Away for 120 seconds... или (време за почивка)...

Забелязал ли си колко много неща изискват вниманието ти всекидневно и отнемат от скъпоценното ти време?

Въпрос, който ме накара да се замисля...

Постоянно всички сме в движение - бързаме, всичко да свършим на време, понякога дори не ни остава време да забавим темпото от страх да не би да забравим нещо, планове имаме какви ли не за изпълнeние... и това ни е завладяло и сме забравили дори и за най - малките човешки удоволствия, които можем и трябва все по-често да си позволяваме...

Останали са ни много малко моменти на почивка, отделени в мечти и спокойствие... и все си казваме и утре е ден... утре ще го направя... но сякаш това утре все не идва...

В това наше забързано ежедневие, дори започването на деня ни вече не е както в доброто старо време... само с ароматното кафе сутрин...

Сега то е придружено с цял куп 'операции' като: включването на компа, проверяването на пощата/те и триенето на 1000-та спама, които сме получили за един ден, проверяването на Фейсбук и новините в него на приятелите, роднините, на групите в които са ни (сме се) включили... използваме Туитър, за да споделим дори и най-обикновенните и тривиалните аспекти от живота ни... все неща без които можем и без, които сме живяли доста спокойно преди... но сега сякаш повечето от тях са завладели животът ни и за някои от нас, животът вече сякаш е немислим без тях..

Имаше един период, в който и аз така започвах дните си... по една и съща схема... ден след ден... сега някак спрях и се опитвам да си оставям повече време за почивка... дори спрях да си отварям е-мейлите с дни... освен тези работните ми, които са част от работния ми ден...

Спрях и гледането на новините сутрин... действат ми някак депресиращо - защо ли? Защото съм забелязала, че в която и да е точка на света, по който и да канал, на която и да е телевизия, процедурата е все една и съща... След като говорителите ни поздравят с дежурната усмивка и дежурното 'Добро утро' или 'Добър ден', после те ни обясняват усмихнати и подробно в следващите 30 минути защо този ден няма нито да е добър, нито спокоен... Как да ти се иска да продължиш деня си бодро и с оптимизъм след една такава инжекция негативизъм още рано сутрин...

Някак дистанцирането ни от определени неща, понякога помага в по-лесното ни преминаване през всичкита суматоха около нас... Tова не значи, че трябва да се затворим в черупките си в най - далечния край на света и да не контактуваме с останалия свят, но... малко спокойствие от време на време, на никого не се е отразило зле..

Скоро попаднах на един линк, който се казва : the quiet place, the quiet place is a project of only one man who wants to change the world. (тихо и спокойно място е проект на един човек, който иска да промени света)...

Oт време на време го посещавам... за да ми напомни, че мога и заслужавам да си почивам и не друг, а аз съм тази, която трябва да го направи...без да чакам да дойде този подходящ момент... защото всеки един момент е подходящ, стига да го поискам и избера за такъв...

Предлагам и на теб, ако имаш 2 свободни минутки да ги отделиш в това - тихо и спокойно място... и да се отпуснеш и помечтаеш... away from all the madness around you...

прочети повече ..

Изрази любовта си

Нещо напоследък странно се е поизкривил светът. Прави ми впечатление нещо... Всъщност питам се: Защо ни е толкова трудно да изразяваме това, което чувстваме към някого? Да покажем, изкажем или демонстрираме любовта си към него. Ако я изпитваме в действителност, защо трябва да премълчаваме? И най-неразбираемото за мен – защо трябва да правим всичко възможно, за да не се издадем какво чувстваме и да влагаме енергия не в положителния израз на любов, а в това да я скрием? Страхуваме се да не бъдем отхвърлени, наранени, поставени в доста неизгодна и уязвима за нас позиция? Че ще станем обект на присмех, ще ни сметнат за глупаци или ще ни укорят? Да не би да има нещо странно и демоде в това най-чистосърдечно да признаеш чувствата си към някого? Не е ли това най-естествения път към любовта? Не е ли това всъщност израз на любовта? Защо я крием? Защо я спотайваме и не смеем да я изразим и покажем наяве?

Защо трябва да сме сдържани и да се пестим по отношение на чувства, себераздаване и любов? От какво ще се опазим? Какво ще постигнем? Та това е най-естествената човешка потребност – нежността, любовта, обичта, отдаването.

