А ти, можеш ли да избираш?


Съмнение, пристигащо на конски впряг… Подчиняващо сетивата и обсебващо пространството.

Нямаш думи да го обясниш, не искаш да го обвиняваш, искаш просто да го няма… И взимаш въображаемата гума на душата и триеш, триеш… а следите от написаното с невидима ръка са все там, все така ярки и осезаеми…

От съмнението боли, от яснотата – не винаги. И все пак… раздвояването, разтрояването на нещото в душата мъчи, разкъсва, задава въпроси….

А не е ли това толкова желаното от нас ПРАВО НА ИЗБОР? Имаш право да знаеш и право да се съмняваш, имаш избор!

Избрах второто. Узнах. Заболя. Отмина. И пак трябва да избирам. А сега накъде? Отново към второто, към яснотата, към възможността този път да не боли. Поне не толкова. Поне заради това, че имах смелостта да избера…

И се моля наум, и решавам на глас и утре да го мога!



прочети повече ..

Спомена за теб



Появи се от нищото на празната вечер.
Отвори вратата и влезе.

Дори не изчака да те поканя...
Разби всичко в стаята, размести предметите.
Разхвърля навсякъде.
Всичко обърна.

Не ме попита дали искам това.
А аз нямах сили да се противя.

А после...
Пoсле тъй бързо, както дойде, си отиде.
Хлопна вратата с трясък
и остави бъркотията да напомня за теб...

Оглеждам се в разхвърляната стая,
все още няма кой да подреди.
Спомени витаят в нея - красиви,
с блеснали от щастие очи...


прочети повече ..

любов от пръв поглед.


това не е началото на стара, нито пък нова любовна история. а историята на едно взето решение. докато си повтарях като химпнотизирана : довери се, довери се, че всичко се нарежда са'мо, че нещата сами идват при теб. потърсих из памета си примери от миналото, които да придадат малко стойност на думите, в които се опитвах да повярвам. както се случва, понякога. примерите са пред теб. а ти ги търсиш надалеко.

месеци наред обикалях от трап на трап, от скица на скица, и от офис на агенция в офис на друга агенция. търсих новият си дом. не бях особено уверена, че е време за това. имах други планове за себе си. например, да замина надалеч. но имаше я и другата страна на монетата. едни пари, които чакаха да бъдат вложени в нещо, в противен случай щяха да загубят стойността си.

и така, вече се бях отчаяла. не го мислех. очевадно не се получаваше. нищо не ми харесваше. всичко, което ми показваха, изискваше толкоз много промени, че
поне малко да заприлича на моята идея за дом.

беше един ден в началото на лятото. телефонът ми звънна. ставаше дума за някаква обява. била в друг район, не в този, който търся. но звучала интересно. защо не съм отишла да я видя? казах вяло: добре. обадих се, насрочих оглед за другия ден и за мен темата беше приключена. още не бях преброила до 3. и получих наобратно обаждане от агента. каза, че всъщност ако искам може още сега да видя къщата. нямах спешна работа. облякох нещо и тръгнах. беше наблизо. на улица, която знаех. но дори не подозирах, че там има нещо интересно. сградата изглеждаше симпатична. вървях по стълбите след агента, разменяйки думи на любезност. толкоз пъти бях правила точно това, че какво му беше различното на този път. вратата се отвори пред мен. влязох. направих две крачки. още две. и вече знаех. това беше новият ми дом. нямаше го обичайното желание да променя. да реорганизирам. гледах и лекинко не вярвах, че ми се случва. бе любов от пръв поглед.

и това разбира се не е краят. последваха дни, седмици, месеци, на тичане от една в друга инстанция. събиране на бумаги за пред банките. проблеми. грижи. притеснения. стандартните неща, само че x2. на няколко пъти дори си мислех да спра. да се откажа. мислейки, че нещо не е съвсем наред. щом нещо е толкоз трудно. може би не е за мен. сега, вече от разстоянието на времето, мога да кажа .. че това си беше изпитание. дали наистина вярвам в това, което чувствам. в онзи глас, който говори само на мен. за малко съвсем да умре любовта ми. спомням си периода, в който още жалеех по-стария си дом. старата си любов. старите си вещи. стария си живот. и това премина. сега съм просто благодарна, че се доверих на любовта. от пръв поглед. и я последвах. въпреки, че на моменти не беше лесно. ..

и да, историята на откриването на един дом не е много по-различна от историята за откриването на каквото и да е. то е като влизането в пробна. намъкваш роклята. нещо не й е наред. чудиш се. пак я поглеждаш и решаваш да й дадеш шанс. подръпваш нагоре-надолу. представяш си я без дантелката. правиш всичко това. пре-декорираш я. колкото и да махаш, или добавяш. все има нещо, което не е баш. докато там през цялото време има нещо, което е (твоята) любов от пръв поглед. просто знаеш, че е това. нещото, дето си търсил. и то е там. понякога се иска още малко вяра. още малко търпение. или просто да се отпуснеш. да си починеш. и да оставиш нещата да се случат. а когато това стане, да откликнеш на гласа, който говори в теб.


прочети повече ..

давай и имай.


Давай време и ще имаш време.
Давай любов и ще получиш любов.
Давай пари и ще получиш пари.
Давай без да очакваш да получиш.

Това е единственото нещо, използвано в различни древни култури и все още практикувано. Това е единственото нещо, което ще доведе пари до всеки, който го прави, но много хора се страхуват да го вършат.

