, че беше облечена с дълга кафява велурена пола, точно какъвто панталон имах аз. Стилът й на обличане ми допадна, може би защото приличаше на моя. Излъчваше толкова чар и магнетизъм, че си обясних липсата, когато я е нямало. Харесахме се още тогава, от пръв поглед!

Беше толкова лесно и приятно да работим заедно. Разбирахме се с по една дума и всичко ставаше от раз. Не сме имали нужда от много говорене, от много време, самото присъствие беше ключето за хубав ден. В един момент ми стана чак странно защо привличането към нея е толкова силно. Определено не беше на физическо ниво. Да, тя е красива, невероятно чаровна, лъчезарна, уверена, спокойна, секси, но не натрапчиво, женствена, някак чиста, естествена, майка... Вероятно съм искала да виждам това в себе си и част от нещата ги съзирах.

Явно тя ме усещаше по същия начин, защото веднъж покрай работата ми каза колко й е приятно да ме вижда и че сме един тип жена. Нямаше нужда от много обяснения - разбрах какво има предвид. Усещах същото. Оставаше и аз да се приема! Страшно много я харесвах, бяхме почти еднакви и го виждах. Сякаш се поглеждам в огледало, отвън навътре. Защо тогава не можех да харесам по този начин и себе си?

В един момент и това се случи. Приех своята женска страна! За това много ми помогна и бременността. Смятам също, че никак не беше случайно нейното идване в момента, когато разбрах, че чакам дете!

Така се стекоха обстоятелствата, че се разделихме малко след това. Трябваше да преминем през различни неща. Тя се прибра в родния си град, аз станах майка и огромна част от времето ми принадлежеше на дъщеря ми. През това лято отново се доближихме и обогатихме, защото сме на една вълна както се казва. Дали можем да бъдем още по-цялостни и щастливи - само времето ще покаже?!

А през това време смятам да виждам огледалцето си по-често, защото е много важна част от мен и е много хубаво да се приемам!

прочети повече ..

Усмивка за спомен

Обичам да ходя пеш. Правя го от ученичка - първо до основното училище, а след това до гимназията. С моята приятелка тръгвахме около час по-рано, за да стигнем навреме за първия час. Беше забавно, особено зимата, когато се изтърся на леда в молитвена поза! През лятото жегата ни изморяваше по баира, но спирахме на половината път у баба ми, за студена вода и топла приказка.

Продължавам да ходя до работа и обратно пеш. Когато не съм вглъбена в планове за деня съзерцавам красотите на сезона: свежите пролетни премени на дърветата; аромата на току-що окосена трева; звуците на лятото, примесени с тези на опустелия град; пъстрите топли краски на есенните листа, застилащи хрускащия килим по тротоара; отраженията на сградите в локвите; искрящите като диаманти кристалчета скреж; пухкавата бяла чистота на зимата... Денят ми винаги е пълен.

Преди повече от две години, почти всеки ден, на път за работа срещах един възрастен човек. Той винаги ме питаше: 'Момиче, колко ти е часа?' и след моя отговор ми благодареше с усмивка. Първите няколко пъти се дразнех, че забавя ритъма ми на ходене и ме отвлича от планирането на работния ден. После укорявах себе си за това отношение, като си мислех, че той сигурно е самотен и просто иска да размени по някоя дума с минувачите. Стоеше пред блока си, седнал на зелената пейка или около входа, подпрян на бастунчето си. Винаги изглеждаше много спретнат и реших, че има жена, която не обича, или не може да излиза навън. Той излъчваше чистота, спокойствие и мъдрост, не бързаше за никъде и се наслаждаваше на новия ден. Когато се случеше да не го видя леко се притеснявах и ми олекваше на следващия ден. Беше ми много приятно, когато денят ми започне с неговата блага усмивка. Вдъхваше толкова много топлина и спокойствие! Чудих се какъв е бил животът му, представях си го като малко момче, възпитано и подредено, после като баща, работещ с усърдие, разбиращ и грижовен за семейството си и сега го виждах като дядо, изпълнен с топлина към света.

Откакто се върнах след майчинството не съм го срещала и вероятно си е заминал. Дори и така, споменът за неговата усмивка винаги предизвиква моята!

прочети повече ..

Моето Твое Аз

Не се учудвай, когато ме видиш да се смея, а по телевизията дават тъжен филм. Погледни в ръцете ми – може би чета нещо забавно.

