Баба Марта мартенички вързала ..

традицията, нашата българска, повелява в първия ден на март месец, да се накичим с мартенички. но не само нас си, а още и близки и далечни, приятели и роднини. защото подарената мартеница носи късмет и здраве.

в този ден отваряме сърцата си и даряваме. завързваме два конеца на ръката на другия и шепнем, пожелай си нещо. магията, вярата, надеждата се разстила във въздуха. гоним злото и викаме доброто. будим се от зимния сън, готови за един нов живот, изпълнен със светлина и топлина.

мъдростта на дедите ни е скрита в тези две кончета, обагрени в червено и бяло. мъжкото и женското начало, заедно, зараждат нов живот.

ще носим магията, докато не се уверим, че сме изпратили зимата. докато не видим първата пролетна птица, първото цъфнало дръвче. чак тогава ще се разделим с амулета, завещан ни от традицията. ще го вържем на дръвчето или ще го пуснем в близката река : че да ни върви, както тече реката.

горда, изпълена с любов към традицията, те закичвам с магия.

ЛУДИТЕ И ПЪТЯ

Пътувам, вървя нанякъде без да зная за къде съм се запътила и къде ще стигна...


Пътят е важен! Движа се и усещам ритъма на колелата. Бавно, протяжно преживяване, сменят се мъгла, дъжд, вятър и...слънце. Нима и слънцето е с мен? Невероятно, но то винаги изгрява, когато най-малко го очаквам. Ето го до мен и сиянието му ме стопля и връща равновесието в намръщения ми делник.

Тъга, усмивка, неистов смях, молитва и смирение се сменят в невероятен калейдоскоп. Шарено, какъвто е и живота ми. Надпревара на смеха с плача...

Къде съм аз? Някъде на пътя между небето и земята! И ето пътя ме връща отново на земята, в делника, в реалността...

БАВНО капки дъжд като сълзи се стичат по стъклото на колата и се сливат в един поток.... Сълзи не самотни, сълзи споделени. Трудното е назад, тъгата е споделена и усилието е удвоено. Струйките и те горките не могат да издържат сами, сливат се отначало по две, после по три, а после... после...

Бавно, бавно ручейчетата се уголемяват, а после топлите лъчи на слънцето ги гали и утешава. И УСМИВКАТА на топлото е надделяла, и ведрината е изгряла. Красиво, топло и бъдещно! Силата на силното! Луди да бъдем, да препускаме с вятъра и да стъпваме по земята като върху жарава!

…защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват…

Джек Керуак, По пътя

Аз съм Аз. Ти си Ти. из Писма до Клаудия.

Аз съм Аз. Ти си Ти. Не съм на този свят, за да сбъдна очакванията ти. И знам, че и ти също не си на този свят, за да сбъднеш моите. Защото Аз съм Аз и Ти си Ти. И когато Ти и Аз се срещнем е прекрасно. И когато в срещата си се разминем, няма какво да се направи.

Хорхе Букай, из Писма до Клаудия.

Не умирай, без да си живял!

Не умирай,

без да си заплакал,

от нечия омраза и обида,

от предателството на приятел

от грубостта,

поне веднъж...

Не умирай,

без да си обичал,

някого безумно и жестоко,

на парчета без да си събирал

своето сърце,

поне веднъж...

Не умирай,

без да си се радвал,

на цветовете и нощта,

наприказките и децата,

на слънцето и светлината,

на пролетта,

поне веднъж…

Не умирай, без да си живял!

Писмо до Сайтът на Една Жена

Здравей, сайтче на жената.

Бих искала да не бъда банална, а просто искрена. Май е невъзможно, но ще опитам. Благодаря ти за всички идеи и красиви пожелания. За всички цветя, усмивки, целувки, рецепти за щастие и подаръци, които правиш. Затова, че правиш ежедневието ми по-леко, занимателно и интересно.

