Защо някои желания не се сбъдват?

“Мамо, защо още няма сняг? Нали идва Коледа? Нали ми каза, че винаги когато много искаш нещо, то се сбъдва? Защо, защо още няма сняг?”

“Ела, седни за малко до мен. Ще ти разкажа нещо. Помниш ли онзи човек, когото срещнахме вчера на улицата, този, който беше без палто и имаше скъсани обувки, въпреки че навън духаше мразовит вятър? Знай, миличка, че той и още хора като него се молят всеки ден и искат много повече от теб снегът да не завали скоро. Тези хора нямат дом, не могат да се радват на падащите снежинки, гледайки ги през прозореца на топла стая. Когато се сърдиш и тропаш с краче, че все още няма сняг, помисли колко се радват те, че все още земята е суха, че могат да вървят без краката им да се намокрят. Недей да спираш да вярваш в това, че желанията ни се сбъдват, когато много искаме да е така. Просто се замисли, че може би за някой друг е много по-важно това да не се случи.”

Ето така беше обяснила на дъщеричката си защо няма сняг една моя учителка. Няма да забравя думите й. Винаги, когато искам нещо много силно и въпреки това то не се случва, се сещам за тази история.

Искаме пари, нова работа, идеален партньор до себе си… И сигурно заслужаваме всичко това. Но някой, някъде там навън може би се моли по-силно от нас…

прочети повече ..

А сега се усмихни... за снимка!

Доста често вероятно си чувал от свои близки или приятели, че не обичат да се снимат – не излизали добре на снимки, не били фотогенични, това не си харесвали, онова не си харесвали.

Аз обичам да се снимам. И не, защото излизам супер добре на снимки. А просто заради самата снимка. Заради онзи момент. Този, който апаратът ти улавя – един единствен и неповторим. Мигът, в който дали само заради снимката или просто ти е дошло отвътре, си се усмихнал. Уловен е един миг на щастие. Може и да не е било на щастие, но честно казано, когато после след време седнеш и разгледаш тези снимки ти изглеждаш щастлив. Сякаш за миг времето е спряло и е уловило онова безгрижно хармонично щастие и е запечатало усмивката ти и радостта на този момент. В който момент си бил някъде, с някого, на хубаво място, по хубав повод. (Защото в повече случаи хората заснемат хубавите моменти, рядко се снимаш, когато си увесил нос).

Сега съм седнала и си гледам снимките от лятото. Смея се от сърце. С глас. Много ме топлят и ми повдигат настроението. Там съм усмихната. Сякаш нямам никакви проблеми и грижи. Сякаш съм пак там и преживявам пак този миг и се усмихвам. Гледам и местата, на които съм се снимала и хората с мене. И те са усмихнати. Вероятно някой ще ме упрекне, че това са само спомени, че не трябва да се живее с миналото и прочие такива неща. И какво от това? Но са хубави спомени! И най-важното са твои. Нали за това са тези снимки - в някой миг от твоя бъдещ, хаотичен, забързан, понякога мрачен, друг път приказен ден, да ти напомнят за нещо, да те стоплят и да предизвикат пак онова незабравимо усещане, че си там, топлото чувство на някакъв далечен, топъл, сладък, пъстроцветен и любим твой момент.

Така че сега просто вземи апарата, усмихни се и натисни копчето. Запази днешния хубав миг за албума, с който след време да си подаряваш слънчеви и позитивни моменти, разпръскващ от страниците си усмивки и топли спомени.

прочети повече ..

Смелостта да променяме живота си...

Всички искаме нещата да си останат същите. Живеем нещастно, защото се боим от промяната и че всичко ще рухне. Нашият капан е не хаоса в живота ни, а привързаността ни към нещата… А разрухата е дар. Тя е пътят към трансформацията. Трябва винаги да сме готови за безкрайна трансформация...
(из Eat Pray Love)

Силни думи. И толкова истински и вярни. Всички се боим от промяната. Мислим си, че тя неминуемо води до разруха. Но нали именно тя е тази, която ни дава основа да започнем отначало. Да съградим всичко от първото камъче. Да започнем на чисто живота си. Нали именно това разрушение ни дава шанс да съградим нещо ново, по-голямо, по-различно и със сигурност по-добро. Нали нещата трябва да се променят, за да имат възможността да станат по-добри (Мечо Пух).

Нека да дадем шанс на себе си, на промяната в нас, в живота ни. Нека бъдем по-смели и ценящи моментите си. Нашите моменти. Защото те са само и единствено наши и ние сме отговорни за това те да са пълноценни и изпълнени със смисъл. Да прекрачим рутината, дори и с цената на разрухата. Да трансформираме животът си в нещо по-добро, бъдейки по-смели и не се оставяме на навиците си, на нещата, които са от същите все по-същите, които ни правят нещастни и ни зариват в сивота и безвремие.

Да разрушиш означава след това да съградиш, да издигнеш, да разшириш. Нещо истинско и ново. Хубаво и само твое. Какво по-прекрасно от това да държиш животът си изцяло в свои ръце.

