Tова съм аз – чаровна и неповторима

Разкайвам се за диетите, за вкусните блюда, които съм отказвала от суетност, така както съжалявам за всички пропуснати случаи да правя любов заради недовършена задача или от пуританска добродетелност.
Приказки, рецепти и други афродизиаци
Исабел Алиенде

Обичам тялото си, или поне така ми се иска, да е цялостно, на 100%, отдадено, така, както обичам морето, хубавите книги, разговорите с приятели, мечтите, които ме карат да не спя понякога вечер.. Липсата на тези 100% може би се дължи на факта, че още търся пътя на любовта към себе си.. дори и в момента, когато реших да започна тази история и да я разкажа с жарта на емоцията си, поглъщам препечени филийки със сирене-крема, чесън и копър. А храненето е свещенодействие, което трябва да се прави осъзнато, внимателно, с цялата насоченост на вниманието точно към този момент.. или поне така съветват йогите.. Но моята стрелческа-горяща-емоционална природа не ми позволява често съсредоточване точно в моментите на хранене.

Обичам храната, особено вегетарианската, но най-вече зеленчуци – във всякакви форми, вариации, приготовления. Но при мен тя често е онова хапче, което отчаяните и изживяващи самота в себе си хора приемат, когато тъгата се сгъсти.

Официално първата крачка от пътя към търсене на любовта към себе си започна преди много години, когато бях на 14-15 години.. началото започна с критика и неприемане на самата мен, на непохватната тийнейджърка, която е с много чувствителна душа, но която остава невидима за другите край мен. Дори и моите родители, в пика на своя възрастов апогей към 40 си години – работа, кариера, усещане за значимост и сила, не виждаха как имах нужда от внимание. Не, вече не ги обвинявам, не търся грешките им, защото осъзнах, че те са били още по-объркани и самотни деца в телата на големи хора.

Някъде в този период, на моите тийнейджърски години на далечната втора половина на 80 години на миналия век, започна и моята критика към самата себе си. Най-вероятно прехвърлих критиката на другите към мен от мен към мен. В детските си години не съм била източено, хилаво и кокалесто момиче. Просто приличам на родителите си, на бабите ми, най-вероятно на пра-пра-бабите ми. Гените в поколенията назад си казват думата, сега осъзнавам това, но в онези 14-15 мои години нищо не съм разбирала от осъзнатост, просто се чувствах грозна, изолирана и дебела. Някъде в паметта ми се са запечатали моментите, в които трябваше да играя физическо по къси черни шорти и бяла тениска и когато бягахме из училищния двор, покрай оградата винаги се намираше някой, който да си гледа, ей-така, нецеленасочено, по хайлашки.. обаче аз знаех, че гледа мен и ми се присмива, заради голямото дупе, едрите бедра и всичко, което представлявах. Ако можеше, исках земята да се отворя всеки път, когято трябваше да се явявам в този екип в салона и да показвам себе си. Аз не исках да показвам себе си, защото нямах никакво самочувствие. Нямаше кой да ми го даде. Баща ми като типичен представител на Телците, беше нескопосан мъж, който за да ме окуражи да направя нещо по-добро, ми казваше, че трябва да бъда като еди-кой си, защото той бил постигнал еди-какво си. Още оттогава познавам усещането нещо вътре в мен да се свива на топка като таралежче и най-вероятно тогава са пониквали и бодлите ми.

Майки ми в този период е изживявала своите си депресии. Помня критиката й, моментите, в които се карахме, а аз толкова копнеех да ме разбира, как се връщаше уморена от работа, стоеше права в кухнята и ядеше много храна. Сега я разбирам, доставяла е топлина и спокойствие на душата си, но предаде този навик и на мен, защото и аз понякога в моите 35 години стоя права в кухнята и ям набързо от всичко по много...

Първата диета започнах най-вероятно осъзнато в онези мои юношески години. Моят дядо ми беше купил нова корекомска дънкова пола и аз си поставих за цел да я облека.. защото когато ми я подари, не можех да вляза в нея. Не знам какво ядях или по-точно колко ядах, но в края на лятната ваканция полата се въртеше около ханша ми свободно и не беше дори нужно да я разкопчавам, за да я облека. Просто я нахлузвах и тя пасваше идеално на мен! В този летен период менструацията ми се изгуби цели 3 месеца. Сега разбирам, че тялото с неговата съвършена балансирана природа е спряло женската функция, за да реагира на драстичната агресия към него относно храненето.

На 15 септември същата година направих фурор с новата си визия. Всички говореха колко съм отслабнала. Всъщност, търсела съм приемане, да бъда харесвана, приета.. Някъде от тези години всички, които срещам в живота си – в годината няколко пъти или на няколко години веднъж, всички, без изключение се занимават само с това – колко съм отслабнала! Това ли е запомнящото се в мен?! Дори онзи ден срещнах моя съседка, много мила жена, която ми каза загрижено защо съм отслабнала толкова много.. Реакциите ми от онова време, та досега не са се променили въобще – продължавам извинително да обяснявам, че аз съм си добре, най-вероятно съм отслабнала в лицето, но пък колко си оставам едра в бедрата. Работя върху това как следващия път при абсолютно същия разговор ще казвам колко се чувствам красива и в хармония в себе си. Но си мисля, че един човек, който вместо Здравей! Как си, моето момиче? започва разговорите си с Аууу, колко си отслабнала! не би разбрал какво имам предвид като вътрешно усещане на зачитане, уважение и любов към мен и тялото ми..