Когато бях малка обичах да ходя на една красива полянка в планината. Имаше всякакви цветя, но моите любими .. са незабравките. Когато ги видех се просках на земята, прегръщах ги и целувах. Гледах към синьото небе, премрежено от клоните на високите дървета. Животът в синьо. Красив, нежен, истински. Невъзможно е да се опише с думи. Толкова се умилявах,че плачех...от щастие. Просто едно цвете, но толкова красиво.


Днес искам да ти подаря и на теб. Незабравка! И пожелавам на теб и мен да помним моментите, които са ни накарали да плачем от щастие!

Снега, баничката и още нещо...

Студена, ветровита, снежна февруарска сутрин. Бавно крача по улицата, отрупана със сняг, снежинките валят около мен, вятърът ги носи в шеметен вихър и бързо ги стоварва върху мокрите ми вече ресници...

Виелица и ситен тих снежец. И все пак е понеделнична делова сутрин. Отърсвам се от съзерцателния си унес и скачам в реалността на делника. Пресичам улицата и се запътвам към малката квартална пекарна, за да си купя прясно изпечената на място баничка. Аромата на печива се носи надалеч и приканва минувачите дори в тази студена сутрин. Спирам се и аз и си купувам ритуално всеизвестната българска баничка. И тя ми връща спомена от детството: как се гонехме в училищния двор с баничките в ръце, съчетавайки храненето с игра, наслаждавайки се едновременно и на двете. Стоях права навън пред пекарната, отхапвах от топлата баничка, а вятърът жулеше лицето ми и ме замеряше с рояк от снежинки. Студено, ветровито, снежно, а аз се радвах на снега, на аромата, витаещ във въздуха и на вкуса на поредната хапка. Колко дребни, прости, обикновени неща.



И се замислих дали успяваме в трудните, ветровити делници да се насладим на малките радости, които ни се поднасят. Дали въобще ги разпознаваме като такива. Трудно е може би, но си струва човек да опита.

И тогава вместо да се оплакваме, че ни е студено и снега ни затрупва, ще се похвалим, че имаме невероятния късмет да живеем в страна с четири годишни времена.

И тогава вместо да недоволстваме, че нещо не е както трябва, ще се опитаме да помогнем да се изправи.

И тогава....
Какво е за нас тогава?

Какво за теб е любовта?

Какво за теб е любовта?
Дали е слънчева вселена?
Дали вълшебница е тя
или в оковите й някой стене?

Какво за теб е любовта?
За твоята ти разкажи ми...
дали е приказка в ноща,
дали поглъща много сили?

Какво за теб е любовта?
Трепет във сърцето, взив огромен...
От нея пламва ли страстта?
Остава ли от нея нежен спомен?

Какво за мен е любовта?
Най-истинското действие в живота.
Решаваш, че е чувство тя
и се наслаждаваш със охота...

Чувстваш я, ако я дават любовта,
Чувстваш я, когато те обичат.
Но за обичащия-действие е тя,
На обичания-сълзи му се стичат!

Сложна е в живота любовта,
обърква хората, замайва им главата...
Връхлита,никога не питя тя...
Изпълва с огън винаги сърцата!
Какво е всъщност любовта?...

Десислава Церовска

Кой ще каже какво е Любов?

Любовта е като огъня - силна, жарка, искаща.

Ние събираме съчки, разпалваме я. Тя ни се отплаща със светлина в тъмното и топлина в студа.

Понякога се случва да изгубим контрол над пламъците. Тогава всичко изгаря и става на пепел.


Любовта е като водата - хладна, нежна и свежа.

Потапяме се, тя ни пречиства, отмива тъгата ни и успокоява раните.

Носейки се на повърхността обаче, не винаги усещаме подводните течения.

Те ни завличат на дъното. А вълните ни захвърлят изтерзани на брега.

Любовта е като пръстта- обикновена, топла, даваща.

В нея спят семената. Подхранвани и пазени, те чакат часа на своето раждане.

И Адам е роден от пръстта…


Любовта е разнолика, но непресторена.

Там, където има лъжа, тя изчезва.

Там, където има насилие, тя умира.

Там, където има скука, рутина, тя си тръгва.


Любовта е живот. И смърт.

А твоята любов, каква е?