Какво е това единствено нещо? Каква е най-великата тайна за правене на пари в историята? Какво е единственото нещо, което работи за всекиго?

Раздавай пари. Точно така. Раздавай. Раздавай на хора, който ти помагат. Раздавай на тези, който те вдъхновяват, лекуват, обичат. Раздавай на хората, без да очакваш да ти ги върнат, давайте ги, знаейки, че ще се върнат при теб умножени.

Джо Витале

прочети повече ..

АЗ ЗАСЛУЖАВАМ


jenite.net+svejo.netизпрати на приятелабонирай се за бюлетинание сме във facebook. ти къде си?twitter

Аз съм достоен. Достоен съм за всички блага. Не за нещо, не едва-едва, а за всички блага. Сега аз оставям в миналото всичко негативно. Аз освобождавам всички ограничения на моите родители и им позволявам да си отидат. Аз обичам своите родители и отивам по-далече от тях. Аз не съм продукт на техните негативни мнения или ограничаващи съждения. Аз не съм свързан с никакви страхове и предразсъдъци, разпространени в обществото, в което аз живея. Аз повече не се спирам с никакви ограничения.

Аз считам, че свободата ми е безпределна. Сега аз прониквам в ново пространство на моя ум, където искам да се видя по нов начин. Аз искам да създам нови мисли за себе си и своя живот. Моето ново мислене се превръща в ново съществуване.

Сега аз знам и провъзгласявам, че съм единен с Преуспяващата Сила във Вселената. А тъй като е така, аз жъна успехи в различни житейски области. Безкрайното разнообразие на възможностите лежи пред мен. Аз съм достоен за живота, благополучния живот. Аз съм достоен за любовта, голямата любов. Аз съм достоен да имам добро здраве. Аз съм достоен да живея в комфорт и успех. Аз заслужавам радост и щастие. Аз съм достоен за свободата да бъда всеки, който аз мога да бъда. Аз заслужавам още повече. Аз съм достоен за всички блага.

Вселената е неизмеримо повече, отколкото мога да обхвана със своите желания, провъзгласявайки моите нови убеждения. И приемам целия този благодатен живот с радост, удоволствие и благодарност. Защото съм достоен. Аз го приемам и зная, че това е точно така!

ЛУИЗ ХЕЙ.

прочети повече ..

Bar Time


преди и след често изпълват речника ми. правя ясни разграничия във времето. преди е някога си, когато съм била друга. а след често е времето сега, когато съм такава, каквaто миналите действия и думи малко по-малко са ме сътворили.

преди спокойно можех да се нарека чаргарка. обикалях от кафе на кафе. от бар на бар. от ресторантче в друго ресторантче. всичко дето беше ново. различно. каквото и да е. ми беше интересно, любопитно. понякога всичко завършваше сполучливо, а друг път си беше истинска катастрофа.

сега предпочитам да отида там, където е не просто различно, а много специално. където комерса не е така заложен. където усещам любов, дух. и поради тази причина вместо да шаря по софийските (и не само) улици си знам местенца, където мога да открия всичко на куп.

така се озовах пред вратата на Bar Time. новото-любимо-място. през деня е тихо, спокойно, доработвам си нещо и отпивам от кафето. а вечер, събира хора интересни, стига да съм на кеф да се социализирам.

отзад зад бара стоят 3(ма) мъже-приятели от деца. Ники. Коко и Светльо. в началото всичко е било просто идея. мечта. докато един ден не се хващат и не го правят реалност. сами. наемат мястото на Цар Асен (номер 62) и се почва. боядисване на стени. сглобяване на масички. лакиране. мазане. подреждане. активисти на макс. и усещането е такова. на място направено с мерак. без да е лъскаво, изрядно и скучно. от уредбата звучи фънк, малко джаз. всъщност всичко е отражение на тримата герои. правят това, което ги кефи и привличат публика, която цени същото.

за разлика от случката, която разказах в предишен пост, тук WiFi(то) работи. и ако съм с куче-водач няма да имам никакви грижи. няма да ме върнат. точно обратното. а когато батерията ми на лаптопа се изчерпа, мога да ползвам компютъра за общо ползване. такова място е Bar Time. (и доброто заслужава да се хвали).

прочети повече ..

това, което те дразни, да се сещаш,
че то е най-малкото и в теб.


на 9 септември пуснах на стената на jenite във facebook следния цитат:

когато виждаш нещо у другия, което те дразни, да се сещаш, че то е най-малкото и в теб.

последваха 150 харесвания и 28 коментара. разрази се дискусия верни или не-верни са думите. появи се и версия, че щом виждаш неща, които те дразнят в другия, то това е признак, че ти не ги притежаваш...

смея да кажа, че и аз съм се замисляла дали е така, или не е така. дълго време бях склонна да отрека думите. сещам се за една моя връзка от далечното минало. той беше пресметлив. егоист. критичен. взискателен. и други неща. но тези, изброените, ме дразнеха много. аз бях точно обратното. всъщност след години разбрах, че той просто не се обичаше. беше несигурен. и изпълнен с куп страхове. аз бях същата. просто проявлението беше различно.

сещам се и за още нещо. на женския семинар Наистина жена в едно упражнение написах, че се дразня от лъскави мутрески. два дни по-късно обяснявах на приятелка за въпросното нещо, а в същия разговор споменах, че не се виждам как ще отида да спя в хостел, защото съм се разглезила със скъпи хотели, рум сървиз и меки халати.