прочети повече ..

Високите токчета и ниското самочувствие

Днес пак ги видях. 13-14-годишни с височина на токчетата, отговаряща горе-долу на възрастта им. Няма лошо – така им харесва. Обаче… Голямо обаче, с което се питам всеки път, когато пред очите ми изникне подобна гледка – защо си причиняват нещо, което нито им е удобно (а това е повече от очевидно), нито ги прави да изглеждат кой знае колко по-привлекателни (може би единствено в случаите, когато не мърдат, това е така). Защо?

Самата аз съм висока ни повече, ни по-малко от 163 сантиметра и, признавам си, има случаи, в които ми се искат няколко сантиметра отгоре, но до този момент не съм си позволявала да тръгна с обувки, с които не мога да вървя нормално. Обичам токчетата - несъмнено придават още по-осезаема женственост на дамите, но когато са съчетани с крачета, които едва мърдат с тях – не е много за харесване.

Добавяме няколко сантиметра топирана коса отгоре, няколко сантиметра токчета отдолу и ето че ръстът ни драстично върви към т.нар. манекенски. А цялостният вид? Колко се замислят за това как изглеждат, ходейки, мърдайки, бързайки, изобщо – движейки се? Има ли връзка между височината на токчетата и нивото на самочувствието?

И нека да сме обективни – не са само 13-14–годишни. Не толкова за възрастта става въпрос, колкото за начините да изглеждаш ЖЕНА. А истинските жени понякога трябва да тичат, за да са навреме за среща, друг път вятърът 'бърза' в срещуположната на движението им посока, налага им се да носят повече от сенки за очи и огледало в чантата…

Високият ток придава изящество, необходим е, понякога задължителен. Но е добре да знаем и отговаря ли височината на тока на способността ни да се движим с тези обувки.

Повечето от нас са носили токчетата на мама като малки и тогава това е било сладко, забавно, умиляващо… Но си е било за тогава.

Ако всички вие, момичета, които бързате да станете ГОЛЕМИ, носейки обувки с висок ток, мислите, че това е начинът, не се заблуждавайте – ГОЛЕМИ сте, но височината не прави жената.

прочети повече ..

Да бъдеш съобразителен

Какво се изисква, за да проявяваш съобразителност? Да имаш малко, но навреме да ти дойде? Да имаш определен опит с подобни обстоятелства? Да ти пука за теб самия и за околните? Оформилата се дискусия под 'Да бъдеш тактичен' ме накара да се чудя дали това качество ни е вродено, или може да се възпита?! Защо в дадена ситуация го проявяваме, а в следващата сме като 'кон с капаци'?

Въпросите ми са породени от това, че напоследък доста се дразня от несъобразителността на околните. Направо се вбесявам, когато съм спряла с количката на някое по-тихо местенце (което и без друго е доста трудно за намиране) и дойде някой (познат, непознат, мъж, жена), който с доста висок глас пита 'Спи ли бебчето?'. 'Вече НЕ' е отговорът ми обикновено! Толкова ли е трудно да се съобрази, че след като не сме сред другите мами и деца, най-вероятно сме се отделили, поради простата причина, че бебето спи и то леко?

Друг случай, който също много ме подразни бе с наш съсед. Стоеше пред вратата за мазите, която случайно е точно на стена до входната и ако е отворена не можеш да влезеш във входа. Вижда, че идвам с количката, която управлявам с една ръка, защото другата носи голям пакет памперси и имам да кача две стъпала, за да вляза. Помислих, че чака да минем, за да отвори врата към мазите, но когато стигнах до асансьора, той си тръгна. Плеснах се по челото, чудейки се да се смея ли, или да плача. Стоеше там като инспектор, който чака да види дали ще се справя с качването на количката и не се отмести на милиметър. Не съм очаквала да се сети да помогне, или от учтивост да предложи, но поне да не ми се пречка и да се чудя от къде да го заобиколя! Не съм сигурна дали несъобразителност не е меко казано в този случай!

А какво става когато отнесем несъобразителността към войната по нашите пътища? Да пресечеш улица с количка си е цяло изкуство. Дори някой да ми даде път, (което е рядкост, но все пак се случва), колкото и да ми се иска да освободя платното по-бързо, искам и да пресека, без да се чудя дали водачът от другата страна ще прояви достатъчно съобразителност и ще успее да спре, за да минем цели! И да съм се правила на камикадзе преди, когато съм на пешеходна пътека и на никого не му пука, че и аз бързам, сега достатъчно ме е грижа за съдържанието на количката, за да се стремя всячески да избягвам несъобразителността наоколо...

