А ти, можеш ли да избираш?
Нямаш думи да го обясниш, не искаш да го обвиняваш, искаш просто да го няма… И взимаш въображаемата гума на душата и триеш, триеш… а следите от написаното с невидима ръка са все там, все така ярки и осезаеми…
От съмнението боли, от яснотата – не винаги. И все пак… раздвояването, разтрояването на нещото в душата мъчи, разкъсва, задава въпроси….
А не е ли това толкова желаното от нас ПРАВО НА ИЗБОР? Имаш право да знаеш и право да се съмняваш, имаш избор!
Избрах второто. Узнах. Заболя. Отмина. И пак трябва да избирам. А сега накъде? Отново към второто, към яснотата, към възможността този път да не боли. Поне не толкова. Поне заради това, че имах смелостта да избера…
И се моля наум, и решавам на глас и утре да го мога!