Доби Д. и бръчките

'Аз вече внимавам да не се усмихвам много.'
Тези думи зашлевиха Доби Д. по-силно от шамар и тя застина в недоумяваща гримаса. Не би могло да бъде другояче, тъй като излязоха от устата на една от най-слънчевите и усмихнати жени, с които я беше запознала работата й. Тя беше сладко пухкаво миньонче, от което се излъчваше изключително заразителна доброта, на която биха завидели повечето Божи служители. От около година тази жена беше майка, нещо отдавна чакано, носещо топлота и радост, изпълващо със сила и любов...

Трябваше да има някаква грешка! Когато се поокопити, Доби успя да смотолеви само:
'Защо така?'.
'За да бъда хубава за моя син и да не ми излизат бръчки', беше чистосърдечният отговор.
Зачуди се дали да се смее, или да плаче. Жената бе по детски сладка с това признание, след което сподели, че карала дори съпруга си да се маже с крем против бръчки! Искаше детето да не се срамува, че има по-възрастни родители и да продължи да ги харесва. Когато разбра мотивите за горното изявление, на Доби се прииска да прегърне жената. Искаше да й каже, че слънцето, което искри в нея може да облекчи всяка болка, да превърже всяка рана, да изглади всяка бръчка... Вместо това подари една от най-хубавите си усмивки.

Доби Д. не бе от момичетата, които обръщат голямо внимание на външния си вид. Основно използваше малко крем през зимата, когато кожата й бе прекалено суха. Рядко ползваше червило и молив за очи. Със сенките беше скарана, защото правеше всякакви физиономии, а и ръцете й често се озоваваха на лицето. Дали защото винаги е била мъжко момиче, не успя да разбере суетните погледи на повечето си съученички в огледалцата. Смяташе, че няма какво да прикрива, защото никога не бе имала проблемна кожа. Когато пък видеше наклепани малки момиченца й ставаше от една страна смешно, но от друга много мъчно... Защо почти всички се стремяха да изглеждат големи и напудрени?!

С истерията покрай бръчките се сблъска още в ученическите си години. Докато през лятото кръстосваше по улиците с най-добрия си приятел, той все я удряше по челото с думите:
'Стига се бръчка, че ще ти излязат бръчки!'
Да не присвива очи и чело, когато слънцето й пече; да се усмихва по-малко; да не прави толкова много физиономии... Нещото, което Доби ненавиждаше повече от това да й казват какво да НЕ прави, беше - какво ДА прави! Но като цяло, резултатът им беше един и същ... ограничения, ограничения, ограничения. Защо трябваше да потиска това, което напира отвътре? А и определено не искаше да се разделя с усмивката си!

След срещата със слънчевата дама, която не иска толкова да се усмихва, Доби Д. се замисляше малко по-често за бръчките. Вече ги забелязваше в отражението си в огледалото. Първоначално мъничко я уплашиха! Поиска да ги спре, купи си крем против тях, макар да знаеше, че няма да помогне особено. В крайна сметка преустанови експериментите си с него след едно - две намазвания. Реши, че не си струва времето, усилията и средствата да се бори с тях и да си нанесе може би повече поражения. Имаше достатъчно 'звездни' примери в тази насока.

Огледа се край себе си. Вниманието й спря на една жена, която я привлече, откакто се запозна с нея. Бяха един тип и сякаш чрез нея можеше да види себе си отвън - навътре. Тя беше красива по свой специфичен начин, примесващ огромна доза чар, сияйна усмивка и непринудено детско излъчване. Някъде там, около искрящите й живи очи започваха малки бръчици, които се спускаха надолу към бузите като криле на пеперуда, толкова фини и изящни. Те не загрозяваха, просто присъстваха край кафеникавите лунички и някак обогатяваха харизмата й. Приличаше й на Пипи, която въпреки че не иска, всъщност беше пораснала, разцъфнала...

Доби Д. стигна до извода, че не трябва да се притеснява от своите малки бръчици. Те просто отбелязваха, че животът й следва естествения си път. Сметна, че колкото по-малко върви срещу него, толкова повече време ще има да му се наслаждава! Знаеше, че всеки етап от него носи своята красота! Беше я виждала с очите си, виждаше я и запечатана във фотографиите... Обичаше да гледа миниатюрните детски крачета и ръчички, пухкавите личица, учудените палави очички; наслаждаваше се и на порасналите деца, борещи се, радващи се, движещи се, молещи се, криещи се... Не по-малко беше удоволствието от наблюдаването на старите хора! Оприличаваше ги на многовековни дървета, стабилни и силни, търпеливи и разбиращи, сякаш побиращи в очите си целия свят. Знаеше, че един ден ще достигне до тяхното обаяние и мъдрост. Обаче не смяташе да бърза, искаше да се наслади на целия път и на всяка нова бръчица, която той й оставя като спомен!