Не се изненадвай, ако навън вали като из ведро, а аз вървя под дъжда и не бързам. Погледни в очите ми – може би там има сълзи, които искам дъждът да скрие.

Не мисли, че нещо не е наред, всеки път когато ме видиш замислена. Попитай ме с очи – може би имам нужда от мълчалив разговор.

Не ме укорявай, когато слънцето грее и птичките пеят, а усмивката я няма на устните ми. Помисли за причината – може би в този ден, преди да се познаваме, се е случило нещо тъжно, което помня и до днес.

Нека рязката промяна в настроението ми не те плаши. Емоциите връхлитат без да питат – и не винаги ти си ‘виновникът’ за промяната.

Не се чуди, че често казвам ‘Не’, а в очите ми четеш ‘Да’. Или обратното. Замисли се – може би те обичам повече, отколкото предполагаш.

Не искай винаги да съм сигурна, че постъпвам правилно. Спомни си някоя твоя грешка – може би и ти като мен си се колебал и в крайна сметка не си успял да направиш верния избор.

В края на всеки твой ден нека през ума ти минат всички осъдителни думи и мисли. Ако не си чул от мен причините, не бързай със заключенията. Всичко, което виждаш, е Моето Твое Аз. Това съм Аз през твоите очи. А истинските отговори са отвъд тях.

прочети повече ..

За всички слънчица... с любов!

То е слънчице. Наричам го така, защото стопля дните ми и ги изпълва със светлина. То e съкровище. Казвам му така, защото е най-безценното нещо в живота ми и моето най-голямо богатство. Наричам го и Любов моя, защото с всеки изминал ден изпълва цялото ми същество с толкова любов и смисъл. То е щастие, защото ме кара да се усмихвам всеки ден и ми дава ентусиазъм да живея. Наричам го и дребосъче, не за друго, а защото е „джудже, стъпало на раменете на великан”. То е миличко, защото ме обгражда с толкова нежност и любов. Наричам го и бебенце, защото за мене винаги ще си остане онова мило и сладко същество, толкова мъничесто и беззащитно, още от мига, в който се появи - мое дете и моя рожба. Моята сила и моята слабост. Моят живот и моето слънце. Човечето, което в най-тежките ти моменти, поглеждайки го, ти казва, че трябва да продължиш без колебание, дори и само заради него.
Честит празник, детето ми...
Честит празник на всички деца!
И на тези, които още носят детето в себе си!

прочети повече ..

Гласът на сърцето...

Напоследък съм необичайно отнесена. А по принцип съм само отнесена, т.е. присъща ми е типичната женска разсеяност и вялост. А сега ми трябват само няколко секунди, за да изчезна от мястото, на което съм в момента. В кола, на улицата, на работа, с приятели... още по-лошо с приятели. Обикновено съм в час с всеки разговор, който протича и активно участваща в него. А ето сега за пореден път се улавям, че ме няма. Отнесена. За съвсем кратък миг сякаш изчезвам и отлитам. Дали е вярно, че човек е там, накъдето го води сърцето му? Как да стоиш физически някъде и с някой, когато цялата ти същност, съзнание и сърце е съвсем другаде? Можеш ли да го контролираш? Особено, ако си човек, подвластен на емоциите си. Вглъбяващ се и слушащ себе си. От страх да не бъде изгубен най-вече. Възможно ли е толкова да се чувстваш не на мястото си, че дори да ти е трудно, плашещо и ужасяващо да стоиш на чуждото място? Там, където не искаш да бъдеш. А дали това е само моментно състояние или просто борба - вътрешна, създадена от дискомфорта на живота ти. Това лутане, обърканост или изгубеност е? Или може би неудовлетвореност?

Страх ли ни е да променяме? Просто да се променяме. Да се нагаждаме така, както иска сърцето ни. А то най-добре усеща желанията ни. Вслушваме ли се в него обаче? И ако го чуем, правим ли нещо или продължаваме да живеем в противоречие с него? Изтощително е това вечно вървене срещу течението (срещу гласа на сърцето ни). Този стремеж да сме перфектни, защото точно така е редно. И до кога можем да издържим да пренебрегваме вътрешния си глас в името на нечии чужди идеали?

Мисля, че цената е една – времето, отминаващите години, пропуснатите мигове, заглушените желания, потъналите мечти. Дали искаме всичко това - точно по този начин да пропуснем живота си?