Но явно не всяка жена с количка го прави. Скоро баща ми разказа случка, от която ми настръхна косата! Докато се разминавал с кола на шосето, иззад спрял микробус се подава рязко детска количка. За щастие е успял да спре, тъй като е карал много бавно (а обикновено не прави така), но ако не беше? Предполагам, че никой шофьор не би искал да бъде в такава ситуация. Защо трябва да избираш дали да блъснеш едната страна за сметка на другата? Между другото ми се е случвало да спра зад микробус и да трябва да пресека, защото не навсякъде тротоарите ни са проходими. Не зная дали защото и аз съм шофьор, или защото обикновено трябва добре да се огледаш като пресичаш - се подавам и когато от двете страни е чисто, дръпвам си количката и гледам да се изнеса възможно най-бързо, защото има достатъчно камикадзета и сред шофьорите за съжаление.

Мисля си, че вероятно е доста натоварващо постоянно да се съобразяваш както с твоите мисли, чувства, думи и дела, така и с тези на останалите, но просто така трябва! Дали причината да не го правим е, че все повече се интересуваме единствено от себе си? Дали се проявява прословутия ни манталитет 'на Вуте да му е зле'?

Защо не успяваме да се съобразим с това, което е наистина добро за нас и за другите? Толкова ли е трудно просто да се усмихваме и да бъдем щастливи, без да пречим на околните?

прочети повече ..

Добри ли сме или глупави...?

Искам да съм мъничък вълшебник,
за да мога с пръчица в ръка
да създам магически учебник,
който се нарича „Доброта”!
(из една картичка)

Наскоро една приятелка ми каза, че съм безнадежден случай по отношение на добрина, доверчивост и наивност дори. И най-жалкото е, че не ми прозвуча като похвала или комплимент, а като упрек и обида. Излиза така, че все едно съм лоша в добрината си и ненормална в добрите си намерения. Замислих се много над това. И не, защото един човек ми го е казал, а защото забелязвам какво е масовото отношение на хората към добрите постъпки и как те гледат с други очи, когато си състрадателен, мил и готов да помогнеш по всяко време на някой друг. Когато си добронамерен и отзивчив, си всъщност странен (да не кажа глупав) в техните очи. Когато подадеш ръка на някого, а дори и само да му се усмихнеш, това предизвиква сякаш изненада. Но питам се от кога да си добър човек е вид безнадеждност и ненормалност, странност на характера и глуповатост. Да си добър означава да си глупав. И докъде трябва да стигнем, за да ценим добрите хора и доброто отношение? До царуването и налагането на лошотията и злобата ли? И от кога да си човечен и благороден е недостатък и порок? От кога да имаш доверие на хората, да вярваш в доброто и да си хуманен е отрицание на представата за пълноценен и стойностен живот? От кога гледат с насмешка на детската наивност и чистосърдечност?

Да, вярно е, че в повечето случаи доброто остава неоценено и в някои ситуации излизаш глупак. Че в крайна сметка повече си патиш, отколкото да печелиш. Че в днешно време да си нечовечен егоист е начин на живот и за да оцелееш трябва да си точно такъв. Но какво се случва, ако всички разсъждаваме по този начин и по-лошото – ако всички се отнасяме така с останалите? Та ние ще живеем във все по-жесток и лош свят. Докато не се самоунищожим.

А какво ще се случи, ако поне веднъж на ден бъдем добри, всеки от нас, за по една минутка. Аз вярвам, че утре ще си получим доброто обратно в троен размер. Може да не е от същия човек или при същите обстоятелства. Но ще ни се върне! Аз вярвам в това. Затова няма да обръщам внимание на насмешливите погледи, които получавам за моята наивност и добрина. Ще продължавам да съм добра, въпреки че съм си патила много пъти от добрите си намерения. Ще бъда добра, защото това ме прави щастлива. Защото това съм аз. И защото искам да живея в по-добър свят с повече добри хора.

Поемам риска да изглеждам още по–наивна в своите възгледи. Но тук ще спомена за онзи неписан принцип, в който се казва да се отнасяш с хората така, както искаш да се отнасят и с теб! Това според мене е един от пътищата към по-добър свят и по-добри хора!

прочети повече ..

до Аляска и назад.

всичко започна преди 2 години. до тогава бях прекалено заета с плановете си, че не си представях как бих включила едно пътуване до далечна Аляска в тях. преди 2 години събрах смелост заедно с желание и написах в моята резолюция: да открия Америка и да видя брат ми след 4 години (вече 5) отново. написах го и до там. не виждах как ще се случи. мина време. дойде новата Нова година. време за нови пожелания. написах го пак на едно хвърчащо хартиено самолетче и проследих полета му с поглед. после изключих съвсем. животът си течеше и изгледи за случване никакви. и като с магическа пръчка всичко се подреди от нищото. появи се финансовото покритие за билети и престой. вярата, че ще получа виза. времето в годината, когато мога да си ги позволя. и това съм аз в една история до Аляска и назад.

