Гласът на сърцето...

Напоследък съм необичайно отнесена. А по принцип съм само отнесена, т.е. присъща ми е типичната женска разсеяност и вялост. А сега ми трябват само няколко секунди, за да изчезна от мястото, на което съм в момента. В кола, на улицата, на работа, с приятели... още по-лошо с приятели. Обикновено съм в час с всеки разговор, който протича и активно участваща в него. А ето сега за пореден път се улавям, че ме няма. Отнесена. За съвсем кратък миг сякаш изчезвам и отлитам. Дали е вярно, че човек е там, накъдето го води сърцето му? Как да стоиш физически някъде и с някой, когато цялата ти същност, съзнание и сърце е съвсем другаде? Можеш ли да го контролираш? Особено, ако си човек, подвластен на емоциите си. Вглъбяващ се и слушащ себе си. От страх да не бъде изгубен най-вече. Възможно ли е толкова да се чувстваш не на мястото си, че дори да ти е трудно, плашещо и ужасяващо да стоиш на чуждото място? Там, където не искаш да бъдеш. А дали това е само моментно състояние или просто борба - вътрешна, създадена от дискомфорта на живота ти. Това лутане, обърканост или изгубеност е? Или може би неудовлетвореност?

Страх ли ни е да променяме? Просто да се променяме. Да се нагаждаме така, както иска сърцето ни. А то най-добре усеща желанията ни. Вслушваме ли се в него обаче? И ако го чуем, правим ли нещо или продължаваме да живеем в противоречие с него? Изтощително е това вечно вървене срещу течението (срещу гласа на сърцето ни). Този стремеж да сме перфектни, защото точно така е редно. И до кога можем да издържим да пренебрегваме вътрешния си глас в името на нечии чужди идеали?

Мисля, че цената е една – времето, отминаващите години, пропуснатите мигове, заглушените желания, потъналите мечти. Дали искаме всичко това - точно по този начин да пропуснем живота си?

прочети повече ..

Трябва да се намерим

защото започвам да слушам текстовете
и започвам да чувам между струните
и започвам да чувствам сред хората
и се променям
и се плаша
защото започвам да мисля
че съм те намерила
и ме е страх..
и не искам да чакам
и ти да ме намериш.
искам те сега
със всеки твой звук и красота
със всяка своя нетърпеливост и умора
и искам да избягам
защото иначе
ще бягам към теб.

Трябва да се намерим.
Или да продължим..
Изгубени.

прочети повече ..

вратата към мъдростта.

веднъж един гръцки философ поръчал на свой ученик три години да раздава пари на всеки, който го обиди. когато този изпитателен период минал, учителят казал на ученика: Сега можеш да отидеш в Атина и да изучаваш Мъдрост. когато ученикът влязъл в Атина, срещнал един известен мъдрец, който седля до портата и обиждал всеки, който влизал или излизал от града. обидил и ученика, но той избухнал в смях: Защо се смееш, когато те обиждам?, попитал мъдрецът. Защото, отвърнал ученикът, в продължение на три години плащах за такива неща, а сега ти ме обиждаш безплатно. Влизай в града, рекъл мъдрецът, Той целият е твой ..

група екцентрични характери, оттеглили се в пустините край Скит за живот в молитва и саможертва, разказват тази история, за да илюстрират стойността на страданието и трудностите. но не само трудността била тази, която отворила града на мъдростта за ученика. основният фактор, позволил му така добре да се справи с нестaндартната ситуация, била способността му да сменя перспективата, да вижда ситуацията от различна гледна точка.

способността да се измества гледната точка е едно от най-мощните и резултатни оръжия, с чиято помощ можем да се справим с всекидневните житейски проблеми.

Изкуството на щастливия живот:
Практическо ръководство
Далай Лама

прочети повече ..

По очите ще позная, бил ли е добър денят

Познавате ли някого толкова добре, че само поглед ви е нужен, за да разберете как се чувства? Вероятно всеки има по един или повече такива хора в живота си. А бил ли си ти човекът, когото стоящият отсреща разбира 'само по очите'? Необяснимо е. И прекрасно. Как и кога се случва?