прочети повече ..

Good Food у дома.

спомням си първия брой на списанието. като истински запален любител на забъркването на рецепти, нямах търпение да си го купя. това беше преди няколко години. каква беше изненадата ми, когато в края на миналата година получих покана за среща от същото списание. отидох изпълнена с любопитство и си спомням как реагирах на думите, .. да напишем за теб в списанието? а, не, бързичко казах. аз си пазя анонимността. предпочитам така да е. вече съм се научила тактично да отклонявам покани на телевизонни редактори и амбициозни репортери. това не е за мен. това ми бяха думите. но който си го може, си го може. накрая ме спечелиха за каузата.

и така в един зимен студен ден, в началото на годината, отворих вратата на дома си, за да посрещна Деси, Тони и Цвети {в този ред главният редактор на Good Food, фотографът на списанието и рекламният мениджър, и главен отговорник за срещата}. честно казано, не знаех какво да очаквам. за това и нищо не очаквах. приказките тръгнаха още от вратата, отговорите също. говорехме си като стари приятели, които не са се виждали отдавна. приказки, приказки, снимки колкото щеш и разбира се много смях. когато изпращах гостите си не можех да скрия ентусиазма си от миговете прекарани заедно, ако знаех, че е толкоз забавно, набързо щях да кажа да.

но да се върна на желанието си за анонимност. след като вече списанието (Good Food 39 Март 2011) е по будките из страната, се замислих откъде идва това мое желание да остана зад кадър. дали от това, че идвам от средно малък град, където родителите ми са познати на всички, и се налагаше да спазвам норми на поведение. или от факта, че дори и да споделям мои съкровенни мисли, искам да запазя една част от мен само за мен. или пък предпочитам хората, които срещам в живота си, да не ме етикират с това, което пиша, с това .. което те са прочели и разбрали, или някой им е казал, а с това, което съм аз в момента на срещата ни. замислих се, че има от всичко по мъничко. и открих, че мога да запазя каквото пожелая за себе си, и да бъда която съм в дадения момент, дори когато изляза от анонимността си.

в крайна сметка тук сме, за да споделяме. мисли, емоции, моменти, а защо не и рецепти. аз споделих вече моята (любима, вкусна и лесна), твой ред е. от няколко дни се вихри новата идея на Good Food, Стани звезда. в която всеки има възможност да отвори дома си и да демонстрира кулинарните си тайни пред екипа на Good Food и публиката им.

прочети повече ..

1000 причини да се усмихнеш....

Свикнах някак от години да не се усмихвам на хубавите неща в живота ми открито, а само тайничко вътрешно със затворени очи, мечтаейки да мога да го правя и открито...

Дали от суеверие, страх или от навик... и с мисълта, която винаги ми е в главата, че винаги когато нещо хубаво ми се случи (после трябва да очаквам и лошото) и ей такава една от oгромна, та още по-огромна усмивка грейне на лицето ми и не иска да си ходи и след като поне 10 човека вече за сетен път са ме попитали на какво точно пък съм се (за)хилила толкова... и като допъленение към това започвам да чувам покрай мен какви ли не подмятания, уж някак с половин уста 'Не, че толкова ни влиза в работата и ни интересува, но все пак я си признай и то (без) бой, какви си ги забъркала?'...Трябва ли да съм 'забъркала' нещо за да мога да съм открито щастлива и да не съм трън в очите на околните... или е крайно време за някои хора да спрат от(при)крито да завиждат...

В моменти като тези си мисля: с какво ли ще ги заплатя после тези усмивки... какво ли лошо, ще дойде в животът ми... не може просто ей тъй вечно да си се хиля на живота - без(грижно)... защото кой ли на този свят няма грижи... та аз ли...

И за да избегна всички обяснение, въпроси и уточнения избрах лесната, но и в същото време грешната група... на тези без усмивките (поне видимите де), на тези, на които всекидневно им се дават не 100, а поне 10000 причини да плачат, точно по тази причина, защото са избрали грешният път на видимата тъга. Да, на тъгата, защото без усмивки какво друго ни остава да бъдем... освен: едни много тъжни и самотни хора... Kой обича тъжните?... Никой... Всички обичат усмихнатите хора, та дори и някои от тези усмивки да са от изкуствените, но все пак са там на лицата им... и с такива хора, или ние се правим, че не забелязваме всъщност, колко зад тях те са тъжни или на нас така ни е много по-лесно, защото няма да изпитваме неудобство да ги питаме постоянно... какво пак не е наред, какво лошо ти си е случило, че ПАК, за кой ли път си тъжен...

