Доби Д. и женствеността

Макар да не беше момче, Доби Д. проявяваше доста момчешки черти. Като малка често се катереше по дърветата, ходеше все с раздрани панталони, с разранени колене, справяше се добре като вратар и обичаше да играе на фунийки... Когато порасна се оказа, че има много повече приятели момчета, а момичетата се брояха на пръстите на едната ръка. Хич не й беше лесно да се разбира с дамите, независимо дали бяха малки, или големи.

И все пак, доста неща я отличаваха от нейните аверчета. Имаше такива, които си личаха от пръв поглед, колкото и да ги криеше под широките дрехи, както и такива, които не се виждаха с невъоръжено око.

Едно от първите беше тялото. Доби Д. възприемаше своето нормално. Някои негови части харесваше, други не. Трети едва понасяше, особено когато по-простовати представители от мъжки пол подмятаха след нея разни неща за дини, пъпеши и други подобни. В такива моменти Доби стисваше юмруци, за да се въздържи да не фрасне някого през устата, прехапваше си езика, защото знаеше, че мълчанието е злато и отминаваше сякаш е глуха и няма... После се смееше се на приятелите, които й обясняваха как трябвало да се пъчи, вместо да се опитва да се прикрие. Убеждаваха я, че повечето момичета искат да изглеждат по-женствени, съответно си добавят тук и там по нещо, а тя си има всичко.

Да, но тя не мислеше така! Беше ренесансов тип и винаги бе имала в повече. Непонятна за нея си оставаше манията да се слага силикон из тялото, но явно всички търсеха каквото си нямат. Познаваше дами с добър метаболизъм, които се чудеха как да напълнеят малко, докато повечето се изтезаваха по всевъзможен начин, за да свалят някое килце и ако може да се задържат така... Разни хора, разни идеали...

Постепенно с годините Доби Д. се научи да не се инати толкова на женствеността си. Наложи й се да ходи с поли и откри, че могат да бъдат удобни колкото панталоните. Учеше се да върви прилично на висок ток, въпреки че наистина си мислеше, че това упражнение е по-скоро за виртуози. И колкото по-навътре отиваше из дебрите на женствеността, толкова повече се плашеше от най-съкровените женски неща... от бременността, от раждането, от майчинството! Чудеше се какво ли е усещането да ти бъдат смазвани вътрешностите, да се чувстваш като надут балон и да не можеш да се познаеш като се погледнеш в огледалото. Като беше на 'ти' с болката по време на цикъл, която често я правеше като парцал, способен само да лежи в леглото и да се превива, си представяше каква ли ще е тя по време на раждане. Не по-малко страховита й изглеждаше отговорността да бъдеш родител - едно малко човече да зависи изцяло от твоите грижи и ти да му посветиш цялото си внимание.

Но дойде време, когато Доби Д. се почувства готова! И се изуми колко вярна е максимата, че най-хубавите неща се случват точно тогава, когато най-малко очакваш, както и че в това НЯМА нищо случайно! Тя имаше разни усещания и мисли още преди да бъде сигурна, а когато получи положителен резултат въпреки всичко леко се стресна. Зачуди се дали бе подходящ момент, дали ще се справи като майка, но всички съмнения се разсеяха, когато в следващия момент видя в стаята една много красива пеперуда. Тя сякаш й каза, че всичко ще бъде наред и при нея няма място за страхове и съмнения, а само за щастливи и спокойни мисли.

Така и стана! В началото имаше понякога сутрешни неразположения, но съвсем леки и Доби се чувстваше късметлийка, тъй като много мами (включително нейната) прекарваха доста време надвесени над тоалетната веднага като хапнат нещо. Вкусовите й предпочитания не се промениха, но като цяло започна да се храни точно както трябва - по малко и начесто, с повече полезни храни, защото те й бяха вкусни. Не понасяше никакви миризми, особено цигарен дим и тотално се скара с козметиката. През първите три месеца с малкото човече се нагаждаха лека полека да си делят нейното тяло.

Доби Д. откриваше, че се променя, но тези промени ставаха много естествено и спокойно. Животът придобиваше съвсем нов смисъл, светът изглеждаше по-красив и по-топъл. Променяше се и тялото, което Доби познаваше...
'Май ти харесва да си бременна?', бе запитал таткото като я виждаше с колко обич гледа наедряващото си коремче.
'Да!', отговори с блеснали очи, без капка колебание.

ДА, така беше! За пръв път харесваше всяка клетка на тялото си и малко съжаляваше, че й пролича едва към петия месец. Обичаше коремчето си, което мърда нежно насам-натам и заема всевъзможни форми. Изобщо не й тежеше както си беше представяла. Гледаше се в огледалото и харесваше това, което вижда. Не й омръзна да бъде в едни и същи дрехи, а знаеше, че вероятно ще продължи да ги носи след като човечето се появи. Вървеше уверено на равните си удобни обувки с по-високо вдигната глава и по-широка усмивка. Визуално не се беше променила кой знае колко, с изключение на коремчето, но имаше нещо друго, нещо по-специално.

Чувстваше една приятна пълнота! Дишаше за двама, живееше за двама, мечтаеше за двама... Знаеше точно какво иска мъничето във всеки момент. Беше спокойна, че то е защитено и има всичко, от което се нуждае. Тя беше необходима, обичана и щастлива!

Знаеше, че точно тази пълнота ще й липсва когато дойде време бебето да се отдели от нея и да започне своя път само. И все пак временно щеше да я има в миговете когато го гушва близо, много близо до сърцето си...