Моето тяло - важна част от мен
Цели двадесет и осем години възприемах тялото си на части... Едни от тях харесвах, други ме дразнеха, от трети се срамувах. От друга страна, никога не съм мислила, че тялото е нещо кой знае колко значимо, предимство за мен винаги са имали умът и душата. Трудно, но все пак за сега успешно наредих пъзела си и в този момент се харесвам точно такава, каквато съм - несъвършена и уникална!
Как стигнах до там? Нека започна от началото... Още от четвърти клас имам голям бюст, който всячески се опитвах да скрия и докато съученичките ми изглеждаха като деца, аз трябваше да нося сутиени и да се справям със странни погледи. Дълго време се 'криех' под ризите на баща си, а той е доста едър мъж, при което изглеждах като бъчвичка в торса. Винаги съм имала коремче, което ме дразнеше, защото каквото и да правех (диети, спорт) не искаше да си отиде. Шията, прасците и особено глезените си харесвах, същото важи за косата, очите и устните.
Наглед харесваните части са повече, но пък при едно напълняване, а то не беше рядко срещано явление при мен, дразнещите части наедряваха още повече и сме имали неприятни спорове с огледалото. Милата ми майчица често си го отнасяше заради киселата физиономия, когато се опитваше да ме накара да се харесам като ми ушие дрехи, които да стоят добре точно на моите телесни особености. Не се смятах за хубава, не вярвах и на нейната преценка, защото майката е твърде субективна.
От десети клас спрях да ям месо, освен риба и правех разтоварващ режим всяка година от по 10 дни на жито и плодове, или само плодове. Това не ми попречи да се закръгля към 65 килограма покрай абитуриентския бал, което за моите 165 сантиметра не отиваше на добре. Докато съученичките ми отслабваха за събитието, моята пухкавост достигна размер, в който спрях да се чувствам що-годе удобно в тялото си. Тежеше ми като ходя, не се побирах в любими дрехи, а малко трудно свиквах с новото... Постепенно, докато учех в университета, се закрепих на около 55 - 56 килограма, което пак не ме накара да се приема, да се харесам особено. Знаех, че никога няма да бъда с манекенски мерки, защото приличах на по-едрия си род. Като се върна назад, всъщност никога не съм харесвала много слабите хора и не съм искала да приличам на тях.
Явно не килограмите са имали значение за мен. Като цяло не съм усещала тялото си като нещо мое, като нещо важно. По-скоро го приемах като някаква спънка. Вероятно това е причината за честите ми спъвания и падания докато ходя. Ръцете и устата не са били достатъчно бързи, за да предадат препускащите мисли и са ставали досадни грешчици...
Започнах да усещам тялото си по съвсем нов начин, когато бях бременна. С порастването на коремчето, аз се харесвах все повече и мога да кажа, че от този период аз ОБИЧАМ МОЕТО ТЯЛО! Все пак то беше първият дом на малкото момиченце, което ме избра за своя майка. Не усещах и капка неприязън към наедряващите коремче и бюст, напротив, радвах се, че най-после ще изпълнят предназначението си. Вярно, качих към 10 - 12 килограма, но дори да бяха повече - усещанията ми нямаше да бъдат различни. Оцених значението на тялото, което ми е дадено и то се превърна във важна част от мен!
Когато се опитвах да кърмя, гърдите ми върнаха тъпкано за всичките тези години ненавист, но и това вече успях да приема. Описах тази сага в Моята среща с раждането и кърменето и не смятам да й отделям повече внимание. Видях какво е усещането с още по-пълен и тежащ бюст и сега съм щастлива, че тази част от тялото ми се върна в предишните си размери, с които си бях свикнала. Избих си от главата всякакви мисли за операция за намаляване на бюста, каквито преди ме спохождаха много често, но оставях за 'след като родя'.
Това си е моят път на опознаване и приемане. По този начин тялото ми се превърна във важна част от самата мен. То ми е дадено, за да мога да изразявам всичко, което ме вълнува; да усещам света; да бъде дом на душата и ума...
