ЛУДИТЕ И ПЪТЯ

Пътувам, вървя нанякъде без да зная за къде съм се запътила и къде ще стигна...


Пътят е важен! Движа се и усещам ритъма на колелата. Бавно, протяжно преживяване, сменят се мъгла, дъжд, вятър и...слънце. Нима и слънцето е с мен? Невероятно, но то винаги изгрява, когато най-малко го очаквам. Ето го до мен и сиянието му ме стопля и връща равновесието в намръщения ми делник.

Тъга, усмивка, неистов смях, молитва и смирение се сменят в невероятен калейдоскоп. Шарено, какъвто е и живота ми. Надпревара на смеха с плача...

Къде съм аз? Някъде на пътя между небето и земята! И ето пътя ме връща отново на земята, в делника, в реалността...

БАВНО капки дъжд като сълзи се стичат по стъклото на колата и се сливат в един поток.... Сълзи не самотни, сълзи споделени. Трудното е назад, тъгата е споделена и усилието е удвоено. Струйките и те горките не могат да издържат сами, сливат се отначало по две, после по три, а после... после...

Бавно, бавно ручейчетата се уголемяват, а после топлите лъчи на слънцето ги гали и утешава. И УСМИВКАТА на топлото е надделяла, и ведрината е изгряла. Красиво, топло и бъдещно! Силата на силното! Луди да бъдем, да препускаме с вятъра и да стъпваме по земята като върху жарава!

…защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват…

Джек Керуак, По пътя