Забелязала съм, че ако не се усмихваш, хората свикват да те виждат по този начин. Възприемат те така и всяка неочаквана промяна в теб (или ако решиш все пак да се усмихваш на всичко и всички напук) предизвиква особенно учудване у околните - въпроси като тези те заливат с пълна сила: какво става с теб... добре ли си?... по големите непукисти, оперирани от всякакви задръжки направо могат да ти го лепнат в лицето Въпросът, който и другите ги е глождил отвътре, но са нямали нужната дързост и нужната липса на възпитание... за да те попитат директно - Тий да не би снощи да си го ОТНЕСЛА нещо?...(и това придружено с едно мазно и гадно намигване). Не, снощи нищо не съм отнасяла, занасяла, пренасяла или каквото и да е от този сорт... защото както всички се досещаме става въпрос за любов, секс или по-точно за такива хора, като тези дори и любовта е принизена до един обикновен акт на задоволяване на първичният инстинкт само... а не е нещо, от което можеш да получиш много повече от физическото удоволствие... неща като любов, внимание, разбиране, споделяне, изживяване на хубави моменти на интимност с любимият човек... са далеч от техния и без това ограничен речник (но това е друга тема... затова ги оставям в пълното им неведение по въпроси като този, за да не си морят излишно мозъците...)

И защо например, за някои индивиди се изчерпат възможните причини за щастието на една жена само с цитираната по-горе... защо да не може една жена да е просто щастлива... без дори някаква конкретна причина... винаги ли трябва да се очаква от нас за да бъдем щастливи... да е задължително наличието на определен човек около нас за да ни прави такива... и обратно, неговата липса да е причината за киселата ни физиономия... не може ли просто причините да са едни от многото лимони, които всекидневно животът ни поднася... и мръщейки се искаме или не искаме, все пак ги преглъщаме, но с успокоението, че това, което не ни е убило, ни е направило по-силни и по-мъдри... и обратно: да се усмихваме на дори и дребните неща, които на пръв поглед може да изглеждат нищожни, но да ни изпълват с щастие... една добра дума, подарено цвете, детска усмивка, слънчев ден... Причините за усмивки си ги имаме постоянно всички, стига да искаме да си отворим хубаво очите и да ги видим...

Уморих се от този грешен път и искам да започна отново да се усмихвам, без да се чувствам зле заради това... без да се чувствам сканирана постоянно или подлагана на анализ от околните, защо точно сега съм решила да се променям и какво толкова имам в повече от тях, че да се чувствам добре... дори когато според другите, всъщност трябва да ми е зле...

Затова още от сега започвам открито и (без)отговорно да се усмихвам(хиля) на света, на всички... (усмивки, усмивки, усмивки изпращам и на теб, че те са заразителни)...

прочети повече ..

Към залеза...

Ще посрещам изгрева-начало на живота, за да следвам залеза красив. Нищо, че е в края на деня – искам да го стигна, за да му се наслаждавам. С притаен дъх. Опиянена от магията му. Запленена от цветовете му. Насаме с тишината му. Отразяващ се в очите ми. Докосващ сърцето и душата ми. Стоплящ сетивата ми.

Всеки миг, който ме води към залеза си заслужава да бъде изживян. Щастлив. Или изстрадан. Миг на възход. Или миг на падение. Миг на радост и опиянение. Или на сълзи и тъга. Просто миг, водещ към мечтата ми...

И докато вървя към залеза ще се радвам на слънцето. Ще усещам златистата му топлина по кожата си, ще се наслаждавам на лъчите му, будещи усмивката ми. А вятъра – той ще усуква и гали косата ми. Ще си играе с песъчинките около мен. Дъждът ще ме кара да танцувам, щастлива, че усещам капките му, стичащи се по лицето ми. Ще има бури, урагани, виелици... знам. Но аз ще ги премина. За да стигна залеза.

Красотата му ме вдъхновява и влече към себе си. Дава ми сили да продължавам и да се стремя към него. Защото искам да го видя още веднъж. Поне веднъж.