едва кацнала на летището във Fairbanks (Аляска) и вече ме бяха покачили на гърба на един кон. за човек като мен, ходил само веднъж на урок по езда, това си беше предизвикателсто. придружено с известна доза мрънкане. конят ми минаваше през рекички, камънаци, катереше се нагоре, минаваше за малко в галоп, и после се спускаше надолу. тъкмо привиквах с действието и то се сменяше. рискувах да се свлека от него, ако бях продължила да мрънкам и да се страхувам. навреме се сетих, че конят познава този маршрут най-вероятно по-добре от всеки човечец по тези земи и че се справя страхотно. той просто знае какво да прави, а аз не. тихичко му прошепнах, доверявам ти се напълно. отпуснах стегнатите си хълбоци и го оставих да прави това, което прави най-добре. да ме носи на гърба си. и всичко завърши сполучливо. чак ми стана малко неудобно, когато слязох на равната земя и вече бях отново мъниче, сравнение с него.

не мина много, нощта не бе превалила, и го видях. него, северното сияние. като бял див сноп се подаваше от един от върховете наоколо. а после се разстилаше по небосвода, завърташе се в посока, в която на него му е кеф и се оцветяваше в цветовете на дъгата. докато се взирах в едната посока и устните ми се изпълваха с звуци като ооо, уаууу, йеее. завъртайки се случайно в другата посока. нова гледка ме заливаше, още по-величественa. магическа. небесно творение, будещо в мен преклонение към красотата на истинското => един американец прави видео от снимки на сиянието във Fairbanks по същото това време, когато и аз го наблюдавах.

