Гласът на сърцето...

Напоследък съм необичайно отнесена. А по принцип съм само отнесена, т.е. присъща ми е типичната женска разсеяност и вялост. А сега ми трябват само няколко секунди, за да изчезна от мястото, на което съм в момента. В кола, на улицата, на работа, с приятели... още по-лошо с приятели. Обикновено съм в час с всеки разговор, който протича и активно участваща в него. А ето сега за пореден път се улавям, че ме няма. Отнесена. За съвсем кратък миг сякаш изчезвам и отлитам. Дали е вярно, че човек е там, накъдето го води сърцето му? Как да стоиш физически някъде и с някой, когато цялата ти същност, съзнание и сърце е съвсем другаде? Можеш ли да го контролираш? Особено, ако си човек, подвластен на емоциите си. Вглъбяващ се и слушащ себе си. От страх да не бъде изгубен най-вече. Възможно ли е толкова да се чувстваш не на мястото си, че дори да ти е трудно, плашещо и ужасяващо да стоиш на чуждото място? Там, където не искаш да бъдеш. А дали това е само моментно състояние или просто борба - вътрешна, създадена от дискомфорта на живота ти. Това лутане, обърканост или изгубеност е? Или може би неудовлетвореност?

Страх ли ни е да променяме? Просто да се променяме. Да се нагаждаме така, както иска сърцето ни. А то най-добре усеща желанията ни. Вслушваме ли се в него обаче? И ако го чуем, правим ли нещо или продължаваме да живеем в противоречие с него? Изтощително е това вечно вървене срещу течението (срещу гласа на сърцето ни). Този стремеж да сме перфектни, защото точно така е редно. И до кога можем да издържим да пренебрегваме вътрешния си глас в името на нечии чужди идеали?

Мисля, че цената е една – времето, отминаващите години, пропуснатите мигове, заглушените желания, потъналите мечти. Дали искаме всичко това - точно по този начин да пропуснем живота си?