и още за един пример се сещам. майка ми обича да хапва на крак, когато е особено гладна. стар неин навик. който ме вбесява до полуда. защото вярвам, че храната заслужава да бъде вкусвана, вместо излапвана. да де, това е страхотно. само дето гладна ли съм, честичко хапвам в движение. докато шофирам. докато вървя по улицата.

нещата, които не харесвам в себе си, са нещата, които виждам в другите. понякога не става дума за самото действие, а за нещото, скрито дълбоко под него. хората, с които ме сблъсква живота, не са случайни. малко или много те са мои огледала. и вече си знам, когато някой ме издразни много, да си дам време и да си задавам въпроса : какво е всъщност нещото, което ме дразни? после вече е лесно да го разпозная и в себе си. а след това и да го променя, разбира се, ако искам. забавно е, че някои хора и техните дразнещи неща, изчезват в мига, в които се отърва от моите дразнещи неща.

и в добавка, една приказка из Нека ти разкажа на Хорхе Букай.

Един човек се обажда на домашния си лекар.
- Рикардо, аз съм Хулиан.
- Какво има, Хулиан?
- Ами виж, обаждам ти се, защото се притеснявам за Мария.
- Но какво й е?
- Започва да оглушава.
- Как така да оглушава?
- Да, наистина. Трябва да дойдеш да я видиш.
- Доведи я в понеделник в кабинета ми, ще я прегледам.
- Да не мислиш, че можем да чакаме до понеделник?
- Как разбра, че не чува?
- Ами, като я викам, не отговаря.
- Ти къде си сега?
- В спалнята.
- А тя къде е?
- В кухнята.
- Така. Извикай я от там.
- Марияаааа....! Не, изобщо не чува.
- Тръгни към нея по коридора и я викай.
- Марияаааа...! Марияааа...! Марияааа....! Нищо.
- Приближи се още.

Мъжът влиза в кухнята, приближава се до Мария, слага ръка на рамото й и крещи в ухото: Марияаааа....!

Побесняла, жена му се обръща и му вика: Какво искаш? Какво искаш, какво искаш, какво искаааааш?! Вече десет пъти ме повика и десет пъти ти отвърнах Какво искаш. С всеки ден ставаш все по-глух, не разбирам защо просто не отидеш на лекар.

прочети повече ..

не купувайте, братя българи.


в разстояние от няколко дни ми се случиха няколко на брой неща, които спокойно могат да минат под един знаменател.

и така, седнах в пицарията срещу Плиска. не беше пожелание, беше по работа. там с големи букви върху стъклото е написано WiFi. супер, значи ще мога да си свърша работата. друг път! тяхното WiFi не работеше. обърнах се към сервитьорката за помощ. отговорът беше: Не разбирам. Не мога да помогна. Не знам как. тъй като това не ми вършеше работа й предложих да се посъветва с някой друг от персонала. или да се обади на управител. да намери рутера. да го рестартира. дадох й доста варианти. но не. коментарът й продължаваше да си е все същия. в допълнение: Не мога. Това не моя работа. определено ме издразни с глупавото си поведение. но нямаше как. опитах се да свърша каквото мога и без интернет. друг е въпроса колко успях.

следваща случка. влизам в Orange в Sky City. тръгвам към щанда с музика и една продавачка се засилва да ми помага. обяснявам й, че търся детски песнички от добре познатото ни минало. че подаръкът е за мама и нейното бебче. показва ми 2-3 варианта, които имат съвсем малко общо с това, което търся. и аз продължавам сама търсенето. след малко ме засича пак на един рафт. и пак се опитва да си предложи помощта. този път търся бг музика за приятели в чужбина. пак помощта й не е адекватна. но аз махвам с ръка и й казвам нещо мило. тя обаче ме запокитва с изнервен коментар : че очевадно не знам какво точно търся, и че явно няма как й да го намеря. това се случва, след като съм я подминала вече. след което се обръща към нейна колежка и започва да ме коментира. успяха да ме ядосат, съответно споделих мнението си за това поведение на колежките й на касата. те проявиха искрено разбиране и съчувствие. опитаха се да оправят нещата. бяха мили. евала! предложиха да ме компенсират. определено си излязох от магазина по-малко разярена.

продължавам нататък. влизам в една аптека в Студентски град. аптекарката си води личен разговор по телефона. търпеливо я изчаквам да приключи. но за моя изненада, тя не го прави. продължава да се обяснява по телефона. и тук вече чашата преля. просто се обърнах и си излязох.

и ще го направя пак, и пак. и всеки път, когато получа не-адекватно поведение от човек, който очаквам да ме обслужи и да получи за това моите пари.

когато кризата започна да навлиза по нашите земи си мислех, че ще настъпи промяна в качеството на обслужването в България. уви, забелязвам по-скоро изключения, отколкото истинска качествена промяна. и отчасти го отдавам на факта, че сме една много търпелива нация. която няма нищо против да я тъпчат. даже и когато са свои.

и ако до сега понасях стоически да ме правят на луда, то аз бях до тук. преди години един български политик предизвика народа с думите: Братя българи, не купувайте. с кеф ще последвам съвета му и няма да купувам от не-любезни продавачи, сервитьори и каквото там ми се изпречи на пътя. парите ми си струват да бъдат дадени на някой, който ги цени колкото мен поне.