Аляска. най-големият щат. земята откупена за $7 милиона от руснаците. преди да се загледаш в картата на света, преди да прелетиш над тази земя е трудно да осмислиш за каква територия става дума. огромна, дива и красива. прекланяш й се и не я забравяш повече. следва най-силната част от пътуването. натоварихме се аз и брат ми, и още няколко души в един малък самолет. вместимост 10 души + товар от консерви и сие. в продължение на 2 часа не отлепих поглед от стъклото. опитах се да заснема това-онова. но това, което усетих, то трудно се предава в снимки и думи. кацнахме в Anaktuvuk Pass. малко селце в нищото. общо 250 души с древно потекло. така наречените Nunamiut (People of the Land). наоколо само върхове, а ти си в долината. историята им е интересна. били са номади, заселили са се някъде през 40 и някоя година на миналия век. избрали са долината не случайно. точно нея карибутата (нещо средно между елен и лос) пресичат в края на септември в търсене на храна. тогава те ги обстрелват. все още го правят. но по-скоро за спорта, отколкото за храна. към днешна дата държавата се грижи добре за тях. имат училище, болница, църква, музей и пари. всички продукти им се доставят със самолета. всъщност това е единственият начин да напуснеш това място. няма път, дори пътека. и хиляди мили (километри) до друго населено място. там изкарахме около 4 часа. вятърът беше така смразяващ. а температурата под -15. в музея научихме доста за живота им. а докато скитахме напред назад също. димът на комините можех да го видя на места като застинал облак. ни напред, ни назад. брат ми се намеси и обясни, такава става, когато е много студено. наистина студено. седнахме в единствената закусвалня. нещо като барака с няколко масички и прозорче, през което ти приемат поръчката. поръчахме палачинки. доставиха ни ги. и ни оставиха сами. буквално. готвач, помагач, всички се изнесоха. а на излизане ни казаха да врътнем резето от вътрешната страна преди да излезем. просто ей така. бяхме сами. бях потресена. но като се замислиш защо да ни нямат доверие, там нямаше нищо за взимане, да не говорим, че единствения начин да го отнесеш беше със самолета, в който те претеглят преди да се качиш. ха-ха-ха. и само още нещо искам да добавя за това малко пътуване вътре в пътуването, докато чакахме самолета за на обратно в малката чакалня имаше 3 компютъра и 3 млади момичета, всяка накацала в нейния си facebook. цъкаха, обсъждаха, и се смееха. някак това ме усмихна. и на края на света, facebook има. случките отминаваха една след друга. всички ли да ги разкажа или просто с няколко думи да обобща? като започна от мястото (Chena Hot Spring Resort, уникален хотелски комплекс), където изкарах почти 10 дни без обхват на телефона. а в един момент спрях и да му зареждам батерията. мястото, където интернета бе на 50 метра от хотела. разстояние, което ми се струваше с дължината на магистрала, когато навън температурата бе паднала под 0. същото място, което си има собствен леден музей, езеро с гореща вода, оранжерия и генератор, задвижван от горещите води, извиращи от недрата на земята. през срещата ми със семейство лосове, внушителна, и разтърсваща. през баровете във Fairbanks, където не пропуснах и аз да оставя моя $1 надраскан с маркер и чинно закован от бармана на тавана. и оттам през дървените бунгала (cabin), в едно от които изкарах едвам-едвам нощта. през типичните им дървени къщички, с железен резервоар за вода отвън, и тоалетна като на баба на село. също отвън. през щепселите висящи от предниците на колите им, които разбираемо се включват в електрическата мрежа, за да затоплят специално поставени реотани и така маслото да не замръзне през ледените дни в годината. или пък дистанционните, с които си палиш колата от вкъщи, още докато влизаш за сутрешния си душ. през веселите истории за срещи с мечки и лютиви спрейове. през страшните истории за лосове изскочили изневиделица пред колата ти. и през хората по тези земи, които живеят обикновено и се радват на обикновените неща. като чаша бира. приятел. и лаят на кучетата. през политиката им, че местното е фаворит, каквото и да е то, колкото и по-скъпо да е. с простият довод парите да си останат в Аляска. през усещането за студ и мода, което тук е малко по-различно. хората, които работят навън са навлечени, това е ясно. но из разните магазини в града се срещат и мацки по къси гащи. при положение, че навън духа режещ вятър и ти се чудиш няма ли да замръзнеш всеки момент. през липсата на задръствания и тълпи народ също. една сурова земя. място не за всеки. едно обикновено качване в лодка и може повече никога да не се завърнеш. може да ти се случи да се напиеш и да заспиш в колибата си при температура от -40. шансовете да се събудиш са минимални. или колата ти да загасне на средата на пътя в средата на зимата. хората носят специални маски на лицата си през зимата. за да предпазят кожата си от замръзване. около 30 минути й трябват на непокритата кожа да замръзне при температури като -40, -50. и после край, тя умира. на нейно място никога повече не достига кръв. същото се случва с пръстите на краката и ръцете. дори и не разбираш как те бавно умират. тук лъскавите неща са избутани в ъгъла. караш кола, която да се пребори с леда и студа. обличаш дрехи, които да те стоплят. и хапваш, каквото Земята ти е дала. можеш да се сблъскаш с богаташка и да не я разпознаеш, защото тя е избрала да посвети живота си на конете и кучетата. начинът, по който хората се отнасят към животните, е уникален. колкото и хора да срещнеш, хора избрали да живеят на това място, от всички ще чуеш все едно и също, че обожават Аляска. разказват ти за студа с някакво умиление. и сладък привкус. всеки дошъл тук отдалеч и останал по тези земи е избягал от нещо. това каза едно от момчетата, с който си бъбрех на бара. и съм склонна да му повярвам. всички наоколо са толкоз усмихнати и ведри. и все пак, колкото и заобиколен да си от хора, от това място лъха самота. още докато бях там, всички ме питаха харесва ли ти при нас, в Аляска. а аз отговарях, ще се върна. и тази земя ще ми липсва. и сега това усещане ми липсва. липсва ми и присъствието на единствения ми брат. бях забравила какво е да е около мен. да е наблизо. да сме заедно. след Аляска поехме към Сан Франциско. а оттам надолу, бийч след бийч. истории още толкоз натрупахме заедно. аз, братът и Dzhoni. едно стана ясно и на тях, и на мен. аз съм си градско момиче, city girl. трафикът не ме плаши, а идеята да живея в апартамент и да имам диван на покрива ме блазни повече от талашитена къща в предградията. да бъда част от анонимната тълпа ми харесва. за това в Сан Франциско се чувствах като у дома си. кършех снага из улиците, оглеждах кафенетата, туристите, и ми беше добре. докато в Аляска потъвах в дебрите на собствената си душа, Калифорния ми даде онова усещане за семейство, за заедност, за вкусване на живота, на храната, на вятъра и слънцето, на мига. от време на време се улавях как се връщам в моя дом, как подреждам задачки, сортирам дрехи и се чудя сега на-къде. животът продължава и аз на-къде искам да тръгна. хващах ги тези мигове и ги пращах на-някъде. миговете си заслужаваха да потъна в тях, вместо да ги напълня с обичайните си житейски терзания. видях 2 щата. колкото можах от тях. единият див, самотен и студен. а другият пренаселен, снобски и топъл. обмислях да напиша купчина възторжени слова + всичко лошо, което видях + онова, което търсех да видя. обаче не прелетях всичките тези километри (повече от 10,000 в едната посока), за да сравнявам. направих го, за да открия един не-познат до тогава свят за мен. и за да бъда с малкото момче, вече мъж, с което отраснахме заедно. бях там и се опитвах да пиша в движение, страхувайки се, че ще забравя нещо от случилото се. но сега, когато пътуването е вече в минало време, знам, че не ми пука, какво ще забравя, интересува ме само какво ще помня. и за край ще кажа само = много от пътуванията ни са продиктувани от желанието да отметнем още нещо от списъка. едно диво препускане, снимане и айде обратно. всъщност защо точно пътуваме? какво значи пътуване? не е ли начин да открием себе си. разбирайки за другите светове, да разберем себе си по-добре. да оценим по достойнство родните си места. ценностите си. страстите. езика си. всичко, онова, което е нас.

прочети повече ..