Как - не мога да обясня. Но кога - това го знам. Знае го всеки, който умее да чете в очите. Случва се винаги, когато обичаш, когато си обичан. Нямат значение полът, възрастта, религията... Четенето по очите е точно като любовта - универсален език, но такъв, който не всички говорят правилно.

А ни е необходимо, така ни е необходимо да го можем. Когато се прибираш вечер от работа, когато се събуждаш сутрин, когато си получил поредната доза незаслужени грозни думи от някой на улицата, когато си щастлив - винаги! За някои състояния на душата няма подходящи думи, но има разбиращи очи.

Няма по-добър мехлем за ранената душа от поглед, изпълнен с обич и разбиране, няма по-голямо щастие от усмивката, отразена в две обичащи очи. Всеки ден ги търся и откривам около себе си. И в себе си. И благодаря! Дори разстоянията не са пречка за това. Когато 'познаваш' нечии очи, гласът се превръща в поглед. Едно обаждане по телефона и пак 'четеш по очите', познаваш ги, обичаш ги.

И в душата си усещаш колко е важна тази съпричастност, макар и понякога скрита зад чифт големи слънчеви очила или телефонна слушалка.

прочети повече ..

Доби Д. и бръчките

'Аз вече внимавам да не се усмихвам много.'
Тези думи зашлевиха Доби Д. по-силно от шамар и тя застина в недоумяваща гримаса. Не би могло да бъде другояче, тъй като излязоха от устата на една от най-слънчевите и усмихнати жени, с които я беше запознала работата й. Тя беше сладко пухкаво миньонче, от което се излъчваше изключително заразителна доброта, на която биха завидели повечето Божи служители. От около година тази жена беше майка, нещо отдавна чакано, носещо топлота и радост, изпълващо със сила и любов...

Трябваше да има някаква грешка! Когато се поокопити, Доби успя да смотолеви само:
'Защо така?'.
'За да бъда хубава за моя син и да не ми излизат бръчки', беше чистосърдечният отговор.
Зачуди се дали да се смее, или да плаче. Жената бе по детски сладка с това признание, след което сподели, че карала дори съпруга си да се маже с крем против бръчки! Искаше детето да не се срамува, че има по-възрастни родители и да продължи да ги харесва. Когато разбра мотивите за горното изявление, на Доби се прииска да прегърне жената. Искаше да й каже, че слънцето, което искри в нея може да облекчи всяка болка, да превърже всяка рана, да изглади всяка бръчка... Вместо това подари една от най-хубавите си усмивки.

Доби Д. не бе от момичетата, които обръщат голямо внимание на външния си вид. Основно използваше малко крем през зимата, когато кожата й бе прекалено суха. Рядко ползваше червило и молив за очи. Със сенките беше скарана, защото правеше всякакви физиономии, а и ръцете й често се озоваваха на лицето. Дали защото винаги е била мъжко момиче, не успя да разбере суетните погледи на повечето си съученички в огледалцата. Смяташе, че няма какво да прикрива, защото никога не бе имала проблемна кожа. Когато пък видеше наклепани малки момиченца й ставаше от една страна смешно, но от друга много мъчно... Защо почти всички се стремяха да изглеждат големи и напудрени?!

С истерията покрай бръчките се сблъска още в ученическите си години. Докато през лятото кръстосваше по улиците с най-добрия си приятел, той все я удряше по челото с думите:
'Стига се бръчка, че ще ти излязат бръчки!'
Да не присвива очи и чело, когато слънцето й пече; да се усмихва по-малко; да не прави толкова много физиономии... Нещото, което Доби ненавиждаше повече от това да й казват какво да НЕ прави, беше - какво ДА прави! Но като цяло, резултатът им беше един и същ... ограничения, ограничения, ограничения. Защо трябваше да потиска това, което напира отвътре? А и определено не искаше да се разделя с усмивката си!

След срещата със слънчевата дама, която не иска толкова да се усмихва, Доби Д. се замисляше малко по-често за бръчките. Вече ги забелязваше в отражението си в огледалото. Първоначално мъничко я уплашиха! Поиска да ги спре, купи си крем против тях, макар да знаеше, че няма да помогне особено. В крайна сметка преустанови експериментите си с него след едно - две намазвания. Реши, че не си струва времето, усилията и средствата да се бори с тях и да си нанесе може би повече поражения. Имаше достатъчно 'звездни' примери в тази насока.

