Сбогом, любов моя...

Със събуждането сутринта, той почувства неприятно парене в стомаха си. Нещо вътре сякаш го стягаше, притискаше, причиняваше му болка. И това усещане не беше породено от нещо, което бе ял предната вечер. Не, причината беше друга – още като отвори очи, се сети какво бе решил да направи днес...

Днес щеше да прекрати една връзка, която се опитваше да поддържа вече цели две години. Всъщност трябваше да го направи много по-рано, но...

Стана от леглото, облече се набързо и излезе. Беше се уговорил предния ден с нея да се видят днес на обичайното място. Не трябваше да закъснява. Никога не я беше карал да чака, не биваше да го прави и днес...

Излезе от вкъщи и с бързи крачки пое към мястото на срещата. Градът изглеждаше сив и мрачен, времето беше студено, всеки момент щеше да завали. Вдигна поглед нагоре към облаците и си помисли:

“Облаците сякаш предусещат какво ни предстои, дори те плачат за нас...”


Както винаги, пристигна пръв на уреченото място. След няколко минути и тя се появи. Виждайки я да приближава към него, стомахът му отново се сви и го прониза същата болка...

Попита я дали иска да отидат до онова заведение на кея, тя кимна в знак на съгласие. Тръгнаха. През целия път дотам вървяха мълчаливо, не обелиха нито дума. На нея й се стори странно, учуди се на това му поведение. Дори не подозираше какво предстои...

Седнаха на една от дървените маси току до брега и си поръчаха кафе.
Накрая тя не се стърпя и го попита:

- Какво ти има, нещо ли искаш да ми кажеш?

- Да – отвърна тихо той, без да среща погледа й...

- Ами хайде казвай де, защо мълчиш – продължи тя, вече малко подразнена.

Той си пое дълбоко дъх, вдигна очи към нея и я попита:

- Според теб ние докога ще продължаваме така, колко още смяташ, че би вървяло по този начин?

- Това пък откъде излезе, защо ми задаваш подобен въпрос? – не сдържа учудването си тя.

След кратко мълчание, той въздъхна дълбоко и продължи:

- Една вечер преди няколко месеца, беше вече към полунощ, аз ти звъннах, за да ти прочета стиховете, които току що бях написал за теб. А ти помниш ли как ми отговори: “Абе сега ли им е времето, я виж колко е часът, нямаш ли си друга работа...” – отвърна ми ти, без дори да се опиташ да прикриеш досадата си. Чувайки това, се почувствах като нокаутиран боксьор, извиних ти се и затворих телефона. А ти никога по-късно не пожела да видиш или чуеш въпросните стихове...
Преди три седмици, когато се разболях тежко и не можех да стана от леглото, заедно с приятелите ми и ти дойде да ме видиш. Когато един от тях ми подхвърли: “О, ти си добре, имаш си приятелка, тя ще се грижи за теб...”, ти троснато отвърна: “Да бе, няма начин, аз си имам достатъчно ангажименти, да го гледа майка му...” – спомняш ли си?

- Знаеш, че аз не обичам такива емоционални излияния, не са за мен тия неща – каза тя в отговор, опитвайки се да оправдае постъпките си – А и така като ме гледаш, приличам ли ти на болногледачка?

Той се засмя иронично:

- Да, мила, права си, по нищо не приличаш на болногледачка. А и докато носиш това безчувствено сърце, дори и да искаш да станеш такава и да помагаш на хората, не би могла...

След кратък миг тишина той продължи:

- Досега колко пъти си ми писала някой мил смс рано сутринта, за да ми пожелаеш денят ми да мине леко и приятно? Или вечер преди да си легнеш, за да ми пожелаеш “лека нощ”? Или когато и да е през деня, за да ми подариш една усмивка или да ми кажеш, че означавам нещо за теб? Никога не си го правила! Ти твърдиш, че не обичаш подобни неща, казваш, че ти се струват излишни или смешни, но истината е друга - ти просто не обичаш да доставяш радост на хората, които те обичат! И точно там е най-голямата разлика между мен и теб. Аз съм твоята пълна противоположност – обичам да доставям рядост на хората около мен, повече отколкото на себе си и точно това ме прави щастлив! Знаеш ли, че откакто те познавам, всеки ден, всяка нощ, всеки миг, аз имах по някоя мила дума за теб? Разбра ли го, усети ли го, оцени ли го? Толкова различни сме с теб, като бяло и черно...

Преодолявайки първоначалния шок от чутото, тя го попита недоумяващо:

- И какво искаш от мен, да стана поетеса, да пропиша стихове ли?!

Той отново се засмя и се убеди още веднъж, колко правилно решение е взел предната вечер.

- Не – отвърна й той – не искам да ставаш поетеса, ти и не би могла да станеш такава. Просто искам да се разделим, смятам, че така ще е най-добре и за двама ни...

- Да се разделим ли?! – не бе очаквала да чуе нещо подобно и й беше трудно да го асимилира – Но защо, аз те обичам, мислех, че ти също ме обичаш. Не е ли вярно?

- Не скъпа, ти само си въобразяваш, че ме обичаш. Ако ме обичаше наистина, сега щяхме да говорим за много по-различни неща с теб...

Когато чу това, очите й се насълзиха.


Той бръкна в джоба си, извади кърпичка и й я подаде. Тя бавно избърса сълзите и тихо каза:

- Добре, щом така искаш... Надявам се само, да не ме изоставяш заради някоя друга...

