След болката...


Стоях пред снимката. Наблюдавах я. Беше правена в един доста тежък и объркан за мен период. Времето ме върна година назад. В момент, наситен с тъга, падение, предателство, рани, болка. Тогава си мислех, че нямам изход. Че не бих могла да изляза от този така тежък емоционален срив, случил се в живота ми. Дупката, в която бях попаднала не беше толкова дълбока, колкото си мислех тогава.Но едва сега, от разстоянието на времето, осъзнавам това.

Осъзнах едва по-късно, че всичко се преживява. Рано или късно. Времето в този случай е най-големия ти враг, но и най-добрия ти приятел. Враг, защото броиш минутите, прекарани в болка и сълзи и се молиш всичко това да свърши възможно най-бързо, молиш се да заспиш и да се събудиш след няколко месеца изчистен и преживял всичко, без онази човъркаща, жестока болка, режеща те отвътре... А то времето сякаш трае... цяла вечност. Ден след ден ти се струва, че няма да можеш да се съвземеш, да превъзмогнеш, да преминеш през това и накрая да излезеш цял целеничък.

Докато един ден се събуждаш и виждаш слънцето, което се усмихва само за теб. На следващата утрин чуваш птичките, които чуруликат за твоята усмивка. Утро след утро се пробуждаш наново. Постепенно отваряш очи и виждаш, че навън е пролет. Пролет е в душата ти. Защото времето се е превърнало в твой приятел и неговият неспирен поток е започнал да заличава болката. Следите. Малко по малко. Ден след ден.

Година по-късно си жив. Оцелял. С куп белези в сърцето си, но жадуващ за живот и светлина.

И ето сега стоя там пред тази снимка. И се усмихвам. Мисля си и си давам сметка... Нещо, което ми е донесло толкова много тъга и болка преди време, сега ми носи радост и удовлетворение. Нещата се обръщат. Винаги, след всеки тежък момент, било след седмици, месеци, година следва истинското щастие, онова, заради което си струва да живеем. Просто надеждата трябва винаги да е там. До теб. И за всеки случай калъфчето с розовите очила да ти е под ръка. За да ги сложиш, когато ти се струва, че светът е мрачен, грозен, пуст и мъглив.

Всичко си следва своя естествен ритъм. Част от този ритъм е да бъдем щастливи, да се радваме на малките неща, да обичаме и да сме влюбени. Другата част е да понасяме болки и страдания, загуби и тъги. За нея не ми се говори обаче. Достатъчно е, че я преживяваме.

Facebook Comments

0 коментарa :

Публикуване на коментар