И докато го чакам ще пресичам магистрали и черни пътеки. Ще се спирам на кръстопътища. Ще се оглеждам. Ще се лутам (може би) накъде да продължа. И тогава ще послушам сърцето си. Ще следвам залеза. Магията и тишината му.

А през нощта звездите ще ми шепнат. И луната. За да посрещна изгрева. И ако ми е писано, за пореден път ще дочакам залеза. Ще го зърна. И запомня завинаги. Ще притаявам дъх всеки път. Отново. И отново...

прочети повече ..

Чувства

Сподавени, притихнали, стаени...
Скрити надълбоко в моята душа.
Покрити със забрава и тъга,
обгърнати в тягост и мъгла.
Потънали в безвремие и
куп разпръснати мечти.
Сърцето вика им, крещи!
Няма нужда от сълзи,
а нещо, от което да гори,
да ги пробуди,
а после усмири.
А те чакат пламъка,
който да разпали ги.
Чакат любовта,
която да ги разбунтува.
Чакат пеперудите,
които да ги съживят.
Чакат слънцето,
което да ги стопли.
И вятъра - да разпилее пепелта.
Чакат болката,
онази сладката,
от любовта...
Искат буря, искат трепети,
искат щастие, магия,
радост, полет, лекота,
с която да се реят
като птичите ята,
носещи се из простора
с безгранична свобода.

Сподавени, притихнали, стаени...
Жадуващи да бъдат окрилени
и на воля да отекват
в незабравата на вечността.

прочети повече ..

Все ще търся...

Търся себе си, и тук, и там,
лутам се по непознати пътища.
Падам, ставам, продължавам...
все натам... към себе си.
Не искам да се спирам, да чакам, да се колебая...
Искам да мечтая, да се стремя и да дерзая.
Да копнея и страстно да обичам.
Да горя, да се отдавам и да дишам
в огъня на моята нестихваща любов.
Да се изгубвам аз по пътя си
готова съм, за да се намеря пак.
Ще бягам, ще пълзя, бездомна ще стоя,
отдадена на самота,
но искам да открия свойто у дома.
От всички ще се крия, от себе си дори,
за да мога отново да се появя
истинска и чакаща,
изтерзана и объркана,
но с цяла, изпълнена с любов душа.
Ще започвам, отначало ще се връщам,
но все към щастието свое ще вървя.
Ще ме боли понякога, ще страдам знам.
На върхове ще стъпвам, може би.
От възторжена любов високо ще летя.
После плавно или с трясък ще се приземявам,
но с усмивка на уста ще продължавам.

И пак ще скитам, все ще търся...
Към себе си ще стремя.
До сетен дъх, докато умра.

прочети повече ..

Да станеш майка...

Стоях и чаках пред кабинета на своя доктор гинеколог за преглед. Имаше доста хора преди мен. Аз търпеливо и спокойно изчаквах реда си. След известно време ме поканиха да вляза в кабинета. Вътре стоеше и чакаше друго момиче. Доста по-младо от мен. Тя определено не беше спокойна. Нямаше начин да не разпозная този поглед. Тази уплаха. Неизвестност. Страх. Ужас дори. Не ми трябваше много време, за да разбера, че съм била права в усещането си за нея, когато я видях. Не знам дали, защото съм го изживяла или всеки на мое място би се досетил, но аз определено усетих тези тревожни и плашещи чувства да вилнеят из младата й и неопитна душа.

Тя чакаше резултата от своя тест за бременност, но по всичко личеше, че явно вече знае какъв е той. Върна ме години назад, когато и аз бях толкова млада, без всякаква известност за бъдещето си, без някаква особена материална подкрепа зад гърба си, все още студентка и някак си връзваща двата края. Но с мечти. С планове за бъдеще, кариера, развитие, успехи дори. Спомних си как в един такъв момент сякаш всичко това се срива до основи и се чудиш какъв избор да направиш с живота си. Толкова си изплашен и ужасен, че едва ли не усещаш, че идва края на света или ако не на света, то поне на живота ти. Всичко се сгромолясва и си мислиш, че за теб приказката е свършила. Това видях и в нея. В нейния поглед. В уплахата й усетих себе си преди години.