Когато ти е НАЙ-

Когато ти е най-радостно, най-тъжно, най-очакващо, най-безнадеждно, най-сияещо, най-мрачно, най-искащо, най-вълнуващо, най-усмихнато, най-вярващо, най-скучно, най-колебливо, най-нетърпеливо, най-самотно, най-важно, най-замислено, най-плашещо, най-болезнено, най-наранено, най-палаво, най-замечтано, най-жадно, най-студено, най-трудно, най-истинско…

Някои НАЙ- предстоят, други са последни. И лошо, и добро, било е НАЙ-. Случило се е на теб. Станало е ТВОЕТО НАЙ-. Затова е важно. Помни го. Приеми го. Запази го. Във всеки един от тези моменти ти си бил НАЙ-себе си! И сега си това, което си, благодарение на всички твои НАЙ-.

прочети повече ..

Силата на думите...

Думи, думи, думи... умираш да слушаш хубави и мили думи, да те зареждат с позитивизма си и да галят егото ти. Обожаваш да ти свалят звезди и да ти броят песъчинки. Но само с думи и пак с думи. Казваш си, че искаш да ги слушаш всеки ден и би дал всичко да ги чуваш всеки час и всяка минута от любимия за теб човек. Тези думи те възнасят и те карат да танцуваш от щастие, да летиш и да се усещаш на седмото небе. Карат те да се чувстваш специален и единствен, уникален и неповторим. Въздигат те нагоре и те дрогират, опияняват сърцето ти и усещаш, че не можеш да живееш, без да ги чуваш. Хвърлят те в райска идилия и ти дават пълноценност.

Думи, думи, думи... това е хубавата им страна и колкото и да го отричаме ние се нуждаем от тях, имаме нужда да чуваме обичта на любимите си хора чрез думите и да усещаме любовта пак чрез тях. И колкото и да казваме, че не искаме думи, а дела и доказателства, понякога просто искаме да го чуем. Дори и само за кратко да намажем с балсам сетивата си. Да се усмихнем и да погалим душата си. И как по-добре да започнем това освен чрез думите. Защото невинаги мълчанието ни задоволява и ни доказва нещо. Не винаги мълчанието е златото за нас, златната среда.

Думи, думи, думи... Боравим си с тях всеки ден и по всяко време. В ежедневието ни се налага да говорим постоянно и даже да сме понякога доста дипломатични и тактични с околните. Ясно е, че всичко това ни се налага поради служебни задължения или чисто и просто от добро възпитание. Нека да говорим. Но нека поспрем и помислим преди да изречем обида или лоша дума.

Има моменти, в които е по-добре да замълчиш. Има моменти, в които е по-добре да не казваш нищо, отколкото да кажеш думите, които ще наранят нечие сърце и ще забодат нож в него. Има мигове, в които е по-добре да се въздържиш, отколкото с едно единствено изречено нещо да заличиш всичко останало. Да затриеш с лека ръка всичко казано хубаво, всичко, което си изричал и си карал другия човек да се чувства специален и обичан. Само с няколко изречени думи можеш да преобърнеш целия свят на някого и да го захвърлиш в калта. Да го нараниш. Да го принизиш. Да го сринеш.


Да, вярно е, че това са само думи и че понякога наистина не ги мислим. Че са казани просто ей така или с цел да нараним някого. Но дали така ще ни стане по-добре. Дали по този начин ще намалим нашата болка за сметка на другия човек. Напротив. Няма да ни стане по-добре. Но и заедно с всичко това ще нараним, ще причиним срадание и мъка. С жестокостта на думите си ще накараме някой да агонизира дори. Не е ли в такъв случай по-добре да замълчим? Извиняваме се после да, но раната остава. И след това колкото и да изричаме хубави неща, онази рана напомня за себе си.

Така че нека да не използваме думите просто като думи - празни приказки. С думи да накараме някой да лети и после пак с думи да го приземим. И кому е нужно това - да се нараняваме и унижаваме? Защо не използваме думите, изразявайки искрено любовта си? Защо да не направим с тях някого щастлив вместо нещастен? Ако ще раняваме, по-добре да мълчим. Ако ще опияняваме, по-добре да говорим. Да ги използваме като свое оръжие, но в положителна насока. Да кажем нещо добро на някого, да изразим любов, да изкажем благодарност, да окуражим, да посъветваме...

Просто да зареждаме чрез думи и дела с позитивизъм и любов.

прочети повече ..

Да спрем за миг и да помечтаем

Напоследък ми е любима и все си тананикам една песничка за Самолетите. И не защото ми харесва чак толкова много, а защото много ми допадна посланието и идеята, която ни подхвърля. А тя е следната: Да си представим, че самолетите в нощното небе са падащи звезди и да си пожелаем желание точно сега!

Ами да! Защо не! Защо трябва да чакаме да видим падаща звезда, за да си пожелаем желание? Аз искам да си пожелавам нещичко всеки път като видя светлинката на самолета в нощното небе. Първо, че я виждам по-често и второ, шансът ми да се сбъдне желанието ми е по-голям. Защото колкото повече повтарям нещо, което силно желая да се случи, толкова повече има шанс то да се сбъдне, вземайки предвид метода на подсъзнателното самовнушение и силата на вярата.