Огледа се край себе си. Вниманието й спря на една жена, която я привлече, откакто се запозна с нея. Бяха един тип и сякаш чрез нея можеше да види себе си отвън - навътре. Тя беше красива по свой специфичен начин, примесващ огромна доза чар, сияйна усмивка и непринудено детско излъчване. Някъде там, около искрящите й живи очи започваха малки бръчици, които се спускаха надолу към бузите като криле на пеперуда, толкова фини и изящни. Те не загрозяваха, просто присъстваха край кафеникавите лунички и някак обогатяваха харизмата й. Приличаше й на Пипи, която въпреки че не иска, всъщност беше пораснала, разцъфнала...

Доби Д. стигна до извода, че не трябва да се притеснява от своите малки бръчици. Те просто отбелязваха, че животът й следва естествения си път. Сметна, че колкото по-малко върви срещу него, толкова повече време ще има да му се наслаждава! Знаеше, че всеки етап от него носи своята красота! Беше я виждала с очите си, виждаше я и запечатана във фотографиите... Обичаше да гледа миниатюрните детски крачета и ръчички, пухкавите личица, учудените палави очички; наслаждаваше се и на порасналите деца, борещи се, радващи се, движещи се, молещи се, криещи се... Не по-малко беше удоволствието от наблюдаването на старите хора! Оприличаваше ги на многовековни дървета, стабилни и силни, търпеливи и разбиращи, сякаш побиращи в очите си целия свят. Знаеше, че един ден ще достигне до тяхното обаяние и мъдрост. Обаче не смяташе да бърза, искаше да се наслади на целия път и на всяка нова бръчица, която той й оставя като спомен!

прочети повече ..

никой не живее без загуба (страдание).

по времето на Буда имало една жена на име Кисаготами. тя била сполетяна от гибелта на единственото си дете. неспособна да приеме смъртта, Кисаготами тичала от човек на човек, търсейки лек, с чиято помощ да върне детето си към живота. говорело се, че Буда има такова лекарство.

Кисаготами отишла при Буда, поклонила му се и го попитала: Можеш ли да направиш лекарство, което да съживи детето ми? Знам такова лекарство, отвърнал Буда, но за да го направя, са ми необходими някои съставки. облекчена жената попитала: Какво ви е нужно? Донеси ми шепа синапено семе, рекъл Буда.

жената обещала да го стори, но когато си тръгвала, той добавил: Искам синапено семе да се вземе от къща, където няма умрял - дете, съпруг, родител или слуга. жената приела и тръгнала да обикаля от къща на къща за синапено семе. във всеки дом хората били готови да й го дадат, но когато ги питала дали има умрял в семейството, не могла да открие дом, непосетен от смъртта. в една къща била умряла дъщерята, в друга съпруг или родител.

Кисаготами не могла да намери дом, незасегнат от страданието на смъртта. виждайки, че не е сама в скръбта си, майката погребала безжизненото тяло на своя син и се върнала при Буда. а той й казал с дълбоко съчувствие: Ти мислеше, че си единствената, загубила сина си. Законът на смъртта повелява, че сред живите същества непреходност няма.

Кисаготами научила, че никой не живее без загуба и страдание. тя не била единствената избрана за подобно ужасно нещастие. това прозрение не елиминирало скръбта от загубата й, но намалило мъката й от борбата срещу този тъжен житейски факт.

прочети повече ..

притча за не-правенето

Вървял Буда с учениците си из гората. И пред тях изворче. Хвърлили се учениците на Буда да пият вода, сбутали се и размътили водата. Последвало чудене какво да правят.

Буда обаче продължил пътя си. Учениците били много жадни, молели го да изчистят изворчето, но Буда бил непреклонен.

Когато след часове ходене Буда и учениците му достигнали до друго изворче, то се оказало също толкова кално. Тогава Буда дал канчето на един от учениците си и му наредил да се върне, и да вземе вода от предишното изворче. Когато ученикът стигнал до него, изворчето било чисто, а калта се била утаила.