докато вървяха сценките, които вече описах. имах и друг опит. съвсем различен. и точно заради него, другото изпъкваше още повече. влизайки в един хранителен магазин на Граф Игнатиев, този до ресторанта 13 стола, посегнах към рафта със сосове. тъкмо си мислех, че съм намерила най-после един много специален сос и продавачката го грабна от ръката ми. погледна нещо на етикета и заяви бойко, че това няма да ми го продаде. изгледах я все едно е извънземна. тя обаче остана невъзмутима и каза, че срока му е изтекъл. и че ще се радва да ме види след 2 дни, когато ще получат новата стока. също каза, че ще се погрижи тази стока да бъде прибрана. останах втрещена. и ще се върна пак в същия магазин. защото явно им пука какво продават.

така правя и в салона на Венера, този в Редута. винаги се връщам при Ваня, моята маникюристка. не само защото е добра, а и защото винаги помни историите ми. и винаги пита какво се е случило. все едно съм била и вчера при нея. а понякога минават месеци преди да се видим. и знам, че това не е отношение само към мен. наблюдавала съм я и с другите й клиенти. просто знае как да те накара да се почувстваш специален. и си заслужава бакшиша до стотинка.

ако искам нещо да се промени, всичко е в мои ръце (и в твои). иска се просто да поощрим, който заслужава. и на принципа на естествения подбор, ще останат само тези, които наистина го могат.


прочети повече ..

СлонсКа рАзпроДажба


Внимание! Внимание! Всички майки на събрание!
Специална покана за дейност голяма.
Няма да продаваме слонове.
Но награди ще има с тонове.
Дрешки, колички, играчки дори.
Всичко излишно с тебе вземи.
Продавай, заменяй или подарявай.
Ела още в 10, не закъснявай.
Забавлявай се цял ден със Бебезона.
На сцената до площадката При слона.
из facebook

идеята за сбирката на мамите е на bebezona.bg. темата е ясно, че е бебешка. ще се продават, купуват и разменят бебешки и детски дрехи, колички, играчки, аксесоари и всичко, което може да е от полза на децата и мамите им. или как да се отървем от не-нужното и да си купим нещо на добра цена. какво по-еко от слонска разпродажба в консуматорски задръстения ни свят.

събитието е изпланирано за тази неделя, 19 септември, с начален старт в 10 сутринта. а мястото е зоопарка и по-точно сцената при слона.

какво още се предвижда?
демонстрация как се носи бебе в слинг. песни и танци, или движения с музика. изработка на играчки и бижута, екологични игри. йога практики за деца. рисуване, оцветяване и моделиране с домашно приготвен пластелин. и едно щастливо дете ще си тръгне с ВЕЛОСИПЕД.

останалото на място.


прочети повече ..

какво, Ако? из писмата на Жулиета.


из филма Letters to Juliet, Пиши на Жулиета.

Скъпа Клеър,

Какво и Ако са две думи, които не са застрашаващи поотделно. Но ако ги сложиш заедно една до друга, те имат силата да те преследват до края на живота ти.

Какво, ако?
Какво, ако?
Какво, ако?

Не знам как е завършила историята ти, но ако това, което си чувствала тогава, е била истинската любов, за нея никога не е късно. Ако е била истинска тогава, защо да не е и сега? Трябва ти само смелост да последваш сърцето си.

Не знам каква е била любовта на Жулиета, любов, за която да изоставиш някого, любов, за която да прекосиш океани, но бих искала да вярвам, че ако някога я почувствам, ще имам смелостта да я хвана здраво.

И Клеър, ако не си я почувствала, се надявам един ден да се случи.

С много обич,
Жулиета.

прочети повече ..

МОЯТ ДЕН.
ТОПЛИНА, ЛЮБОВ, ОБЩУВАНЕ.

Обожавам слънцето, затова в МОЯ ден непременно трябва да е светло и топло. Имах прекрасно детство. Когато си помисля за него, споменът е винаги един и същ - един безкраен летен ден, топъл, слънчев, златен и безгрижен.

Обичам близките си, приятелите. Общуването, разговорите, срещите или просто мълчанието заедно с тях ми дават радост, цвят, вкус към живота. Сетивата ми се събуждат и черпят ли, черпят... докато се заредят. Да приготвя нещо вкусно за любимите хора и да си го хапнем заедно, след това да си поговорим сладко...

Обичам България безумно и неспасяемо. Обичам да пътувам и да я гледам, да я попивам, да я вдъхвам... Най-добре с обични хора.

Родена съм през април. Може би затова харесвам пролетния вятър, който гали лицето и си играе с косите ми. И него трябва да го има в МОЯ ден.

И така, моят перфектен ден: Слънчев и топъл, прекаран с най-най-близките до сърцето, у дома или на път, но винаги с добра компания!



прочети повече ..

Джуджето Дългоноско.
вълшебният глас из детството ми.


посягам към кофата с вода, за да полея билките, които се кипрят на градската ми тераса. а после влизам в кухнята и танцувам мой си странен танц. сред тенджери, купи и бъркалки. тананикам си ноти на песничка готварска, стара и вълшебна: трябва да си врял и кипял, много хляб да си изял, та тогаз да си разбрал, своя идеал.

бе останала някъде там далече, в детството ми, затрупана от тонове ненужно инфо. една любима жена в един на пръв поглед обикновен skype чат ме върна към нея, песничката из приказката за Джуджето Дългоноско. а също и към детето, подпряло с лакти глава, и вперило поглед в грамофона.