А твоето?
Как стигнах до там? Нека започна от началото... Още от четвърти клас имам голям бюст, който всячески се опитвах да скрия и докато съученичките ми изглеждаха като деца, аз трябваше да нося сутиени и да се справям със странни погледи. Дълго време се 'криех' под ризите на баща си, а той е доста едър мъж, при което изглеждах като бъчвичка в торса. Винаги съм имала коремче, което ме дразнеше, защото каквото и да правех (диети, спорт) не искаше да си отиде. Шията, прасците и особено глезените си харесвах, същото важи за косата, очите и устните.
Наглед харесваните части са повече, но пък при едно напълняване, а то не беше рядко срещано явление при мен, дразнещите части наедряваха още повече и сме имали неприятни спорове с огледалото. Милата ми майчица често си го отнасяше заради киселата физиономия, когато се опитваше да ме накара да се харесам като ми ушие дрехи, които да стоят добре точно на моите телесни особености. Не се смятах за хубава, не вярвах и на нейната преценка, защото майката е твърде субективна.
От десети клас спрях да ям месо, освен риба и правех разтоварващ режим всяка година от по 10 дни на жито и плодове, или само плодове. Това не ми попречи да се закръгля към 65 килограма покрай абитуриентския бал, което за моите 165 сантиметра не отиваше на добре. Докато съученичките ми отслабваха за събитието, моята пухкавост достигна размер, в който спрях да се чувствам що-годе удобно в тялото си. Тежеше ми като ходя, не се побирах в любими дрехи, а малко трудно свиквах с новото... Постепенно, докато учех в университета, се закрепих на около 55 - 56 килограма, което пак не ме накара да се приема, да се харесам особено. Знаех, че никога няма да бъда с манекенски мерки, защото приличах на по-едрия си род. Като се върна назад, всъщност никога не съм харесвала много слабите хора и не съм искала да приличам на тях.
Явно не килограмите са имали значение за мен. Като цяло не съм усещала тялото си като нещо мое, като нещо важно. По-скоро го приемах като някаква спънка. Вероятно това е причината за честите ми спъвания и падания докато ходя. Ръцете и устата не са били достатъчно бързи, за да предадат препускащите мисли и са ставали досадни грешчици...
Започнах да усещам тялото си по съвсем нов начин, когато бях бременна. С порастването на коремчето, аз се харесвах все повече и мога да кажа, че от този период аз ОБИЧАМ МОЕТО ТЯЛО! Все пак то беше първият дом на малкото момиченце, което ме избра за своя майка. Не усещах и капка неприязън към наедряващите коремче и бюст, напротив, радвах се, че най-после ще изпълнят предназначението си. Вярно, качих към 10 - 12 килограма, но дори да бяха повече - усещанията ми нямаше да бъдат различни. Оцених значението на тялото, което ми е дадено и то се превърна във важна част от мен!
Когато се опитвах да кърмя, гърдите ми върнаха тъпкано за всичките тези години ненавист, но и това вече успях да приема. Описах тази сага в Моята среща с раждането и кърменето и не смятам да й отделям повече внимание. Видях какво е усещането с още по-пълен и тежащ бюст и сега съм щастлива, че тази част от тялото ми се върна в предишните си размери, с които си бях свикнала. Избих си от главата всякакви мисли за операция за намаляване на бюста, каквито преди ме спохождаха много често, но оставях за 'след като родя'.
Това си е моят път на опознаване и приемане. По този начин тялото ми се превърна във важна част от самата мен. То ми е дадено, за да мога да изразявам всичко, което ме вълнува; да усещам света; да бъде дом на душата и ума...
А твоето?
2 коментарa :
Въпрос на нагласа и самопознаване.Спортувам, живея разумно, храня се правилно и най-вече се харесвам.
Харесан свят,но не знам кой е казал ,4е клю
авите жени са по=хубави,ами Рубенсовите жени...Ако си свежа,разумна има ли зна4ение дали си 45 или 55 кгр
Публикуване на коментар