п.п. Някои неща не стават с правене, иска се просто да ги оставиш да се случат, да им позволиш да се случат.

Как с правене бихме изчистили изворчето?

прочети повече ..

гъсеницата, която не стана пеперуда.

Гората живееше свой живот, вятърът се разхождаше в короните на дърветата, и шумоленето на листата създаваше впечатление, че те водят помежду си непрекъснат разговор. Долу сред листата течеше свой живот. В този момент там се прожеждаше среща на обществото на гъсениците. В техния живот малко неща се променяха. Те непрекъснато ядяха листа и си мислеха, че това е смисълът на живота им. Тяхно задължение било да уважават и поддържат живи старите обичаи, защото са свещени. Голяма пухкава гъсеница се обърна към събратята си.

- Чула съм, - каза тя, - че съществува горски дух, който ни помага, на нас, гъсениците да получим нещо ново и чудесно. Аз ще го открия за да узная подробности, а след това ще ви разкажа и на вас.

Когато гъсениците се разотидоха тя извика горския дух и не след дълго, той безшумно се спусна към нея. Духът на гората бил много красив, но гъсеницата не можеше да го види, защото продължаваше да си седи долу сред листата.

- Не виждам лицето ти, - каза голямата гъсеница.

- Повдигни се малко и ще ме видиш, - нежно й отговори гоският дух.

- Това е много трудно. Нали виждаш колко съм голяма и пухкава. Власинките ми могат да пострадат. Я по-добре ми разкажи за онова удивително чудо, което може да се случи само на гъсениците и на никой друг.

- Да, това е истина, има такова чудо. Гъсениците са го заслужили, с това, че спазват обичаите на гората, и това чудо може да ти се случи във всеки един момент, трябва само да го поискаш.

- А в какво, всъщност, се състои този дар?

- Същността му се състои в това, че ти можеш със собствени сили да се превърнеш в крилато същество и да полетиш! Ти ще получиш крила с несравнима разцветка. Към теб ще се отнасят с възхищение и ти ще можеш да летиш където си поискаш. Ще можеш лесно да си намираш храна и да се срещнеш с други крилати същества. Всичко това може да ти се случи когато ти сама го пожелаеш.

- Летящи гъсеници, - със съмнение произнесе нашата героиня. – Това ми звучи невероятно. Ако това е истина покажи ми ги тези крилати същества. Искам да ги видя.

- С най-голямо удоволствие. За целта трябва да се повдигнеш малко по-високо. Те са тук до нас, прелитат от клон на клон, греят се от лъчите на слънцето и от нищо не се нуждаят.

- От лъчите на слънцето! – възкликна гъсеницата. – Слънцето за нас, гъсениците е много опасно. То може да опърли власинките ни и тогава за нас ще започнат сериозни проблеми.

- Когато се превърнеш в крилато същество, слънцето ще те направи още по-красива, - меко и търпеливо обясни горският дух. – Целият ти живот ще се промени. Ти няма даа пълзиш долу, сред листата, ти ще кръжиш сред дърветата и ще виждаш света на далече.

Известно време гъсеницата замислено мълчеше.
- Ти искаш от мен да оставя уютното си жилище сред листата и да започна да пълзя някъде нагоре, където ме чакат какви ли не опасности?

- Ако искаш да видиш крилатите същества точно това трябва да направиш, - търпеливо отговори духа.

- Не, - отговори гъсеницата, - аз не мога да направя подобно нещо. Това е много опасно! Гъсениците винаги гледат надолу, за да могат лесно да намерят храната си, а не се врът някъде си горе неизвесно защо. Това за което ми говориш, не е за нас.

Гъсеницата замълча за миг.
- А по какъв начин ние се превръщаме в тези крилати същества? – реши да си изясни тя.

Горският дух обясни, че това е биологичен процес, който се осъществява за извесно време. За целта е нужно известно време да се прекара в така наречения пашкул в пълен мрак и мълчание, докато всичко не стане готово за мига, в който ще го напусне като прекрасно летящо същество с пъстри крила.