Не може да търсиш и да се надяваш на любов, да искаш да я получаваш и усещаш в изобилие, насочена точно към теб и в същото време да си толкова пестелив и сдържан що се отнася до твоят израз на такава. Не е ли нужна взаимност? Няма да станем по-уязвими, ако се отдадем на любовта си. Това е нашата сила, а не слабост. Силата, даваща ни смисъл да живеем. Тласъкът на житейския ни ритъм.

Мисля, че аз когато съм влюбена, ще искам да го крещя на целия свят! А да не говоря за човека, към когото са насочени чувствата ми. Ще искам и най-вече ще изпитвам нужда всячески да му показвам обич и да я изразявам. По този начин аз дарявам любовта си. Давам част от себе и се чувсвтвам дебре – удовлетворена и преизпълнена. И всеки миг на себеотдаване ще е моя заряд за следващия момент, час, за прекрасния ден, който живея... с любов в сърцето си.

Вероятно разсъждавам прекалено първосигнално. Вероятно за мнозина този мой възглед ще е прекалено наивен. Вероятно, ако съм преживяла много разочарования и през живота ми се е налагало да получавам прекалено много удари от любовни несполуки няма да мисля точно по този начин. Вероятно да. Но не е ли човекът по природа изтъкан от любов (от необходимостта да дава и да получава)? Не е ли смисълът на човешкото съществуване именно любовта? А какво е любовта, ако не я отдаваме постоянно? Ние сме изворът на любов – хората. Ако тя не извира от нас наяве, то все едно е изгубена. Аз не искам моята да е изгубена. А ти?

прочети повече ..

Огледалце, огледалце

Случвало ли ти се е да се запознаеш с някого и да усетите моментална взаимна симпатия? Да се виждате за първи път, а да ви се струва, че се познавате от дълго време? Да имате толкова много общи черти, сходни интереси и представи, че да се разбирате от половин дума? Да изпитвате неограничена близост, разбиране и приемане?

Обясняването на това привличане като среща на сродни души ме устройва. Колкото повече информация намирам, толкова повече вярвам, че няма нищо случайно в живота ни, още по-малко хората, които срещаме по пътя си. Особено ми допада тълкуванието на Едгар Кейси, който не смята сродната душа непременно за 'другата ни половинка', без която не сме цялостни. Според него това привличане, което изпитваме на духовно ниво е НЕ защото сме срещнали 'идеалната' половинка, която ни допълва, а защото по един или друг начин ни подтиква да станем цялостни. Това пасва на вярването ми, че се прераждаме с много сродни души и вероятно няма да изпитаме това чувство само веднъж.

Случи ми се преди около шест години да срещна моето огледалце. Така наричам едно много специално за мен момиче, приятелче, жена, сродна душа. Когато започнах работа и ме представяха на хората, с които ще работя, тя липсваше на бюрото си и някак усетих празнина. Дойде в моя офис да остави документи и беше доста необикновена среща, заради това силно привличане, каквото не бях изпитвала до сега. Спомням си, че беше облечена с дълга кафява велурена пола, точно какъвто панталон имах аз. Стилът й на обличане ми допадна, може би защото приличаше на моя. Излъчваше толкова чар и магнетизъм, че си обясних липсата, когато я е нямало. Харесахме се още тогава, от пръв поглед!

Беше толкова лесно и приятно да работим заедно. Разбирахме се с по една дума и всичко ставаше от раз. Не сме имали нужда от много говорене, от много време, самото присъствие беше ключето за хубав ден. В един момент ми стана чак странно защо привличането към нея е толкова силно. Определено не беше на физическо ниво. Да, тя е красива, невероятно чаровна, лъчезарна, уверена, спокойна, секси, но не натрапчиво, женствена, някак чиста, естествена, майка... Вероятно съм искала да виждам това в себе си и част от нещата ги съзирах.

Явно тя ме усещаше по същия начин, защото веднъж покрай работата ми каза колко й е приятно да ме вижда и че сме един тип жена. Нямаше нужда от много обяснения - разбрах какво има предвид. Усещах същото. Оставаше и аз да се приема! Страшно много я харесвах, бяхме почти еднакви и го виждах. Сякаш се поглеждам в огледало, отвън навътре. Защо тогава не можех да харесам по този начин и себе си?

В един момент и това се случи. Приех своята женска страна! За това много ми помогна и бременността. Смятам също, че никак не беше случайно нейното идване в момента, когато разбрах, че чакам дете!

