Доби Д. и войната по пътищата

Доби Д. много обичаше да пътува. Пътешествията до познати и непознати земи винаги я зареждаха с големи дози положителна енергия. Радваха я красотите на родината: плодородните поля на Добруджа, които разкриват без свян златните си дарове; необятната шир на Черно море, която носи лятно настроение и свежест; прелестните пазви на Родопите, които те карат да оставаш без дъх след всеки следващ завой; исполинското великолепие на Рила и Пирин, които се извисяват като стражи на реда и хармонията...

Обичаше да се любува и на земите зад граница - както на природата, културното наследство и архитектурните забележителности, така и на спокойните и усмихнати лица по улици и тротоари. А тези улици и тротоари бяха без дупки, чисти, подредени и имаше място за всички! Доби всеки път се изумяваше как може в градове с многомилионно население, с доста натоварен трафик и понякога големи задръствания всичко да изглежда в перфектен ред! Вероятно беше заради правилата и отношението на хората към тях. Или просто самите хора бяха по-различни от тези вкъщи! Правеше й впечатление, че никой не натиска клаксона за щяло и за нещяло; че само да се доближиш до бордюра - дори на място без пешеходна пътека - ти спират, за да пресечеш; възрастните хора, децата и майките с колички бяха на почит и шофьорите не проявяваха никакво негодувание колкото и бавно да пресичат те...

Доби Д. бе относително спокойно и търпеливо момиче. Обаче, щом седнеше зад волана, придобиваше доста черти, които не отиват на една жена и са далеч от спокойствието и хармонията. Обикновено бе максимално изнервена от обстановката на пътя, започваше да псува като каруцар, идваше й да слезе и набие някого... Не разбираше защо в България бе толкова трудно да се спазват правилата за движение. Защо всеки трети (та дори и втори) беше решил да воюва на пътя?!! Какво би загубил ако даде път на някого, ако не отнема нечие предимство, ако не потегли на жълто, ако не кара насрещната кола да му прави път, защото на всяка цена трябва да бъде отпред! Още по-лошото беше, че ако ти решиш да караш по правилата, гарантирано поучаваш ругатни от другите воюващи!

На какви ли не неща се беше нагледала докато шофира, или крачи по тротоарите. Най-несъщественото, но не по-малко изнервящо, бяха ненавременните мигачи. Какво усилие коства на водача? А толкова много нерви, псувни и сблъсъци могат да се избегнат, ако се спазва това елементарно нещо! Но целта на войната е друга, нали?!

Един ден Доби Д. установи, че мотото на хипитата да правим ЛЮБОВ, а НЕ ВОЙНА, също няма място зад волана. Докато чакаше по обяд да пресече на пешеходна пътека в града, с изумление изгледа как един джип криволичи по шосето. Като стигна до причината за това, устата й застина още по-широко отворена. Едрото возило се управляваше от господин, който се целува, обича или прави кой знае какво с дамата до него... Както е известно, мъжете рядко могат да вършат повече от едно нещо наведнъж - като да шофира, да се целува и да мисли... А определено си струва да помисли, че може да блъсне някое дете, друга кола, да нанесе щети на сграда, дори и на собственото си скъпо возило! Но казват, че любовта и войната не се ръководят от правила, нали?!

Във войната нямат място жени и деца, или поне такова беше обичайното схващане. Доби смяташе, че жените като по-милостиви, по-нежни и обикновено по-предпазливи създания не биха се включили във войната на пътя. Получи нагледен пример, че греши! Докато пресичаше след края на работния ден на пешеходна пътека тип 'Зебра' с две деца и бременна жена, профуча кола, която за малко не прегази децата. За съжаление това не е необичайно за големия град. Странното беше, че я управляваше жена! Щом жените, в природата на които е да даряват живот, не го ценят, накъде отиваха военните действия?!

Инцидентът, който я бе потресъл най-дълбоко до сега, се случи на път за обичната Добруджа. На влизане към магистралата за Варна се бе струпала колона, тъй като имаше тежка катастрофа - две коли, излезли от двете страни на пътя. Явно имаше ранени, защото пристигнаха линейки. Да, войната взема своите жертви (както разбра по-късно един нейн професор)! Но най-безумното, най-нечовешко, най-отвратително нещо беше, че няколко коли тръгнаха да обръщат преди да са потеглили линейките - съответно препречиха пътя и кой знае дали не са станали причина да се изгубят ценни минути! Вик беше застинал в гърлото на Доби! Хорското безсърдечие нямаше граница и явно то подхранваше войната!

А колко по-различна можеше да бъде картината, ако хората не бързаха толкова; ако бяха малко по-толерантни, по-внимателни; ако повече ценяха времето, което ни е отредено; ако... Тогава изходът от войната щеше да бъде различен!

Напук на лудостта на войната, която трайно се бе настанила на пътя, Доби Д. обичаше да шофира. Благодарение на пътуванията се бе заредила с толкова много красота! Безброй чудни картини се бяха запечатали в съзнанието й и във всеки миг, когато имаше нужда да се върне на дадено място, щом затвореше очи се пренасяше там. Един съвършен миг, за който по-често се сещаше, дойде през пъстроцветната есен, когато се връщаше от поредното работно пътуване. Движеше се зад един камион, който се чудеше как да задмине, когато духна вятър и отскубна сухи листа от дърветата. Тези листа в топли багри затанцуваха пред стъклото й, флиртувайки с вятъра, унесени от въздушната струя на камиона! А есенното слънце придаваше допълнителен блясък на техния ефирен танц! Можеше да сравни това съвършенство с подобна картина, която й бе описал неин скъп приятел, която включваше магистрала, слънце и танцуващи снежинки...