- Как може изобщо да допуснеш нещо подобно! Не е имало друга, няма такава и сега, и едва ли ще има още дълго време напред... – отвърна той, раздразнен от нейните думи.

Бяха дошли тук като двама влюбени, обичащи се, а вече стояха като чужди един на друг...

След няколко минути, прекарани в неловко и за двамата мълчание, тя каза:

- Ще тръгваме ли вече?

- Аз искам да остана още малко тук, но ти ако искаш върви...

- Добре тогава – каза тихо тя и протегна към него ръка, но и ръката, и гласът й трепереха – Желая ти да си щастлив...

- Ако искаш, можем да си останем приятели – отвърна той, поемайки ръката й.

Прегърнаха се за последно и се разделиха без да си кажат нищо повече...

“Постъпих правилно...” – повтаряше си през цялото време той, докато вървеше по-късно с бавни и тежки крачки към дома си.


Прибра се вкъщи едва на свечеряване, чувстваше се смазан от умора, веднага влезе в стаята си и си легна. Но времето се нижеше толкова бавно, нощта сякаш нямаше край... А трябваше да поспи поне малко, защото на другия ден щеше да става рано, беше на работа...

По някое време неусетно заспа. Събуди се от алармата на часовника. Стана, оправи се набързо и тъкмо когато щеше да излиза вече, погледна към телефона си. Имаше едно съобщение и 10 пропуснати повиквания. Не беше чул нито едно от тях, явно от умората и изтощението предния ден. Всичките бяха от нея! С едва сдържано вълнение отвори съобщението и зачете:

“Колкото и да не ти се вярва, аз наистина те обичам! Но не мога да живея с тази обич без теб, не мога да я нося сама, прекалено голяма е, за да я събера всичката само в моето сърце. Заклевам ти се, че никого не съм обичала така истински, както обичах теб. Живях обичайки те и ще умра също обичайки те! Сбогом, любов моя...”

В главата му заблъскаха безброй въпроси едновременно, отново и отново препрочиташе редовете и не знаеше какво да си мисли. Откакто я познаваше, тя никога не беше му писала нещо подобно, никога не беше изливала чувствата си по този начин. И то в 5 часа сутринта...

С треперещи пръсти набра номера й.
След няколко сигнала отсреща отговори непознат глас.
Попита за нея...

- Аз съм майка й – каза хлипайки жената отсреща – Дъщеря ми тази сутрин се самоуби!

- Какво?! Но как така, защо...

- Не зная синко – продължи жената – цяла нощ звъня на някого по телефона, беше неспокойна, разстроена... Сутринта като станах, видях, че в стаята и още свети, отворих вратата и онемях пред онова, което видяха очите ми – беше се обесила – успя да изрече жената само и риданията сподавиха гласа й...


Стомахът му се преобърна от чутото, отново усети парене и тежест, но сега те бяха сякаш стотици пъти по-силни в сравнение с предния ден... В следващият миг главата му се замая, той се олюля и се строполи на земята...

. . .

Няколко месеца по-късно, докато правеха редовната обиколка на своите пациенти, двамата лекари срещнаха един от тях в коридора. Този който беше от скоро в клиниката, попита какъв е случаят, другият отговори:

- А, той ли? Докараха го преди три месеца при нас. Доколкото разбрах, приятелката му се е самоубила заради него. Оттогава той постоянно е с мобилния си телефон в ръцете, непрекъснато пише нещо и го праща на някого. Преди няколко дни не се сдържах и докато той спеше, аз набрах въпросния номер. Оказа се, че номерът не е активен, закрит е още преди три месеца... Видях ,че има и едно входящо съобщение, прочетох го и него. Аз не го знам тоя що за човек е бил преди да го докарат тук, колко е чувствителен, но си личи от написаното, че който му е пратил онова съобщение, има много ранима и емоционална душа...”




Замисли ли се и ТИ сега?
Наистина ли си толкова уверен, че разбираш какво мислят и чувстват хората около теб, че успяваш да видиш, какво носят в сърцата си?





Facebook Comments

8 коментарa :

Анонимен каза...

Харесам ми.
Разплака ме...

Замислих се!

Nathalie каза...

радвам се, че ти е подействало така силно, както и на мен...

Анонимен каза...

трябваше да го прочета още когато го видях в пощата си, а не днес... може би нямаше да свърша всичко, което снощи натворих... не съм обърнала внимание на този знак... въпреки, че съм се замисляла хиляди пъти за това дали е истина, което ми показват... но винаги съм казвала, че ако нещо е писано - то непременно ще се случи - дори това да означава едно ЧУДО... и много се надявам всеки от нас да има своето мъничко, но така нужно на душата ЧУДО, много се надявам... и много се чудя защо не успяваме да кажем на глас истинските неща - толкова болка ще спестим и толкова тъга...

Анонимен каза...

Много трогателно и много тежко...благодаря ти,че ме накара да се замисля...в моя случай може би не е както в историята...но...човек трябва да се научи да вижда нещатата не само от своята гледна точка...

boro68 каза...

Това е реалността, скъпа!!!Животът дотолкова ни е засмукал,че не поглеждаме и не познаваме хората около нас.
Иначе, поздравления!Разтърсвощо!!!

Анонимен каза...

Хареса ми

Анонимен каза...

Много е трогателно и вълнуващо, без да ме напуска впечетлението за преувеличеност на художествената измислица. Животът е доста по-силен от емоцията...

Анонимен каза...

Когато човек изгуби нещо, разбира колко много го е ценил..

Публикуване на коментар