върна ме години назад, и в думите ми няма тъга или съчувствие към децата на настоящето. там във времето, когато бях дете, и нямах компютър, всъщност никой нямаше, нито нонстоп телевизия. там, имах купчини от книжки, грамофон и стар раздрънкан касетофон. детският ми свят привидно черно-бял бе всъщност приказно-цветен-и-вълшебен.

слушам я пак и пак, приказката за Джуджето Дългоноско, гъската Мими и старата зла магьосница. приказката, овкусила моя (а дали не и твоя?) свят с магически-билков-аромат. колкото и да съм пораснала, тези прибежки до детството ми и обратно, ме изпълват с доза чиста детска радост. и не само. дават ми куп ценни отговори на въпроси, които си задавам в настоящето.

любимите ми парчета из приказката, разхвърляни, звучат така: винаги нещо в пазарската врява бързо и най-неочаквано става, някой провиква се: Хора елате, елате и погледнете! а ти отговаряш : ще видя, ще преценя, ще одобря. а после: вземаш това и онова, по толкова и толкова. поръсваш с: гали стомахче. билката, дето я знаят само вълшебници. и е сладка, и е възкисела, и насища, и си още гладен. тук е и: баницата Сюзерена. царицата на баниците. сготвена по всички правила на готварското изкуство. на която й липсва един рядък аромат. билка, неизвестна в този край: кихни сладко. кара те да кихаш сладко, сладко. и трябва да си врял и кипял, много хляб да си изял, та тогаз да си разбрал, че самия идеал на готвач, херцог и крал, е във гозбата и супата. трябва да е пълна купата, ... за това готварска книга трябва спешно да си купиш, трябва да те завладее на готвачите страстта. .. само манджи могат да спасят света. трябва да си врял и кипял, много хляб да си изял, та тогаз да си разбрал, своя идеал. без тях детството ми нямаше да е такова, каквото си го харесвам: Вилхелм Хауф, написал приказката за Джуджето Дългоноско. Симеон Пиронков, композиторът съставил музиката из грамофоната плоча за Джуджето Дългоноско. и Николай Бинев, вълшебният глас на Джуджето Дългоноско.

прочети повече ..

Моят перфектен ден

Събужда ме леко мъркане, идващо откъм съседното легълце. Моето малко 'маци, коти, писи' (както понякога наричам дъщеря си) се пробужда, което е знак да се надигам и да започваме сутрешните процедури. Краката ме наболяват от дългото нощно бездействие и се сещам за 'Нека ме боли' на Слави (откакто доброволно се отказах от болката, която да ми напомня, че съм жива, се чувствам доста добре, а дали може и още по-добре?!). Не е време за философски мисли, а за простички действия! Вдигам малката принцеса от леглото и я гушвам, а тя ми се усмихва в отговор с най-сладката беззъба усмивка. Първият перфектен миг за днес! Бърболеска си на повивалника докато дава акита на свален памперс, а аз доволно се суетя край нея. Следва миене на дупе и папкане на 'Ле' (явно ще е на 'ти' с езиците, защото от бебе знае да си поиска мляко на френски). Оставям я на голямото легло при татко й, докато глася багажа за излизане. Чува се смях и сладко бърборене, което наподобява песен. Срещам два чифта щастливи очи - едните зелени, другите сини. Вторият перфектен миг! Отнасям сините към бъгито (така наричам страхотно удобната и за двете ни количка, в която и аз бих искала да се возя, но... малко ми е минало времето за това, обаче съвсем малко).

Лято е. Рано е и излизаме, за да изпреварим жегата. Срещаме малко хора, тръгнали към работа. Чувствам се перфектно, защото ние пък отиваме към парка. Дишам сравнително свеж въздух (предимство на малкия град) и се усмихвам на заспиващото личице в количката. Паркът е пуст, само тук-там се виждат кучета и се чуват виковете на стопаните, които безуспешно се опитват да ги приберат. Да, и на тях им е хубаво в парка! Обикалям по алеите и си мисля колко обичам денят ми да започва рано. А бях забравила, че съм ранно пиле. Крача с усмивка и се любувам на тишината, паркът е само за нас! Третият перфектен миг! Избирам си най-хубавата пъстра сянка и се паркирам до количката на сгъваемото столче, подарено ми от мама (добре, че е тя, която все още мисли за всичко). Чета Пратчет и гледам да не се разсмея, защото принцесата спи леко. Поредният перфектен миг, които вече спирам да броя, тъй като бройката е без значение. След известно време усещам, че две небесни очи ме гледат любопитно и оставям книжката. Време е да се разходим и да видим дали приятелчетата ни са дошли. Все още няма много мами, но нашите по-ранобудни приятели са налице. Отиваме на любимата ни пейка и оставяме возилата. Някои гледат любопитно гълъбите, други се опитват да ги хванат, трети, които още не могат да стоят седнали зяпат как се поклащат клоните на дърветата. Забавно е. Пълно е с усмихнати малки, големи и още по-големи муцунки. Светът е толкова голям и интересен. Всеки ден преоткривам колко е съвършен!

