Историята на шарената чиния
Беше парче глина… Но усещаше, че от нея ще стане нещо хубаво. Какво точно – непонятно, но че ще е хубаво – знаеше го.
Един ден нещото започна да се случва. Първо две ръце я взеха и преместиха от мястото, където май беше започнала вече да събира прах. Ето я и най-трудната част – оформянето. Първи опит, Втори. След няколко такива и няколко почивки най-сетне се получи – придоби характер, така де форма. Щеше да бъде… чиния! Вълнуващо нали?
А предстоеше най-доброто - цветовете! Колко ли красива щеше да стане. Минаха ден, два, трети… Хубаво й беше да е цветна, но май започваше да й дотежава…
След още няколко дни вече нямаше цвят, който да не е част от украсата й – що за безвкусица, каза си тя. А имаше мечти – да е красива, полезна, носеща радост… В какво я превърнаха всички тези бои, четки, ръце… Това ли беше краят на илюзиите за красива съдба? Сълза, две, шарената чиния плачеше!
Образува се малка локвичка, на мястото където бяха падали сълзите й. След миг погледна озадачено в нея – отразяваше се нещо невероятно! Не, не можеше да е вярно, не можеше тази красота, която виждаше, да показва нея… или? Вгледа се по-внимателно. Пред погледа й затанцуваха птици, гори, вълни, хора и слънца… Пъстри, изящни, красиви! А в единия край на всичко това видя дъга! Не, не беше дъга, просто цветове, но толкова много, толкова истински и очакващи да бъдат претворени, че приличаха на разноцветен сбор от хиляди дъги.
Ето това беше тя – не бяха направили красива чиния от парчето глина, а художник я беше превърнал в палитра с всички възможни нюанси на познатите ни цветове.
А птиците, хората, вълните – те бяха част от нейната красота, имаше ги благодарение на нейните цветове. Ах, как щастлива беше, че мечтата й се сбъдна, макар и по различен от представите й начин. Начин много по-добър и граничещ с невъзможността да си го представиш…
А ти? На колко хора позволи да определят формата ти? А на колко хора позволи да рисуват върху теб? И, най-важното, какво виждаш, когато заплачеш? Всички го правим, но дори когато е от разочарование, за добро е! Може точно това да ни помогне да видим отражение, което не сме си и представяли.
И така, какво виждаш, когато заплачеш?
Един ден нещото започна да се случва. Първо две ръце я взеха и преместиха от мястото, където май беше започнала вече да събира прах. Ето я и най-трудната част – оформянето. Първи опит, Втори. След няколко такива и няколко почивки най-сетне се получи – придоби характер, така де форма. Щеше да бъде… чиния! Вълнуващо нали?
А предстоеше най-доброто - цветовете! Колко ли красива щеше да стане. Минаха ден, два, трети… Хубаво й беше да е цветна, но май започваше да й дотежава…
След още няколко дни вече нямаше цвят, който да не е част от украсата й – що за безвкусица, каза си тя. А имаше мечти – да е красива, полезна, носеща радост… В какво я превърнаха всички тези бои, четки, ръце… Това ли беше краят на илюзиите за красива съдба? Сълза, две, шарената чиния плачеше!
Образува се малка локвичка, на мястото където бяха падали сълзите й. След миг погледна озадачено в нея – отразяваше се нещо невероятно! Не, не можеше да е вярно, не можеше тази красота, която виждаше, да показва нея… или? Вгледа се по-внимателно. Пред погледа й затанцуваха птици, гори, вълни, хора и слънца… Пъстри, изящни, красиви! А в единия край на всичко това видя дъга! Не, не беше дъга, просто цветове, но толкова много, толкова истински и очакващи да бъдат претворени, че приличаха на разноцветен сбор от хиляди дъги.
Ето това беше тя – не бяха направили красива чиния от парчето глина, а художник я беше превърнал в палитра с всички възможни нюанси на познатите ни цветове.
А птиците, хората, вълните – те бяха част от нейната красота, имаше ги благодарение на нейните цветове. Ах, как щастлива беше, че мечтата й се сбъдна, макар и по различен от представите й начин. Начин много по-добър и граничещ с невъзможността да си го представиш…
А ти? На колко хора позволи да определят формата ти? А на колко хора позволи да рисуват върху теб? И, най-важното, какво виждаш, когато заплачеш? Всички го правим, но дори когато е от разочарование, за добро е! Може точно това да ни помогне да видим отражение, което не сме си и представяли.
И така, какво виждаш, когато заплачеш?
4 коментарa :
Когато плача имамусещането, че всичко хубаво на света е изчезнало.Като че се е загубила и последната кпчица надежда.Тъжно ми е че се е случило нещо лошо.Не съм гледала на плача, като шанс за нешо което ще ми промени живота, защото никога ,никой ,по никакъв начин не е гледал на моите тъжни моменти с такова отношение.Не зная,не съм използвала сълзи, за да печеля битки.Когато ме еболяло и несъм можела да запазя самообладание ,съм плачела.Това е.
Виждам не само това,което ме е накарало да плача,но се връщам и назад..и виждам също и това ,което ме е карало да плача и преди.Виждам лошото,обидното...нещастието или безпомощността...
Но се и пречиствам,освобождавам се от мъката и някакси след това,се чувсвам макар и маааалко по-добре...)))
Много интересен пост! На мнение съм, че дъждът и изобщо водата ни пречистват - плачът, макар и малко солен понякога - също. Плача, когато емоцията ми дойде малко в повече, независимо дали от болка, или щастие, от съпричастие, или безпомощност... както и на дълбоко емоционални филми. Дали ми помага да поглеждам света от различен ъгъл? Може би.
Плача постоянно в последно време. Може би съм най-тъжният човек на света.Не е необичайно за мен да плача. Плача, когато ме нарани близък човек; плача, когато не ме поздравяват познат хора; плача, когато и непознат ме настъпи в тролея и не ми се извини; плача, щом видя изгрева; плача, щом настъпи времето на кървавия залез; плача, когато ме прегърнат; плача, когато чуя нежна песен или хубав стих...
Благодаря на човека, решил да пише за парчето глина! От този момент ще търся в сълзите си дъгата. Дано видя в нея онова, за което мечтая...
Публикуване на коментар