Гъсеницата слушаше без да прекъсва като не преставаше да дъвче едно листо.

- Правилно ли разбрах? Ти искаш, ние доброволно да се откажем от храната, да се пъхнем в някакъв пашкул, който не сме и виждали. Ние сме длъжни в пълен мрак и мълчание да прекараме там няколко месеца?

- Да, точно така, - отговори горския дух, като се досети накъде клони гъсеницата.

- А ти можеш ли да направиш така, че да не седим толкова дълго в пашкула? И ако може да не е на тъмно. Мисля, че сме заслужили това.

- Да, заслужили сте си го, - каза спокойно духа, - и вие притежавате нужната сила за тази метаморфоза. Тази сила е присъща на всяка гъсеница.

- Това ми се струва нещо много подозрително и рисковано. Можем да умрем от глад. Всяка гъсеница знае, че тя трябва непрекъснато да яде листа, за да оцелее.

Гъсеницата помисли още малко и каза на духа: Върви си.
Духът на гората тихичко изчезна, а тя продължаваше да си мърмори: Летящи гъсеници. По-голяма глупост не бях чувала! На следващия ден гъсенцата събра останалите гъсеници, за да им разкаже всичко, което беше научила. Тълпата слушаше с голямо внимание разказа на голямата гъсеница.

- Духа на гората е лош дух! – каза гъсеницата. – Той иска да ни подмами на някакво тъмно място, където има голяма вероятност да загинем. Той казва, че нашите собствени тела могат да ни превърнат в летящи гъсеници и за да се случи това, ние трябва няколко месеца да спрем да се храним.

Всички гъсеници дружно започнаха да се смеят.
- Ние всички знаем, че един добър дух няма да предложи подобно нещо, - продължаваше гъсеницата, - Такива метаморфози може да осъществи само бог и никой друг. – С демонстративно самочувствие голямата гъсеница добави: - Аз се срещнах със зъл дух, но успях да разпозная кой е всъщност!

След нейните думи, събралите се гъсеници започнаха одобрително да шушукат, качиха голямата гъсеница на пухкавите си гръбчета и започнаха да я въртят и да я благославят за това, че ги е спасила от сигурна смърт. А в същото време до тях кипи съвсем друг живот. Ако се повдигнат съвсем малко по-високо, през короните на дърветата могат да видят онези, които летят. Множество от летящи гъсеници с най-удивителните и ярки окраски свободно пърхат от дърво на дърво в топлия слънчев ден. Тях ги наричат пеперуди. До неотдавна те са били долу сред пълзящите гъсеници, а сега животът им е изпълнен с радост, светлина и всичко им е наред. Всички те са се променили благодарение на онзи дар, който им е заложен изначално и от който те са успяли да се възползват, като са преодоляли страха и съмненето си.

от Пътят към нашите мечти, В.Максимчук

прочети повече ..

Интервю с д-р Паулу Убиратан. На шега...

Предлагам ти част от интервюто, което д-р Пауло Убиратан (главен лекар в болницата в Порто Алегре, Бразилия) е дал преди време за местната телевизия. В него той засяга сериозни въпроси, свързани със здравословния начин на живот. Но прави далеч по-нестандартни препоръки и дава доста различни от общоприетите съвети. Отпусни се, прочети, помисли и...се усмихни:

- Твърди се, че упражненията за сърдечно-съдовата система удължават живота, това вярно ли е?
Сърцето е създадено за да изпълнява определен брой съкращения. Не ги похабявайте за упражнения. Вашият жизнен период ще изтече независимо от начина на използване на сърдечните съкращения. Това е все едно да твърдите, че можете да удължите живота на колата си, като я карате с по-висока скорост... Искате да живеете по-дълго? Спете и уважавайте сиестата...

- Трябва ли да се спре консумирането на червено месо и да се ядат повече плодове и растителна храна?
Необходимо е да се разбере стратегията на ефективността на храненето. Какво ядат кравите? Трева и царевица. Така че една пържола всъщност е най-ефективният начин да предоставите растителна храна на своя организъм. Предпочитате да приемате зърнени храни? Тогава яжте пилешко...