И тогава сякаш се породиха противоречиви усещания в мен. От една страна исках да стана от стола, на който седях и я наблюдавах отстрани, и да я прегърна, и да й кажа, че аз също съм преминала през това и знам какво е. Че всичко ще бъде наред, че всъщност въобще не е толкова страшно колкото изглежда първоначално. Че даже после така се нареждат от само себе си нещата, защото си преизпълнен с любов към това новопоявило се в живота ти същество и правиш, и даваш всичко от себе си, за да постигнеш мечтите и целите си. Че това в никакъв случай не е пречка, а стимул да продължаваш да живееш и да вървиш напред. От друга страна, ми беше и някак развеселено, защото знаех, макар и от позицията на вече преживял подобно нещо човек, но аз знаех, че този страх и ужас в очите след време щеше да се превърне в най-истинското и красиво чувство – майчината любов. И едва тогава щеше да си даде сметка, че в действителност случващото се с нея не е най-страшното нещо, както изглежда сега, а напротив – това ще се окаже най-прекрасното и вълшебно усещане, което една жена някога може да преживее и изпита.

Отплеснах се. Няма да ти говоря за това какво е да си майка. По-скоро с това исках да направя малък увод колко е странен и противоречив понякога живота. Аз изпитах страх и негодувание тогава. Измъчвах се и бях отчаяна. Бях уплашена и ужасена. И то защото нямах представа. Какво ме очаква. Вълшебството, което щеше да се появи в живота ми и да ме изпълни с любов. И няма да забравя как в същото време моята много близка братовчедка и приятелка години наред прави отчаяни опити да стане майка. И с цената на много усилия, сълзи, болка, страдания, лишения, но и със силна воля, желание, надежда и огромна вяра, накрая успя. Без за миг да се предаде. Без да сведе глава. Устремена напред с мечтата си да даде живот. Да бъде майка.

Toва е за теб, приятелко. И за всички жени, които не се предават и въпреки обстоятелствата и безнадеждността понякога, успяват да постигнат непреодолимото си желание да станат майки.

прочети повече ..

МОЯТ ДЕН. ТОПЛИНА, ЛЮБОВ, ОБЩУВАНЕ.

Обожавам слънцето, затова в МОЯ ден непременно трябва да е светло и топло. Имах прекрасно детство. Когато си помисля за него, споменът е винаги един и същ - един безкраен летен ден, топъл, слънчев, златен и безгрижен.

Обичам близките си, приятелите. Общуването, разговорите, срещите или просто мълчанието заедно с тях ми дават радост, цвят, вкус към живота. Сетивата ми се събуждат и черпят ли, черпят... докато се заредят. Да приготвя нещо вкусно за любимите хора и да си го хапнем заедно, след това да си поговорим сладко...

Обичам България безумно и неспасяемо. Обичам да пътувам и да я гледам, да я попивам, да я вдъхвам... Най-добре с обични хора.

Родена съм през април. Може би затова харесвам пролетния вятър, който гали лицето и си играе с косите ми. И него трябва да го има в МОЯ ден.

И така, моят перфектен ден: Слънчев и топъл, прекаран с най-най-близките до сърцето, у дома или на път, но винаги с добра компания!

прочети повече ..

Моят перфектен ден

Събужда ме леко мъркане, идващо откъм съседното легълце. Моето малко 'маци, коти, писи' (както понякога наричам дъщеря си) се пробужда, което е знак да се надигам и да започваме сутрешните процедури. Краката ме наболяват от дългото нощно бездействие и се сещам за 'Нека ме боли' на Слави (откакто доброволно се отказах от болката, която да ми напомня, че съм жива, се чувствам доста добре, а дали може и още по-добре?!). Не е време за философски мисли, а за простички действия! Вдигам малката принцеса от леглото и я гушвам, а тя ми се усмихва в отговор с най-сладката беззъба усмивка. Първият перфектен миг за днес! Бърболеска си на повивалника докато дава акита на свален памперс, а аз доволно се суетя край нея. Следва миене на дупе и папкане на 'Ле' (явно ще е на 'ти' с езиците, защото от бебе знае да си поиска мляко на френски). Оставям я на голямото легло при татко й, докато глася багажа за излизане. Чува се смях и сладко бърборене, което наподобява песен. Срещам два чифта щастливи очи - едните зелени, другите сини. Вторият перфектен миг! Отнасям сините към бъгито (така наричам страхотно удобната и за двете ни количка, в която и аз бих искала да се возя, но... малко ми е минало времето за това, обаче съвсем малко).