Следва отново папкане. Все пак, който иска да порасне - трябва да яде. Разделяме се, за да се срещнем по-късно. Жегата е налице, но сякаш не я усещам. Бутам количката към вкъщи и усмивката не слиза от лицето ми. Батковците пред блока спират да ритат, за да минем необезпокоявани и някой идва да ми задържи вратата на асансьора. Все още има добри деца. Дано да си останат такива! Вкъщи следват обичайни процедури, малко игри, смях и пюренце. Обедното време е дошло и малкото гладниче само отваря уста и ми се кара, че не давам лъжицата достатъчно бързо. При нас е весело, независимо дали иска да си хване бурканчето и лъжичката, или си надига крачето като балерина. Едно време съм искала да стана 'барелина', докато мама не казала, че ще продъня сцената и аз съм казала: 'Добре, тогава не искам'. Чудя се каква ли ще стане моята малка красавица. Но има време, макар то да препуска напоследък с тройно по-бясна скорост. Очите ми се насълзяват, защото не искам тези перфектни мигове да свършват! Зная, че ще дойдат други, но и че тези няма да се повторят. За това пък ще имам много снимки, които да ми ги връщат пак и пак...

Много обичам да снимам и установих, че малкото вярно фото изобщо не тежи в количката. Така мога да уловя всеки интересен момент, всяко красиво нещо, което ни се яви през поредния перфектен ден... било то пеперуда, ято щъркели, цветно листенце, нова муцунка, или просто лежерното настроение на спокойния следобед, отново прекаран в парка, когато жегата се е оттеглила. Определено след следобедния сън вкъщи е време за разходка.

Разнообразяваме с кафенето, където се събираме с тати и приятели. Има люлки и двете се люлеем заедно. Приятно е, (аз отново съм дете, но този път с жива кукла в ръце!). Прохладно е. Крачим с усмивка към вкъщи, този път тримата, заедно. Идва вечерта и е време за баня. Колко странно нещо е водата - хем тече и я виждаш, а не можеш да я хванеш. Тя те пречиства, ободрява и подготвя за страната на сънищата, където отплуваш след последното шише с мляко за деня.

Обичам да усещам как се отпуска след поредния щастлив ден, пълен с нови неща и усмивки, и как заспива като малко сладко ангелче. Казвали са ми, че няма по-хубаво нещо от децата и сега го знам със сигурност! Напоследък дните ми са върволица от перфектни мигове, за каквито не съм и мечтала.

Точно за това реших да избягам от 'разюзданата фантазия и отвързано въображение', към които приканва Пламски (пък и нали съм си малко наопаки). Исках да споделя един мой ден, най-обикновен, защото действителността в този момент за мен е по-съвършена от най-смелата ми фантазия. Обичам малкото човече с цялата си душа и това ме прави щастлива!




прочети повече ..

human design стъпки към себе си.


human design [хюман дизайн], две думички, които навлязоха във всекидневието ми сравнително наскоро. една нова наука, която ми даде ново знание за мен. и колкото повече разбирам за себе си, толкоз повече разбирам колко не съм била себе си или не съм себе си все още. без да е нарочно, облъчена от семейство, приятели, училище, общество, се случва да съм това, което те очакват от мен. а не това, което наистина съм.

две нощи назад се въртях в леглото, правейки безуспешен опит да заспя. до един момент. когато отворих лаптопа и започнах да ровя повече за мен, за моя дизайн. четях. слушах. и така открих следващите 11 стъпки. чийто автор е Glenda Anderson, Human Design System™ Analyst, Teacher and Co-director of Human Design System Australia = www.humandesignaustralia.com. като един истински не-специалист в областта се огледах за помощ при превода. насреща бе Nina Ray, която от година изучава отдадено human design.

направи една от тези стъпки и ще промениш живота си. направи ги всичките и ще си създал един напълно нов живот. via Glenda Anderson.


01. Be your unique self = открий твоята истинска същност. (тя не е това, което ума ти ти казва).

02. Make decisions from your inner authority = взимай решенията в живота си, воден от твоя вътрешен авторитет. (ако до сега не си чувал за human design, думички като вътрешен авторитет и сие звучат леко странно. не разбираемо. кой е вътрешният ти авторитет, става ясно след като си направиш human design chart).

03. Give up trying to control life = откажи се да опитваш да контролираш живота.

04. Stop personalising what others think = спри да приемаш лично това, което другите мислят.

05. Allow yourself to make mistakes so that you can discover what does work = позволи си да допускаш грешки, за да може да откриеш какво работи. (приеми грешките като уроци).

06. Stop comparing yourself to anyone else = спри да се сравняваш с другите.

07. Develop a sense of humour about life’s messy parts = приеми неразбориите в живота си с чувство на хумор.

08. Trust yourself = довери се на себе си.

09. Be confident that if something happens you have the resources to deal with it = имай вярата, че ако нещо се случи, ти притежаваш всички ресурси да се справиш с него.

10. Give yourself time and space to grow and evolve = осигури си достатъчно време и пространство, за да растеш и да се развиваш.

11. Love yourself = обичай се.

да познаваш другите е мъдрост. да познаеш себе си е просветление. via Лао Дзъ.

прочети повече ..

еклер = сладка светкавица.


влюбих се в еклер(ите) на дърти години :-D

колежките ми в офиса все си купуваха. и аз им се чудех. как е възможно да поглъщат такива количества. един ден просто ме зарибиха да опитам. не, че преди не бях опитвала. просто аз не съм човек на сладкото. предпочитам соленото. отхапах и се размазах от кеф. от тогава като съм кривичка и мерака ми за сладко се покачи, минавам през сладкарничката на пазара, и си подарявам по един еклер.