- Следва ли да се намали употребата на алкохол?
В никакъв случай! Виното се приготвя от плодове. Брендито – това е дестилирано вино. Това означава, че от плодовете е премахната водата така, че да извличате максимална полза от тях. Бирата пък се прави от ечемик. Затова не се лишавайте и от нея...

- Каква е ползата от редовните спортни тренировки?
Моята философия е такава: ако няма болка - не правете нищо. Вие сте си добре...

- Вреди ли консумирането на пържено?
В днешно време храната се пържи предимно в олио. Което е с растителен произход и продуктите, които се подлагат на пържене, се напояват с него. Как може да бъде вредна допълнителната растителна храна?

- Как фитнесът помага да се намали наднорменото тегло?
Абсолютно никак. Единственият резултат от упражненията за мускулите е, че се увеличават техните размери...

- Шоколадът вреден ли е?
Шоколадът се състои основно от какао - също растителна храна. Прекрасен продукт, употребата на който ви доставя наслада и щастие. Животът не трябва да бъде пътуване към гроба с цел да пристигнете там в добро здравословно състояние, с привлекателна и добре съхранила се външност. Най-добре е да тръгнете по пътя с чаша бира в едната ръка и вкусен сандвич в другата и да го завършите след безкрайно практикуване на секс, с напълно уморено, използвано тяло. И да признаете накрая, че това е било едно прекрасно пътешествие и наистина си е струвало да го изживеете...

- Какво бихте ни посъветвали още?
Ако дългото ходене пеша беше толкова полезно, то пощальоните щяха да са безсмъртни. Косатките плуват цял живот, ядат риба и пият вода, но въпреки това са дебели. Зайците бягат и скачат без почивка, но живеят не повече от 15 години. Костенурките са мудни и бавни, не бягат и нищо не правят, но въпреки това живеят по 450 години...

прочети повече ..

има хора...

Има хора, които идват веднъж в живота ти. Те идват за да си отидат... И да не се върнат никога повече... Те не носят надежда, с тях няма мечти. Още когато се появят, ти вече знаеш, че ще си отидат. Всичко е въпрос на време. И въпреки всичко, те са тук, сега...

Те идват за да ти покажат, че освен сивото има и цветно, че не е необходимо да се криеш зад вратата, а трябва да излезеш и да крещиш, че те има. Идват за да ти покажат, че истинската обич не съществува само в книгите, че принцовете не са това, което е описано там, но ги има... Че трябва да можеш да се довериш и да не се страхуваш да допуснеш някого до себе си. Те разбиват представите ти за идеала и ти показват истината от друга страна.

Те са тук за да ти покажат, че сама можеш да избереш кое да виждаш - красивото и истинско в човека, или недостатъците му. Те са хората които с топлината си, с разбирането, с мекият поглед и нежна ръка успяват да те научат на търпение и вяра. Те са хората, които те карат да се усмихваш спомняйки си за тях. Които понякога ти липсват в нощите когато си сама. Хората, с които си споделила всичко и нищо едновременно. Хората, които те опознават по-добре от самата теб... но това не те плаши... не и този път...

Знаеш, че няма да се върнат, че трябва да продължиш... Затова не боли когато си тръгват, а ги изпращаш с усмивка. Знаеш, че така е трябвало да стане... Те не искат от теб да се променяш, с тях си била себе си във всичките си форми и настроения, но си приела и тях такива... С тях си изживяла нещо истинско, макар и кратко, бурно и спонтанно... нещо... изпълващо те с хаос от емоции до краен предел...

А това което е останало след тях... един незаменим урок за любовта, живота и отношенията.

прочети повече ..

Всичко свършва... или започва?

Случвало ли ти се е да трябва да се разделиш с някаква съществена част от живота си? Поради загуба, зависеща или не от теб самия. Или поради лошо стечение на обстоятелствата. В повечето случаи май точно така се получава. Все пак няма нищо вечно. И тогава униваш, отчайваш се, самосъжаляваш се, започваш да се страхуваш от неизвестното, страдаш от загубата.

