сърцето бие лудо ...

За надеждата и изгубената надежда, за любовта и измяната, за приятелството и предателството, за усмивките и за сълзите, за онова,което кара сърцето да бие...лудо.



Вали пак. Да, за пореден път... само че този път май дъждът не ти пречи... не го забелязваш?

А какво забеляза днес, откъде мина? По коя улица и това ли не помниш?

Искаш да ти разкажа, добре, но по-добре слушай внимателно - не искам да повтарям никога повече тази история, разбрахме ли се...

Роди се точно, когато слънцето изгряваше и понечи да го стигнеш, но беше твърде рано и ти, изглежда, разбра това. Дръпна се лекичко и се усмихна, вместо да заплачеш.

Животът ти не беше никак лош, смееше се на пеперудите, които прехвъркаха из стаята и те гледаха сякаш ти беше слънцето, а крилете им, покрити със скреж, имаха нужда да ги стоплиш, за да продължиш да живееш, от коя ли стая бяха отлетели този път. Затворих прозореца, изплаших се, че може и от теб да си отидат. Но те останаха.

Обаче ти порасна и предпочете да си поиграеш с комарите, вместо да погалиш пеперудите, твоите пеперуди. Така и не успя да осъзнаеш, че новите ти приятели не те искаха, те искаха мен.

Ти силен ли си? Не знаеш? Тогава беше силен. Помня, че харесваше червено. И ягоди обичаше също, да. Ех, колко беше красиво предното лято, нали!?! A ягодите, помниш ли колко големи и сочни бяха те? Сигурно и това е отлетяло от съзнанието ти... Няма да те мъча повече, ще продължа, имай малко повече търпение...

Знам, че те боли, но задръж за малко прозореца затворен, знам, че ти е топло, само още малко, моля те, дължиш ми го.

Слънцето залязваше, а ти вече дори не мислеше за него, не се опита нито веднъж да го докоснеш. Достраша ли те, изплаши ли се. Избра си Луната, с множеството и трапчинки. Попадаше във всяка, ден след ден и бягайки събаряше една по една звездите...

А те - комарите се хранеха с плътта ти. Свираше се в ъгъла, мирно и кротко и само тях чакаше - къде са, кога ще дойдат. И вече не светеше толкова силно.

Пеперудите една по една започнаха да замръзват, ти не можеше да ги топлиш повече. Гледаха безнадеждно в мен, а аз само свеждах поглед и мълчах. Не ме питай защо, вече нямаш време да ти обясня, а от това мен повече ме боли.

И слушаше, всеки ден, него - вятъра, той те викаше и плачеше, и страдаше... Вилнееше наоколо и ти нашепваше за ягодите.

А ти растеше ли, растеше и само за тях питаше – комарите.
Защо те чуваха? Защо бяха по-силни?

Та ти можеше и Слънцето и Луната да побереш в очите си! И те успяха! Взеха ме!

Вече можеш да отвориш прозореца, наслаждавай се, последните ти пеперуди ще отлитнат!

А можеше да избереш - вкуса на ягодите, да, от онези същите - сочни и големи, или Какво? Не обичаш ягоди?...

Колко непоправимо се е променил живота ми. Винаги е последния ден от лятото и оставам навън на студа без място, на което да се прибера. Уверявам те, имах повече от нужните горчиви моменти. Животът на повечето хора отминава докато правят големи планове как да го изживеят. През моя живот оставих парчета от сърцето си тук и там, и в теб.

Сега вече не ми е останало, за да живея. Но се насилвам да се усмихна, макар да знам, че младостта си отиде безвъзвратно... пред вратата ми вече няма бели коне и красавици.