Да, сигурно звучи наивно и глупаво. Но спомняш ли си кога за последно си мечтал? Кога за последно си поседнал само за миг, за да си помечтаеш и да си намислиш желание? А помниш ли въобще какви бяха мечтите ти? Преди 5, 10, 20 години. Когато беше дете, а после млад човек с идеали и окриляващи мечти. И какво, ако гледайки сега през призмата на настоящето, тогавашните ти мечти ти се струват смешни и нереални? Но са били твои и са очертали по някакъв начин пътя в живота ти. И само, защото някъде по пътя си, си се изгубил, не означава, че трябва да забравяш. Какво си искал и за какво си копнял. Нали именно мечтите ни са тези, които ни правят 'големи' и ни окрилят да живеем. Защо да загубваме себе си по пътя на порастването ни. И защо въобще трябва да порастваме? В забързаното ни ежедневие можем ли да намерим време да бленуваме. И щом сме възрастни, задължително ли е да спрем да мечтаем?

Хайде да не чакаме повече нашата падаща звезда, за да си пожелаем нещо - съкровено и истинско. Да погледнем просто към небето, да затворим очи и да си намислим желание. Просто да поспрем за миг и да помечтаем.

прочети повече ..

EAT. PRAY. LOVE.

Не съм филмов критик. Но съм човек, който се вдъхновява. И то много лесно. От хубав филм, от хубава песен, от хубава музика, от прочетена книга или публикация. От съвсем малките и не толкова малки неща. Последно замислена и впечатлена останах от Eat, Pray Love, последният филм на Джулия Робъртс.

Преди да го изгледам се чудех на простите и обикновени думи на заглавието. Защо точно така се казва. Нищо особено. Яж, моли се и обичай. Какво толкова. Нали все пак заглавието е това, което би трябвало да те заинтригува. Нищо, че аз съм си любопитна и не се влияя от заглавия. Филмът е с една от любимите ми актриси, а и знаех, че е романтичен. За мене това беше достатъчно да се породи желание в мен да го гледам. И така... изгледах го. Разбрах. Усетих го. Замислих се... Наистина три прости думи. Но с много смисъл в тях. Яж. Моли се. Обичай. Ами да – да ядем с наслада и удоволствие, това е хубавото и интересното за нас. Да се храним с апетит и любов към храната. Да опитваме, да вкусваме с наслаждение и радост всяка хапка, всяко ястие и за нас това да е удоволствие и да ни носи само положителни емоции, без притеснения за килограми, калории и фигурата ни. Как ще изглеждаме утре. Във филма Лиз (главната героинята) много добре обяснява на една от своите приятелки, че всъщност пазим фигурите си от напълняване и се въздържаме, не ядем и изпълняваме стриктни диети, за да изглеждаме добре пред мъжете. Но те самите се радват и са доволни не от това, че са с красавица с изваяно тяло и без грам излишен килограм, а че въобще имат гола жена в леглото си. Но нямам намерение да ти разказвам филма. Просто се замислих, че всъщност е адски права. Нека се храним за удоволствие и да опитваме все нови и нови неща. Това е от предизвикателствата и прекрасните неща в живота. Да вкусваме от всичко с любов. Това има значение. Това също ни прави щастливи и ни запълва с позитиви. Подарил си си вкуснотийка. Какво от това. Почувствал си се щастлив. Опитай нещо ново пак. Подари си наслада. Това е част от удоволствията в живота ни. Защо просто не се възползваме от тях. Да се молим. Да вярваме. Да имаме своята религия, своя Бог. Да следваме своя гуру. Просто да вярваме. В нещо. В някой. Нали вярата и надеждата ни крепят и са основата да просължаваме да живеем. Да се крепим на вяра. Та вярата е откак свят светува. Упованието, което всеки човек трябва да има. И тук няма значение дали вярваш в Бог или следваш индийските религиозни обичаи. Важното е, че има нещо или някой, в когото вярваш. Молиш се. И вървиш напред с тази сила до теб. Да обичаме. Тук няма как да съм многословна. Толкова е просто. Това е смисълът. Да обичаме. Любовта в нас самите. Любовта в хората. Смисълът на живота ни. Нещото, без което не можем да живеем. Опиатът, който ни дава пълнота и сили и ни прави щастливи. Двигателят, който движи живота ни. Просто всичко. Та след всичко това смятам, че тези три думи все пак не са толкова прости и обикновени, както ми се стори първоначално. Казват ми много. Замисляйки се и гледайки филма разбрах истинското им значение. За финал ще си позволя да открадна една идея от самия филм. Да открием своята дума. Тази, определяща нас самите и животът ни. Думата за нас самите, която ще усетим със сърцето си. Аз все още не знам и не съм открила все още коя е тя за мен. Но ти вече може и да си я намерил. Защо не. Да откриеш себе си и твоята дума.

прочети повече ..

