Недоизказаните неща...

Понякога се случва така във взаимоотношенията между хората, че остават единствено недоизказаните неща. Все нещо остава... недоизказано.... или казано, но неразбрано и недочуто, погледнато от различна гледна точка... или изгубено в превода на собствените ни усещания. Вглъбени в интерпретацията си за нещата забравяме, че може да има друга гледна точка – на отсрещния човек. Много е важно до каква степен я приемаме и толерираме. До колко се вслушваме в чуждия възглед. До колко усещаме позицията и отношението на човека до нас. Защото е най-лесно да кажеш на някой, че не е прав. Да пренебрегнеш мнението, желанията и очакванията му. И да сложиш край. Без дори да си опитал да направиш поне това. Това малко усилие. Което, струва ми се, в днешно време ни коства доста усилия.

Толкова ли е трудно да приемем, че може да има различна позиция и мироглед от нашия? Да проумеем, че хората са различни и толкова уникални и е редно и великодушно да ги приемем такива, каквито са? В това се корени пъстротата в човешките отношения. Красотата в това да общуваш и да откриваш нови и нови светове и идеи през погледа на срещуположния човек. Защото всеки един такъв може да ни покаже и да ни даде толкова много. Стига да имаме отворено сърце и най-вече желание да се взрем в него, да го видим, да го опознаем... поне за миг да усетим душевността му.

Това е радостта от общуването, радостта в една връзка – да съумееш да вникнеш! А не просто да оставиш нещата недоизказани. Защото после от това следва болката и неудовлетворението. Следват вината и огромната тъга. Остава една напираща буца в гърлото ни и тежест в сърцето ни... от пропуснатото, от недоизказаното, от неразбраното.