Лято е. Рано е и излизаме, за да изпреварим жегата. Срещаме малко хора, тръгнали към работа. Чувствам се перфектно, защото ние пък отиваме към парка. Дишам сравнително свеж въздух (предимство на малкия град) и се усмихвам на заспиващото личице в количката. Паркът е пуст, само тук-там се виждат кучета и се чуват виковете на стопаните, които безуспешно се опитват да ги приберат. Да, и на тях им е хубаво в парка! Обикалям по алеите и си мисля колко обичам денят ми да започва рано. А бях забравила, че съм ранно пиле. Крача с усмивка и се любувам на тишината, паркът е само за нас! Третият перфектен миг! Избирам си най-хубавата пъстра сянка и се паркирам до количката на сгъваемото столче, подарено ми от мама (добре, че е тя, която все още мисли за всичко). Чета Пратчет и гледам да не се разсмея, защото принцесата спи леко. Поредният перфектен миг, които вече спирам да броя, тъй като бройката е без значение. След известно време усещам, че две небесни очи ме гледат любопитно и оставям книжката. Време е да се разходим и да видим дали приятелчетата ни са дошли. Все още няма много мами, но нашите по-ранобудни приятели са налице. Отиваме на любимата ни пейка и оставяме возилата. Някои гледат любопитно гълъбите, други се опитват да ги хванат, трети, които още не могат да стоят седнали зяпат как се поклащат клоните на дърветата. Забавно е. Пълно е с усмихнати малки, големи и още по-големи муцунки. Светът е толкова голям и интересен. Всеки ден преоткривам колко е съвършен!

Следва отново папкане. Все пак, който иска да порасне - трябва да яде. Разделяме се, за да се срещнем по-късно. Жегата е налице, но сякаш не я усещам. Бутам количката към вкъщи и усмивката не слиза от лицето ми. Батковците пред блока спират да ритат, за да минем необезпокоявани и някой идва да ми задържи вратата на асансьора. Все още има добри деца. Дано да си останат такива! Вкъщи следват обичайни процедури, малко игри, смях и пюренце. Обедното време е дошло и малкото гладниче само отваря уста и ми се кара, че не давам лъжицата достатъчно бързо. При нас е весело, независимо дали иска да си хване бурканчето и лъжичката, или си надига крачето като балерина. Едно време съм искала да стана 'барелина', докато мама не казала, че ще продъня сцената и аз съм казала: 'Добре, тогава не искам'. Чудя се каква ли ще стане моята малка красавица. Но има време, макар то да препуска напоследък с тройно по-бясна скорост. Очите ми се насълзяват, защото не искам тези перфектни мигове да свършват! Зная, че ще дойдат други, но и че тези няма да се повторят. За това пък ще имам много снимки, които да ми ги връщат пак и пак...

Много обичам да снимам и установих, че малкото вярно фото изобщо не тежи в количката. Така мога да уловя всеки интересен момент, всяко красиво нещо, което ни се яви през поредния перфектен ден... било то пеперуда, ято щъркели, цветно листенце, нова муцунка, или просто лежерното настроение на спокойния следобед, отново прекаран в парка, когато жегата се е оттеглила. Определено след следобедния сън вкъщи е време за разходка.

Разнообразяваме с кафенето, където се събираме с тати и приятели. Има люлки и двете се люлеем заедно. Приятно е, (аз отново съм дете, но този път с жива кукла в ръце!). Прохладно е. Крачим с усмивка към вкъщи, този път тримата, заедно. Идва вечерта и е време за баня. Колко странно нещо е водата - хем тече и я виждаш, а не можеш да я хванеш. Тя те пречиства, ободрява и подготвя за страната на сънищата, където отплуваш след последното шише с мляко за деня.

Обичам да усещам как се отпуска след поредния щастлив ден, пълен с нови неща и усмивки, и как заспива като малко сладко ангелче. Казвали са ми, че няма по-хубаво нещо от децата и сега го знам със сигурност! Напоследък дните ми са върволица от перфектни мигове, за каквито не съм и мечтала.

Точно за това реших да избягам от 'разюзданата фантазия и отвързано въображение', към които приканва Пламски (пък и нали съм си малко наопаки). Исках да споделя един мой ден, най-обикновен, защото действителността в този момент за мен е по-съвършена от най-смелата ми фантазия. Обичам малкото човече с цялата си душа и това ме прави щастлива!

прочети повече ..