Умопомрачение

Очите ми виждат самота навред....
Хора – неразбрани, недоказани, неоценени, пилеещи се. Хора – луди! Лудите са единствените щастливи, тези, които отказват да погледнат реалността. Те са днешните оптимисти, а песимистите – реалисти. Но туй е в нашето мило родно кътче, където вече празнуваме с вещиците, а не със знанието. А отвъд има нещо друго, някой друг, друг свят, друг живот, други луди... Но вярваш ли ми ти... ще ми повярваш ли, ако ти кажа : Има и друго! И ще пожелаеш ли да поемеш риска, за да го видиш? Ще го направиш ли? Луд или реалист? Кой от двамата ще се осмели?

Аз отговорите не знам.
Всеки за себе си ще каже...
Ако не на глас, на ум със сигурност ще се изкаже.

>

прочети повече ..

Любовта е енергия

Сетих се за думи, които преди години казах на едно момче, с което приключвахме т.нар.ни връзка. Тогава му написах писмо, в което основното послание беше: Любовта е енергия. Всичко е като във физиката – енергията не се губи, преминава от един вид в друг или от едно тяло в друго.

И досега вярвам в това. А с въпросното момче и до днес сме приятели и можем да разчитаме един на друг.

Тази случка ми показа, че не е страшно, когато хората се разделят, по-страшното е, когато оставаме с един човек, а енергията, т.е. любовта ни вече е нещо друго, превърнала се е в друга форма на усещане или пък просто е преминала към друг човек.

Защо тогава разделите ни плашат все още? Заради риска от изгубване на сигурността? Заради удобството? Неизвестността?

Я, стига! Та това не е любов. Навик е.

Любовта е вълнение. Мъничко съмнение. Постоянна различност. Енергия! А енергията е сила! Обичай и бъди силен! Иначе не става...

P.S. Споделено е от опит.

прочети повече ..

Случвало ли ти се e...?

Случвало ли ти се е някога да мълчиш, а всъщност да искаш да крещиш отвътре? Случвало ли ти се е някога да се усмихваш, а всъщност сълзите да напират застрашително и да искаш неистово да заплачеш? Случвало ли ти се е да си заобиколен от много хора, а всъщност да си празен отвътре и толкова сам? Случвало ли ти се да имаш покрив над главата си, а да се чувстваш бездомен? Случвало ли ти се е да стоиш на едно място, а всъщност да искаш да избягаш? Случвало ли ти се е да се примириш, а всъщност да искаш да замахнеш с ръка и да събориш целия си живот, за да го изградиш наново? Случвало ли ти се да вървиш, а всъщност да нямаш цел и посока, оставен единствено на течението си? Случвало ли ти се е да имаш всичко, което си искал и пак нещо да ти липсва? Случвало ли ти се е да имаш много приятели, а никой да не те разбира? Случвало ли ти си е да изглеждаш силен и несломим, а да си толкова слаб и уязвим, като дете? Случвало ли ти се да изгаряш от болка, а да трябва да се държиш и да проявяваш сила? Случвало ли ти се е да стоиш на кръстопът и да не виждаш правилния път за теб? Случвало ли ти се е да имаш мечти и да се предадеш пред тях само, защото чувстваш, че нямаш повече сила да продължиш да ги следваш? Случвало ли ти се е да изпитваш такова отчаяние, че да не виждаш светлината в тунела? Случвало ли ти се е да искаш да изречеш куп неща, думи, вълнения и да няма кой да те чуе?

Случвало ти се е ... знам ... Това не означава, че няма изход, че няма светлина. Често в живота изживяваме такива моменти – тежки и безтегловни, безнадеждни и тягостни. Моменти на самота и лутане, на празнина и обезвереност.

И не е вярно, че само малодушните хора изпитват и преживяват това. На всеки от нас може да се случи. Да застане на кръстопътя си и да не знае накъде да поеме и как да излезе от дупката, в която усеща, че е. Но колкото и да ни се струва безнадеждно положението ни, всъщност накрая винаги се появява светъл лъч. Този, който разтуря облаците и дава начало на нова светлина, на нов ден, на нова надежда.

Представи се, че не си сам. Със сигурност има някъде някой, който мисли за теб и те чака да му се усмихнеш, да му подадеш ръка. Със сигурност някъде има някой, който се нуждае от теб и ти си ценен със своето съществуване. Покажи на този някой слънцето на небето и дъгата в дъжда. Неповторимите мигове, които изпускаме, лутайки се в небитието.

И тук ще си позволя да перифразирам една моя любима напоследък песничка на Мери Бойс Бенд. Чака те светът! Нямаме време, само един живот... да изживеем... само една любов да вземем... Всичко казано в няколко думи. Нямаме чак толкова време да губим, не можем да си го позволим. Целия свят е пред нас и ни чака. Нека вземем най-доброто от него и да продължим. Нямаме време за отчаяности, безнадеждности и сломеност. Имаме прекалено малко време, за да го губим в безпътици и лутания. Да се гмурнем сега в него и да изживеем всичко очакващо ни с усмивка.

прочети повече ..