приказка за вълшебната нишка


имало едно много весело момченце. всички го обичали. и родителите, и учителите, и приятелите му, но имал един недостатък. Петър не можел да живее в момента. не се бил научил да се радва на нещата, които се случват в настоящето. когато бил на училище, си мислел колко хубаво би било да си играе на двора. когато играел на двора, си мислел за лятната ваканция. все си мислел за нещо друго и никога не отделял време да се наслади на специалните моменти, които изпълвали дните му.

една сутрин той се разхождал в гората недалеч от дома си. почувствал умора, решил да си почине на една полянка и след малко заспал. дълбоко в съня си чул как някой го вика по име. той бавно отворил очи и с изненада видял една стара жена. изглеждала на повече от сто години. в сбръчканата си ръка старицата държала топче с дупчица по средата, а от дупчицата се подавала дълга златна нишка.

Това е нишката на твоя живот, казала тя. Ако я дръпнеш съвсем лекичко, цял час ще отлети за секунди. Ако дръпнеш малко по-силно, цели дни ще отлетят за минути. А ако дръпнеш с цялата си сила, месеци, дори години ще изминат само за няколко дни.

старата жена протегнала ръка и дала топчето с вълшебната нишка на момчето. на другия ден Петър седял в класната стая, но му било много скучно и не го свъртало на едно място. спомнил си за новата играчка, подръпнал лекичко златната нишка и в същия миг се озовал вкъщи в градината. Петър осъзнал силата на вълшебната нишка. скоро му омръзнало да бъде ученик и закопнял да бъде тинейджър с всички вълнуващи неща, които носи тази фаза от живота. затова извадил топчето и този път дръпнал златната нишка силно. превърнал в тинейджър и си имал много красива приятелка, казвала се Елиза. но той пак не бил доволен. мислел си колко хубаво ще е да бъде възрастен. дръпнал пак нишката и много години се изнизали само за миг. превърнал се в мъж на средна възраст. Елиза вече била негова жена и двамата били заобиколени от много деца. забелязал обаче, че някога черната му коса започнала да побелява. а някога младата му майка сега била стара и немощна. но Петър продължавал да не може да живее в настоящето. отново дръпнал вълшебната нишка и зачакал промяната.

видял се като деветдесетгодишен старец. косата му била бяла като сняг, а красивата му млада жена била умряла преди години. прекрасните му деца били пораснали. за пръв път Петър осъзнал, че не е имал време да се порадва на чудесата на живота. той така и не отишъл на риба с децата си и нито една вечер не излязал с Елиза на разходка под лунната светлина. не успял да засади нито едно цвете, нито да прочете онези прекрасни книги, които майка му толкова обичала. той препускал през живота, без да спре и да погледне всички онези хубави неща по пътя.

натъжил се. отишъл в гората, където като малко момче обичал да се разхожда. когато стигнал, видял, че дръвчетата, които помнел от детството си, се били превърнали във величестени дъбове. легнал на една полянка и потънал в дълбок сън. след минута чул, че някой го вика. отворил очи, погледнал нагоре и с изненада видял, че това е същата старица, която преди много години му дала топчето с вълшебната златна нишка.

Хареса ли ти моят специален подарък, попитала тя. Петър й казал истината: Отначало беше забавно, но сега много съжалявам. Целият ми живот мина без да мога да му се порадвам. Чувствам се празен. Пропуснах да живея живота, който ми беше даден.

старицата го попитала: Какво би искал сега? Петър се позамислил за секунда и бързо казал: Искам пак да съм ученик и да изживея живота си още веднъж. той пак потънал в дълбок сън и чул, че някой го вика и отворил очи. до леглото стояла майка му, млада, здрава и лъчезарна. необикновената жена от гората била изпълнила желанието му и го върнала в предишния му живот.

и от този ден Петър заживял така, както искал. изживял живот, пълен с удоволствия, радости и победи. и всичко това започнало, когато престанал да жертва настоящето в полза на бъдещето и заживял в настоящия момент.

_________________________________________

това бе едно напомняме а ла Робин Шарма, че времето изтича през пръстите ни като ситен пясък. признавам си, че често този факт ми убягва. държа се все едно винаги ще съм тук и за никъде не бързам. или пък живея с мисълта за нещо, което предстои, но все още е доволно далеч. и губя ценни мигове фантазирайки си какво ще е. понякога, както днес, се хващам навреме какво правя, друг път не успявам да спася мига и той отлита.

днес стигнах до офиса навреме. успях да си (налея) чаша кафе. и тъкмо се гласях му се отдавам. и се отнесох в бъдещето. асансьорът ме качи на последния етаж на НДК. наредих се след другите на опашката за регистрация. и бавно се отправих да си търся място из редиците от столове в зала 3. оглеждах се наоколо, търсех познати лица. и нямах търпение да започне лекцията на Робин. вече знаех какво е усещането да си в залата с него. бях го изпитала. и все пак тръпнех от любопитство. ъъъъъъъъ. тук някъде се сепнах. отворих facebook и написах на стената си, 3 дни остават ‎до Лидерство без титла - семинарът на Робин Шарма. точно така, днес, утре и малко парче от срядата остават до събитието. достатъчно време и достатъчно много мигове, които заслужават вниманието ми. страхотно е, че се вълнувам толкоз. и все пак бих искала да остана фокусирана върху насладата от събуждането си. и отпих глътка кафе. и вече знаех, че тази вечер ще разкажа приказката за Петър и вълшебната нишка, която знам от Монахът, който продаде своето ферари.

Facebook Comments

1 коментарa :

Жаклин каза...

По хубава приказка отдавна не бях чела.Благодаря Натали!

Публикуване на коментар