като с всяко нещо. и тук си има доза любопитно. любопитното около eclair(ите) е, че в превод от френски гласят : светкавици. има известни предположения по темата, че така са кръстени заради бляскавата си глазура. за първи някой пише за тях през далечната 1860. рецептите идват години по-късно. а според английски речник те са продълговатu сладкиши с кратък срок на годност :-D

инфо(то) за еклер(ите) ми попадна в стар брой на една седмица в софия. любимото безплатно списание. което все още изостава с онлайн версията си.


прочети повече ..

ЕДИН ПЕРФЕКТЕН ДЕН. НЕЩОТО.


Nathalie ми изпрати покана за участие в поредната блогърска игра: Един перфектен ден на Пламен Петров и ето на пак сядам да пиша...

То, моето, е нещо като изповед, нещо като мечта, нещо като порив към НЕЩО. Писането ми в Сайтът на Една Жена стана ‘случайно’ и от там нататък всичко в живота ми се промени към по-перфектно. Това си е комплимент към Nathalie и нещо като благодарност.

Нещо... НЕЩОТО търся постоянно и от време на време то ме намира. Та за това нещо искам да ви разкажа.

Ето го пак това НЕЩО - намери ме точно днес, когато се готвя да празнуваме годишнина от сватбата ни – двадесет и ПЪРВАТА ни годишнина. Толкова много ми се иска да е перфектна-перфектна като ПЪРВАТА.

А иначе, то и сега животът ми си е перфектен всеки ден.
Ставам всяка сутрин с усмивка и с трясъка на кофите за боклук. Естествено родните ни мургави братя са много внимателни и старателни с любимото си занимание – да почистват града ни и шума, който вдигат е придружен с ярки и цветисти изрази на възможно най-силен глас. То няма как да не се събудиш и да си сигурен, че си на този свят.

Е, после всичко си идва на своето перфектно място - трите последователни (неуспешни естествено)опита да събудя сина ни най-после завършват със светване на лампата и волю-неволю той се измъква от леглото. Сутрешният диалог с него е най-лесния за мен начин за комуникация с порастналия ми ‘мъж’ – аз питам нещо и сама си отговарям или питам и той отвръща нещо нечленоразделно и аз се отказвам да питам удовлетворена, че няма да е много важно щом той не подема пръв разговора.

Кафето е най-перфектният начин за придобиване от мен на човешкия вид, който мога да покажа на света. Първото кафе е силно, чисто и придружено с ликовете на политическия ни ‘елит’ от ‘малкия екран’. Така разбирам, че имало и по-тъжни от мен хора, които всяка сутрин отнасят ‘благословии’ по адрес на майките си.

Най-хубавата част от деня тепърва предстои - сблъсъка с българската действителност и преброяване на рундовете. Ето ме вече на светофара на път за работа, борейки се с желанието си за спазване на правилата за движение и инстинкта си за самосъхранение. Тази борба е неравна, но в крайна сметка инстинкта ми побеждава и пресичам на червено, запазвайки здравето и живота си. Така ме беше посъветвал преди време един по-препатил от мен и аз не му повярвах, та затова всяка сутрин водя онази неравна битка в себе си, която винаги е с предизвестен край. Адреналинът ми вече се е вдигнал и съм готова за перфектния работен ден.

Стигам в офиса и се уверявам, че слава богу всичко си е по старому. На дневен ред пак е спора дали да се отварят прозорците или да се пускат климатиците. И тук се намира перфектното решение - правят се и двете неща: в единия край на стаята се пуска климатика, а в другия се отварят два прозореца. Че какво по-перфектно от това за един обикновен български държавен офис?

Нататък деня си върви както си му е реда - редуват се клиенти, които си викат, недоволни от българската държава, от законите, от чиновниците, от бюрокрацията до момента, в който ги попиташ: ‘а Вие защо нарушавате законите’ и те снишават тона и казват: ‘Ми те всички ги нарушават, не сме само ние, идете и вижте и еди кой си и той така прави’. Чудничко, направо перфектно - щом другия може, значи и аз мога, кво толкова... То работния ден понякога е и по-перфектен. Тогава завършва с ходене в съда и там да видите колко е перфектно... Там... американските филми за правосъдие ряпа да ядат. В нашия съд трябва да влезе съдия Ейми, че да види как се води процес, как се изслушват страните и колко са компетентни българските съдии. Май затова няма български сериал за български съдии, защото всичко там си ни е перфектно. И какъв скучен ще е този сериал?!

Е, до тук с реалността.
Сега да ви споделя НЕЩО, което искам винаги да бъде реалност.

Перфектно ще е денят ми да започва с паневритмия, а не с кофите за боклук, но това ще стане реалност съвсем скоро (искрено се надявам да е така).

Перфектно ще е, ако синът ми е доволен от себе си и се чувства самодостатъчен, където и да се намира. Е, перфектно ще е и ако ме дари с внуци - когато, тогава.

Перфектно ще е, ако всяка година празнуваме ПЪРВАТА годишнина от сватбата ни.

Перфектно ще е, ако мъжът ми спечели джакпота от тотото. Просто, защото той така иска. Дали след това ще е перфектно?... Не знам, но се надявам да е така.

Перфектно ще е работата ми да е с хора, с които имаме сродни души (засега е така като налице е само една сродна душа, но кой знае може за в бъдеще да са повече).