Някъде в по-осъзнатите 18 години една моя съученичка ми каза ей-така, неангажиращо, докато се наливахме с кафета и пушехме като комини, че е много лесно да ядеш каквото и колкото си пожелаеш, а пък после просто да бръкнеш в гърлото си.. не знам защо, съзнанието ми е запомнило първия път, когато реших да опитам. Някъде по това време историята на все още живата тогава лейди Даяна и нейната булимия ме беше мотивирало да опитам този не толкова мъчителен начин да отслабвам.. Само, че тогава не знаех, че отварям врата, която трудно, да не кажа почти никога не се затваря лесно.

Малко преди отварянето на тази врата, открих книгите за гладуване, разделно хранене, изрязвах всички статийки от вестници за диетата на Ким Бейсинджър, Мишел Пфайфър, намерих и касетата на прелестната в моите очи тогава Синди Крауфорд. Упорито изпълнявах упражнения, вместо гири размятах бутилки, пълни с пясък. Но бях толкова доволна, че правя нещо за себе си, че резултат ще има някъде, някога.. Гладувах, ядях по един портокал на ден, пушех много, пиех отвратително много кафета.

Дори и в статиите и в книгите да имаше споменато за любов и усещане за баланс вътре в Душата, нямаше как да разбера за това. Не бях готова за това, все още не бях.. Дори и в годините напред, след безумията на дълги гладувания, ядене на определени храни в определено време, грамчета, мерки, калории, четене на дълги списъци от позволени и забранени храни, бавно откривах пътя към Себе си, към Любовта, съществуваща вътре в мен. Бях готова да обичам, да се отдавам безрезервно, на хиляда процента, да се подарявам повече и от това, което бях, но не и да се запитам аз от какво имах нужда? Обичам ли се? Готова ли съм да си подам ръка и да си простя!

На 35 години съм и си мисля, че понякога пътят, който трябваше да извървя и все още вървя по него, към мен самата, е бил 100 години дълъг, криволичещ, обикалящ, труден, самотен.

Ядях като Исус в пустинята плодове и чай, но не стигнах неговите 40 дни пост и молитва. Най-дългият ми период беше 14 дни. Ядох и месо, много месо. Пиех огромни количества кока-кола, защото е без калории. Пушех цигари, за да убият апетита ми (това не е ли бил пътят към моето собствено убийство?!?), пиех цели кофи с варено черно кафе, за да не ям, защото като не ям, би трябвало да отслабвам. Но моето идеално тяло, с неговия перфектен механизъм, който би трябвало да е в синхрон с Вселенския часовник, като едно инатливо мое дете не отслабваше.. Понякога сваляше за заблуда някой и друг килограм, ей-така, да се успокои моята жестокост към мене си, но в повечето време беше много упорито да запазва и малкото, което му давах като храна, за да оцелее. Ако не ядях, се тъпчех и.. знаете после какво.. сега го наричат булимия.. Аз отказвам да се нарека буличимка, защото все още вярвам, че не съм такава. Официално никой психиатър не ме е включил в списъка си на пациент, значи не съм такава..

Най-яростните ми нападения срещу самата мен бяха в периода преди 3 години, когато с бившия си съпруг решихме да опитаме отново.. В моите представи всичко трябваше да бъде идеално-лесно. Двама души се събират, живеят кротко като съквартиранти, с някой и друг забързан секс късно вечер преди сън, но най-важната функция трябваше да бъде изпълнена – синът ни да расте с двама родители. Трябваше да отговоря на това, което хората край мен изискваха. Идеалистичната ми представа за нещата скоро рухна и имаше дни, в които поглъщах храна в наистина огромни количества и влизах и излизах от банята по 6-7 пъти на ден. Нищо не можех да контролирам от живота си, само храната можех и го правех по възможно най-необичния за мен начин. Тогава не само мразех себе си, мразех и виновника за провала в живота ми – нароченият от мен за враг №1 бивш съпруг. Защото се ожени за мен, не ме обичаше и ме изостави заради друга. Сега, когато погледна вече спокойно онзи период, си мисля, че съм била най-големия враг на себе си. Не бях спокойна, поглъщах всичко – храна, емоции, негативни мисли, усещания, омраза.. Обвинявах се за всичко, смятах се за най-голямата неудачница на този свят, в бонус – и самотница.

Дори и на модерен диетолог отидох, за да ми се направи таблица за храните, които МОЕТО ТЯЛО трябва да яде. Друг човек трябва да ми казва какво е най-доброто за моето тяло! Един ден просто чух това някъде в себе си и категоричната ми стрелческа природа се заяде и реши да обмисли сериозно тази идея.

