Доби Д. и женствеността

Макар да не беше момче, Доби Д. проявяваше доста момчешки черти. Като малка често се катереше по дърветата, ходеше все с раздрани панталони, с разранени колене, справяше се добре като вратар и обичаше да играе на фунийки... Когато порасна се оказа, че има много повече приятели момчета, а момичетата се брояха на пръстите на едната ръка. Хич не й беше лесно да се разбира с дамите, независимо дали бяха малки, или големи.

И все пак, доста неща я отличаваха от нейните аверчета. Имаше такива, които си личаха от пръв поглед, колкото и да ги криеше под широките дрехи, както и такива, които не се виждаха с невъоръжено око.

Едно от първите беше тялото. Доби Д. възприемаше своето нормално. Някои негови части харесваше, други не. Трети едва понасяше, особено когато по-простовати представители от мъжки пол подмятаха след нея разни неща за дини, пъпеши и други подобни. В такива моменти Доби стисваше юмруци, за да се въздържи да не фрасне някого през устата, прехапваше си езика, защото знаеше, че мълчанието е злато и отминаваше сякаш е глуха и няма... После се смееше се на приятелите, които й обясняваха как трябвало да се пъчи, вместо да се опитва да се прикрие. Убеждаваха я, че повечето момичета искат да изглеждат по-женствени, съответно си добавят тук и там по нещо, а тя си има всичко.

Да, но тя не мислеше така! Беше ренесансов тип и винаги бе имала в повече. Непонятна за нея си оставаше манията да се слага силикон из тялото, но явно всички търсеха каквото си нямат. Познаваше дами с добър метаболизъм, които се чудеха как да напълнеят малко, докато повечето се изтезаваха по всевъзможен начин, за да свалят някое килце и ако може да се задържат така... Разни хора, разни идеали...

Постепенно с годините Доби Д. се научи да не се инати толкова на женствеността си. Наложи й се да ходи с поли и откри, че могат да бъдат удобни колкото панталоните. Учеше се да върви прилично на висок ток, въпреки че наистина си мислеше, че това упражнение е по-скоро за виртуози. И колкото по-навътре отиваше из дебрите на женствеността, толкова повече се плашеше от най-съкровените женски неща... от бременността, от раждането, от майчинството! Чудеше се какво ли е усещането да ти бъдат смазвани вътрешностите, да се чувстваш като надут балон и да не можеш да се познаеш като се погледнеш в огледалото. Като беше на 'ти' с болката по време на цикъл, която често я правеше като парцал, способен само да лежи в леглото и да се превива, си представяше каква ли ще е тя по време на раждане. Не по-малко страховита й изглеждаше отговорността да бъдеш родител - едно малко човече да зависи изцяло от твоите грижи и ти да му посветиш цялото си внимание.

Но дойде време, когато Доби Д. се почувства готова! И се изуми колко вярна е максимата, че най-хубавите неща се случват точно тогава, когато най-малко очакваш, както и че в това НЯМА нищо случайно! Тя имаше разни усещания и мисли още преди да бъде сигурна, а когато получи положителен резултат въпреки всичко леко се стресна. Зачуди се дали бе подходящ момент, дали ще се справи като майка, но всички съмнения се разсеяха, когато в следващия момент видя в стаята една много красива пеперуда. Тя сякаш й каза, че всичко ще бъде наред и при нея няма място за страхове и съмнения, а само за щастливи и спокойни мисли.

Така и стана! В началото имаше понякога сутрешни неразположения, но съвсем леки и Доби се чувстваше късметлийка, тъй като много мами (включително нейната) прекарваха доста време надвесени над тоалетната веднага като хапнат нещо. Вкусовите й предпочитания не се промениха, но като цяло започна да се храни точно както трябва - по малко и начесто, с повече полезни храни, защото те й бяха вкусни. Не понасяше никакви миризми, особено цигарен дим и тотално се скара с козметиката. През първите три месеца с малкото човече се нагаждаха лека полека да си делят нейното тяло.

Доби Д. откриваше, че се променя, но тези промени ставаха много естествено и спокойно. Животът придобиваше съвсем нов смисъл, светът изглеждаше по-красив и по-топъл. Променяше се и тялото, което Доби познаваше...
'Май ти харесва да си бременна?', бе запитал таткото като я виждаше с колко обич гледа наедряващото си коремче.
'Да!', отговори с блеснали очи, без капка колебание.

ДА, така беше! За пръв път харесваше всяка клетка на тялото си и малко съжаляваше, че й пролича едва към петия месец. Обичаше коремчето си, което мърда нежно насам-натам и заема всевъзможни форми. Изобщо не й тежеше както си беше представяла. Гледаше се в огледалото и харесваше това, което вижда. Не й омръзна да бъде в едни и същи дрехи, а знаеше, че вероятно ще продължи да ги носи след като човечето се появи. Вървеше уверено на равните си удобни обувки с по-високо вдигната глава и по-широка усмивка. Визуално не се беше променила кой знае колко, с изключение на коремчето, но имаше нещо друго, нещо по-специално.

Чувстваше една приятна пълнота! Дишаше за двама, живееше за двама, мечтаеше за двама... Знаеше точно какво иска мъничето във всеки момент. Беше спокойна, че то е защитено и има всичко, от което се нуждае. Тя беше необходима, обичана и щастлива!

Знаеше, че точно тази пълнота ще й липсва когато дойде време бебето да се отдели от нея и да започне своя път само. И все пак временно щеше да я има в миговете когато го гушва близо, много близо до сърцето си...




Facebook Comments

6 коментарa :

НАталия каза...

много е хубаво :)))

Анонимен каза...

страхотно!

keti каза...

Браво Дими! Страхотно си го написала! Радвам се, че отново публикуваш тук! Радвам се когато те чета!Поздравления!

Анонимен каза...

Браво!И аз изживявам тази женственост за втори пъти и се почувствах по уверена ,като го прочетох.Благодаря!

Stef каза...

Bravo Dimi,ti me vurna s tolkova mnogo godini nazad v spomenite mi,v migovete na chudodeinoto useshtane che shte stavam maika

Анонимен каза...

Уникално е, Лапи!!! Страхотно!!! {}

Публикуване на коментар