Отчаянието и апатията така са те обзели. Защото току що си затворил една чудесна, красива и прекрасна страница от живота си. Дошъл е момент, в който си извървял една толкова важна и съществена част от житейския си път. Нещо толкова истинско и себеотдаващо. И ти се струва, че всичко е свършило. Но дали? А ако започва? Ако това е всъщност началото на по-прекрасната и по-светла част от живота ти?

Можеш ли да помислиш за загубата, която ти се е случила и с времето да я приемеш? Просто свикваш с мисълта, че вече всичко е приключило с тази част от живота ти и трябва да се подготвиш да прегърнеш предстоящото. С отворено сърце и без сковаващите вериги на миналото ти. То е останало там някъде назад, където го остави последно – в онзи ден, със сълзите и разбитото сърце, разочарованието и болката. И нека си останат там. Ти си ги преживял. От днес нататък те очакват най-прекрасните мигове и щастие в живота ти.

Затова вече е крайно време да осъзнаеш, че трябва да го оставиш в миналото си и да се сбогуваш с него. Просто да приемеш неговия край. Да го преживееш. Да се усмихнеш, за да имаш сили да продължиш. Към нещото, което започва. Каквото и да е – желано или неочаквано. Със сигурност неизвестно, мъгливо и носещо опасения и страхове. Но е начало. На остатъка от живота ти. По-добрата част.

А какво ще кажеш, че точно ти имаш възможност да изживееш всичко предстоящо? Да се радваш и наслаждаваш на прекрасните моменти, които те очакват. Да изживееш остатъка от твоята интересна и вълнуваща приказка по най-вълшебния начин!

прочети повече ..

всичко се случва за добро.

когато всичко вървеше наопаки (по моите представи), ми бе наистина трудно да повярвам, че е за мое добро. дни, месеци, години се изтърколиха и истината се откри. излиза, че е било за мое добро. веднъж схванала мантрата «каквото и да се случва, то е за мое добро» не пропускам възможност да си я повторя. когато всичко се обърква или когато обратното, всичко върви от добре на по-добре .. ..

everything happens for good, или всичко се случва за добро.

прочети повече ..

«парични торбички»

парични торбички, торбички за пари, money bags, geldborsen, porte monais и .. какво е всичко това? едно писмо, което плава из електронната поща казва: че според Фън шуй тази година е година на парите, а месец октомври е знаменателен, защото има 5 съботи, 5 недели и 5 понеделника. такова нещо се случва един път на 823 години. а такива години се наричат «парични торбички». по нататък в писмото се казва, че трябва да изпратиш това писмо на приятелите си и парите ще пристигнат при теб в рамките на 4 дни. хм, казах си, я да проверя ... .

това не е Фън шуй със сигурност. древните Фън шуй майстори не са използвали верижни писма, за да донесат късмет. единственото вярно е, че във Фън шуй наистина има такова чудо наречено парична торбичка. на едно от изображенията на Буда (т.нар. щастливият Буда), той носи торба през рамо, обикаля и раздава подаръци на добрите хора. и торбичка за пари всеки сам може да си спретне. за целта са нужни 9 монети. 9 е щастливо число във Фън шуй. монетите се поставят в парче плат. червеното носи късмет, но може и да не е плат, а хартия. парчето плат (или хартия) се завързва с червен, зелен или жълт конец. и торбичката се слага там, от където идват парите в къщата. иначе казано близо до входа на апартамента (къщата, дома), където е зоната на кариерата. във Фън шуй не се споменава да има ограничение колко торбички могат да се направят. значи може и повече от една.

във верижното писмо става дума за уникалността на октомври. всъщност 3 по 5 в един месец се случва много по-често от веднъж на 823 години. през 2005, 1994, 1988, 1983 е било така, така ще е и през 2016, 2022. а тази година има 7 по 3 по 5.

януари имаше 5 понеделника, 5 съботи и 5 недели.
март имаше 5 вторника, 5 сряди и 5 четвъртъка.
май ще има 5 понеделника, 5 вторника и 5 недели.
юли ще има 5 петъка, 5 съботи и 5 недели.
август ще има 5 понеделника, 5 вторника и 5 сряди.
октомври ще има 5 понеделника, 5 съботи и 5 недели.
декември ще има 5 четвъртъка, 5 петъка и 5 съботи.