В библиотеката си имам цели два стелажа с книги за диети, хранене, любов, изследвания за връзката между храната и любовта, за отношението към нас, за това как китайските жени, как французойките обичат себе си, Ева Енслър, та дори и Гореща вода за шоколад, и много Изабел Алиенде с нейните храни-афродизиаци. Явно моето израстване като любов към мен започна, когато всичко това забърках в една голяма манджа в главата си и все по-често четях за удоволствия, как да ги доставяме на СЕБЕ СИ! Започна да ми прояснява някак си какво означава Обичай себе си! Но не по онзи егоистичен начин, който те кара да скриваш всичко в шепите си само за себе си, въпреки че то срамно изтича между пръстите ти пред много хора.. Започнах да откривам колко са хубави моментите с мен си, да усещам вкуса и момента с него на сутрешното кафе с мляко, да поискам да добавя канела за кокетство, да искам да си купя чаши за мартини. Сякаш достигах целта, към която вървях от толкова хилядолетия... Пътят към кулата, в която се бях затворила сякаш се разкри и започна да ми става по-ясно коя съм, какво искам, какво мога да дам, но и да получа. Започнах да се вглеждам в това как се отнасям с хората, а после как те се отнасят към мен, защото с години затворих чувствителността си във висока кула и не позволявах на никой да стигне до там. И когато никой дори и не се опитваше да достигне там, по съвсем простата причина, че не знаеше за съществуването на тази кула, аз се скривах плачейки в нея и вземаща успокояващото хапче, наречено храна. Но в същото време носех и въображаемия си камшик за самобичуване и го правех вътре в мен самата жестоко, до кръв.

Много причиних на тялото си, много злоба му отправих, много ненавист, критика, омраза, себенараняване.. Много се търсех, но съм някак удовлетворена за Пътя, този, който един ден ще ме отведе право към извора на моята любов към самата мен. Не съм го достигнала на 100% (отново тези 100%), но се старая. Много ми струва, любовта към мен, обаче зная, че връщане назад няма. Както и цена няма! Защото любовта е една – към мен, към Бог, към сина ми, към хората, към морето, към хубавите неща, към мечтите.. тя е просто една и е хубаво, ако присъства в живота ни повече време...

Все още придърпвам ризите си под дупето, все още избягвам да нося къси потници, за да не ми се очертават бедрата, избягвам носенето на нещо късо над колената, селектирам снимките, на които да се появя във Фейсбук, но пък мога да се похваля, че нямам кантар, че съм заставала гола пред огледалото и съм отпращала много любов към тялото отсреща, че нося цветни дрехи, не броя калории, не следя разделно-неразделното си хранене в Зоната, все по-често си казвам: Ама това съм аз – чаровна и неповторима!, че няма друга като мен въпреки по-едрите бедра, дупе и добре оформено коремче пред мен. Аз съм точно толкова уникална, колкото си и ти! Прекрасна, женствена, лъчезарна, отворена за света!

Не бягам, не се потя, понякога танцувам с тялото си и с цялата си Душа само за мен, пия повече вода, но с много любов към бъбреците си, търся удоволствие в деня си, избягвам лошите мисли, почитам се като жена в най-женствения си период в месеца, нося обици, шарени шалчета, цветни дрехи, кокетно червило, за да внеса много цвят в себе си! Понякога си представям, че съм най-розовото, най-слънчевото, най-цветното и емоционално същество на Земята точно в този момент! Както беше написала Пития Пий в Духовни сестри: Открих Богинята в себе си и я обикнах! Искам да се възхищавам на цялата женска същност вътре в мен, да нося любов, цвят, настроение, радост, слънце, да съм чувствителна, ранима, но даваща и жадна за вълнуващи моменти! Затова.. просто се старая, опитвам се! Вървя по Пътя към себе си, търся се, гледам да не се отклонявам, понякога спирам, обръщам се назад като си мисля, че някъде назад беше по-лесно, после продължавам, понякога плача, просната насред този Път, но знам, че вървенето с мен за ръка е онова, от което имам нужда! И, не най-накрая, благодаря за това тяло, което имам – бяло, пухкаво, силно, издържливо, просто моето тяло!

Докато пишех всичко това, слушах само него! Има много страст, искреност, любов, разкаяние, самота, прошка в тази песен!



Melis

_______________________________________________________
Разкажи ни твоята история, как заобича тялото си, през какви лишения и крайности премина и защо, кога се научи да не си вредиш, а да се харесваш. Изброи ни всичко, което харесваш в твоето тяло. И в заключение включи думите на Ева Енслър: Обичам тялото си. Спирам да го поправям! То никога не се е разваляло!

Вярваме, че инициативата Обичам моето тялo ще помогне на повече жени да спрат да си вредят, да осъзнаят колко добре изглеждат и да се насладят на телата си.

Твоята история изпрати на ilovemybody@jenite.net. Ще се радваме да прочетем всяка една!