Перфектно ще е, ако мога непрекъснато да правя все нови и нови неща, без значение какви точно. При мен е винаги така - някаква идея ме връхлита изневиделица и пак така ме отминава, давайки път на новата.

Перфектно ще е да мога все така да се срещам с приятелките си и да се смеем всеки път все по един и същ начин както го правим обикновено в петъците или съботите на нашето си женско парти ала Сексът и градът. Градът може да е някъде по света или у нас, а сексът ... е, желателно е винаги да е секс...

Перфектно ще е винаги да имам до себе си хора, с които да садя дръвчета (това вече го направих и усещането е страхотно - пожелавам ви го от сърце) или да правя снимки на всичките хубави места, на които сме били заедно или да паля барбекю (даже и вегетариантско, когато се налага да не изкушаваме приятел) или просто да си поседим, загледани нанякъде...

Перфектно е... НЕЩОТО.


прочети повече ..

един перфектен ден.

юни. рано сутрин. вълнението ми се носи из въздуха. на вратата вече се звъни. първите ми любими гости понесли домашна торта в ръце. имаме още палачинки. чай. кафе. и сладко. щастие, премесено с храна. и смях. а от другия край на града вече се задава една любов. изкушавам се да драсна едно бързо описание. той го заслужава. красив е, а дори не го осъзнава. има нещо небрежно във всичко. в начина, по който поглежда. и в начина, по който въздуха се движи около него. зеленият му поглед може да вледенява или сгрява. зависи от деня и часа. мястото също е от значение. а кой е пред него е просто задължително в уравнението. носи цветя. тук вече ме изненада. той не е от тези мъже, дето говорят превъзнесени слова за очите ти. не пише стихове, и слава богу! но пък прави един куп откачени неща. като да те отвлече посред бял ден в неизвестна посока. имаме малко време преди да хукнем навън. хапваме в леглото. и за миг не сме много наясно, дали ще успеем изобщо да станем. или ще си останем така. правим усилие и то сработва. обличам се за миг. дори и той не го вярва. и вече сме на вратата. за да случим моите отлагани отдавна желания. номер 1. спирката на метрото. малко се лутаме кой перон, но нали ни е за първи път. нормално е. влакчето пристига и вече сме вътре. поглеждаме се съзаклятнически. такива сме си, угаждаме си. чудим се къде да слезем. и накрая слизаме. а навън вече вали. всъщност чадър не ни трябва. мокрим се малко. и още малко, и сме пред входа на отлагано желание номер 2. супената идилия на Шишман. дни наред чета статусите им във фб. и все казвам, че ще отида да ям супа. и все си правя сама една такава. малко сме закъснели и за това избор има някакъв, но не голям. подбираме бързо. и се катерим към етаж 2. той вече знае защо сме точно на това място. досеща се какво се върти в главата ми. този акцент го обичам. обичам, когато само хвърля поглед и вече знае, че мисля и какво мисля. един човек, с който мога да мълча. а мога и да говоря. всъщност всичко мога да правя. и най-обикновеното изглежда притегателно привлекателно. седим си двамата, един до друг и загребваме с лъжици. казваме си, че трябва по-често да го правим. та нали избрахме да скъсаме с офисите и да работим когато, каквото и както искаме. но и двамата знаем, че утре нещо друго ще е на дневен ред. после кафе. приказки. дъжд стичащ се. обратно в метрото. сред народа. стоим двама впили поглед един в друг. след толкоз години е изумително, че останахме ненаситни. жадни един за друг. и вече сме в компанията на FM+ и много джаз. потегляме наново и в нова посока. следват мигове на шопинг. отлагано номер 3. не случайно избран аромат. оставен голям бакшиш. и тук някъде се очаква да се разделим, защото планът предвижда да продължа с други две особи. но не ни се разделя, седим на пейката до денонощния магазин. ще ни сбъркаш със заблудени тинейджъри. ние, двамата, които обичаме нагласените кафенета и държим на обслужването, си седим на пейката и си говорим. целуваме се и пак си говорим. изричаме на глас, че така ни харесва. питам се кой кого промени повече. или и двамата взехме по нещо от другия. сещам се за времето в началото. тогава си крадяхме навиците. всеки избираше по нещо от чуждото и го правеше свое. и отново съм у дома, но само за малко, за да се дегизирам. вече не съм по дънки. а малко по-шик. нещо в стила на Carrie Bradshaw, в периода преди да се изтирифинчи съвсем. минавам и забирам едната, а после и другата особа. отлагано номер 4. стоим пред кино салона. и умуваме. искаме ли пуканки или не искаме? говорим глупости. смеем се. отървавам се от обувките си и заемам някаква си моя поза. вървят надписите. а никой не мълчи в тази зала. коментарите валят един през друг. и всеки по различно му се възмущава на кича струящ от екрана. и ред е на фалафелите с много картофки. точно навреме, преди да удари 12, духвам свещичките и тутакси забравям, каквото там си пожелавам. {един перфектен ден} когато прочетох пикантната версия на Пламски и поканата му да се включа в играта : вместо да съчиня перфектната измислица и да я украся майсторски с конфети, предпочетох да разкажа един мой ден, отминал съвсем наскоро. защото колкото и да се вглеждам в него и да търся какво да му махна или прибавя. не го намирам. всичко си му е на мястото и в доза, която просто му отива. just a perfect day. онези, малките неща. които се случват всеки ден. те правят живота вълнуващ.

прочети повече ..