във въпросното верижно писмо подсещат, че тази година ще бъдем свидетели на 4 необичайни дати: 1.1.11, 11.1.11, 1.11.11 и 11.11.11. 11 е мистично число, наричано от нумерологията, заедно с 22, господарско число. то е съставено от 1 и 1, а сбора на 1 + 1 не е 2, както са ни учили в 1 клас, а 3. нумерологията има много добра обосновка за това, когато към 1 се присъедини още 1, възниква пространство между тях и това е мястото, където 3 съществува. два кръга се препокриват и застъпването им прави 3. а 3, както всички знаем, е Света Троица, Бог, син и Светия Дух, символ на трите измерения: подземното царство, земното и небесното.

в началото на всеки век в продължение на 12 години подред се случват тройни числа, в които деня, месеца и годината биват една и съща цифра. а събитията, които се случват в близост до тройните дати-числа се явяват определящи програми за 100 години. 1.1.11 и 11.1.11 минаха вече, остава да видим какво ни носят следващите 1.11.11 и 11.11.11.

извод: живеем в трудни времена, на никой не му се иска да прекъсне веригата на късмета и парите, но всъщност за това не ни трябва да разпращаме каквото и да е. вярата прави чудеса. имаме ли я, нито писма, нито торбички са нужни. тя е с нас всеки ден, всеки час, всеки миг.

прочети повече ..

eat, pray, love.

взех си книгата от WalMart, докато бях в Аляска. и докато се завърна вкъщи вече я бях преполовила. увлече ме с липсата на поза в написаното. случващото се в главата ми не се различаваше на моменти от случващото се в главата на Лиз, главната героиня и авторка на Eat, Pray, Love (Яж, моли се и обичай). нямах търпение да изгледам и филма веднага щом го пуснаха по кината. тук обаче се срещнах с разочарованието си. филмът ми бе постничък на фона на това, което бях намерила в книгата. случи се така, че го гледах отново. и отново. и го видях иначе. видях двете произведения като отделни субекти, живеещи свой собствен живот. и дръпнах няколко цитата из филма .. ценни.

Да имаш бебе е като да си татуираш лицето.
Трябва да си напълно убедена.

Наричаме го dolce far niente, oзначава cладко безделие.

Живеем нещастно защото се боим от промяната и че всичко ще рухне.
Разрухата е дар. Тя е пътят към трансформацията.
Трябва винаги да сме готови за безкрайна трансформация.

Ако искаш да стигнеш до замъка трябва да преплуваш рова.

Стаята за медитация е вътре в теб.
Научи се да подбираш мислите си както подбираш дрехите си.
Ако искаш да контролираш живота си,
трябва да контролираш само ума си.

Свещената истина за цялото приключение тук се заключава в едно.
Бог живее в теб като теб.
Бог не иска представления и преструвки колко си духовен.
Бог живее в мен като мен.

За да е щастлив човек трябва винаги да знае къде се намира.
Ето къде е балансът, там където се срещат небето и земята.
Нито твърде добър, нито твърде себичен.
Губиш баланс, губиш сила.

Сутрин правиш медитация от Индия, много сериозно.
В края на деня правиш нова медитация, много проста.
Седиш безмълвно и се усмихваш.
Усмихвай се с лице.
Усмихвай се с ум.
Усмихвай се дори с черен дроб.

Antevasin е без принадлежност, човек, който живее на границата.
Отрекъл се от удобствата на семейния живот,
за да търси просветление.

Понякога да изгубиш баланса си от любов е част от това да живееш балансиран живот.

В крайна сметка повярвах в нещо което наричам физика на търсенето. Природна сила управлявана от закони реални като закона за гравитацията. Правилото гласи нещо такова: Ако си достатъчно смел да изоставиш всичко познато и удобно, което може да е всичко от дома ти до старите угризения и тръгнеш на път в търсене на истината, бил той външен или вътрешен, и ако искрено приемеш всичко случващо ти се по пътя като знак и ако приемеш всеки срещнат по пътя като учител и ако си готов да приемеш и простиш някои трудни истини за себе си тогава истината няма да бъде скрита от теб.

прочети повече ..