Така се стекоха обстоятелствата, че се разделихме малко след това. Трябваше да преминем през различни неща. Тя се прибра в родния си град, аз станах майка и огромна част от времето ми принадлежеше на дъщеря ми. През това лято отново се доближихме и обогатихме, защото сме на една вълна както се казва. Дали можем да бъдем още по-цялостни и щастливи - само времето ще покаже?!

А през това време смятам да виждам огледалцето си по-често, защото е много важна част от мен и е много хубаво да се приемам!

прочети повече ..

Открий себе си 2 : Фестивал за личностно развитие

Открий себе си 2 е след броени дни (този уикенд + петък). фестивалът за личностно развитие, който стартира миналата година за първи път, и тази година отваря вратите на музея Земята и Хората, изпълнен с изложители, лекции и уъркшопи. аз вече съм си набелязала няколко: сексуално творчество за двама + работилница силата на думите + усещане за пари + хюман дизайн + изворът на женска сила. ала това е само малка частица от програмата. има още астродрама, ритмология, демонстрация на индийско сари, работилници, тестове и какво ли още не.

случването на фестивала Открий себе си е действие, коeто аз подкрепям с две ръце. защо ли? защото книжки много, със заглавия привлекателни. как да бъда, как да стана? всички те се купуват с надежда, че ще решат проблема, че ще променят живота. те вдъхновяват, но странното е, че след ден нова книжка се втурва на пазара. излиза, че на хартия сме много добри. всичко си знаем, като истински зубърчета. но щом стане дума за практика никакви ни няма. упс, позволих си да сложа всички ни под един знаменател. а не бива, защото всички до един сме уникални и специални. това, което се случва в твоята глава не прилича на никое друго. да, на някои се получава и с четене на книжки. при други без помощ отвън не потръгва. а на трети им е достатъчно да прекрачат прага на уъркшопа, че да се изпълнят със силна енергия за промяна. за това фестивал, събрал в себе си от всичко по темата за личностното развитие (книги, лекции, консултации, демонстрации и уъркшопи), ни е особено нужен. влизаш, разглеждаш, опиташ, преработваш през твоята призма и насочваш накъдето поискаш.

прочети повече ..

Усмивка за спомен

Обичам да ходя пеш. Правя го от ученичка - първо до основното училище, а след това до гимназията. С моята приятелка тръгвахме около час по-рано, за да стигнем навреме за първия час. Беше забавно, особено зимата, когато се изтърся на леда в молитвена поза! През лятото жегата ни изморяваше по баира, но спирахме на половината път у баба ми, за студена вода и топла приказка.

Продължавам да ходя до работа и обратно пеш. Когато не съм вглъбена в планове за деня съзерцавам красотите на сезона: свежите пролетни премени на дърветата; аромата на току-що окосена трева; звуците на лятото, примесени с тези на опустелия град; пъстрите топли краски на есенните листа, застилащи хрускащия килим по тротоара; отраженията на сградите в локвите; искрящите като диаманти кристалчета скреж; пухкавата бяла чистота на зимата... Денят ми винаги е пълен.

Преди повече от две години, почти всеки ден, на път за работа срещах един възрастен човек. Той винаги ме питаше: 'Момиче, колко ти е часа?' и след моя отговор ми благодареше с усмивка. Първите няколко пъти се дразнех, че забавя ритъма ми на ходене и ме отвлича от планирането на работния ден. После укорявах себе си за това отношение, като си мислех, че той сигурно е самотен и просто иска да размени по някоя дума с минувачите. Стоеше пред блока си, седнал на зелената пейка или около входа, подпрян на бастунчето си. Винаги изглеждаше много спретнат и реших, че има жена, която не обича, или не може да излиза навън. Той излъчваше чистота, спокойствие и мъдрост, не бързаше за никъде и се наслаждаваше на новия ден. Когато се случеше да не го видя леко се притеснявах и ми олекваше на следващия ден. Беше ми много приятно, когато денят ми започне с неговата блага усмивка. Вдъхваше толкова много топлина и спокойствие! Чудих се какъв е бил животът му, представях си го като малко момче, възпитано и подредено, после като баща, работещ с усърдие, разбиращ и грижовен за семейството си и сега го виждах като дядо, изпълнен с топлина към света.

Откакто се върнах след майчинството не съм го срещала и вероятно си е заминал. Дори и така, споменът за неговата усмивка винаги предизвиква моята!

прочети повече ..