Животът е ентусиазъм...



Говорихме си преди известно време в приятелски кръг за взаимоотношенията между една двойка. Затова как, независимо колко се обичат двама души и колко голяма е любовта им в началото (особено в началото всичко е невероятно хубаво и истинско) в един миг се превръща в рутина и сякаш онзи огън, който е горял пламенно, започва постепенно да губи силата си. Нещата се превръщат в сиво ежедневие и губят цветнотата си. Разбира се, защото се появяват проблемите, напрежението в службата. После идват децата. И в грижите си към всичко това се загубваме като двойка. Не като партньори в живота. А като онази двойка – безгрижната и мечтаещата, с копнежите и плановете си за красиво и вълнуващо бъдеще.

Някой каза, че отношенията между мъжа и жената винаги стигат до едно и също положение и е въпрос на време това да се случи. Нещо като вид закономерност в този тип взаимоотношия. Т.е. в един момент двама души, колкото и да се обичат, стигат до така нареченото еднообразие и сивота в живота си и спират сякаш да се забелязват дори. Приемат се за даденост и забравят какви са били преди и за какво са мечтали. И то заедно и с любов към живота.

Аз не бях и не съм съвсем съгласна с това. Не отричам, че се случва наистина именно това при повечето двойки. Но не мога да приема факта, че е абсолютно задължително да се случва. Нима не зависи от нас? Ако ние не полагаме усилия и не се стараем и отдаваме постоянно, ще ли да стигнем до безраличното и примиренско положение на една уж обичаща се двойка? И ако се обичаме наистина, ще ли допуснем да се стига до това положение изобщо? Няма ли при най-малкия такъв признак, просто да отворим очите си и да го прогоним преди еднообразието да ни е завладяло изцяло и най-лошото - безвъзвратно?

Чисто и просто рутината и безразличието не е задължително да се случват при всеки мъж и жена, които са заедно. Не е задължително да се случват нито сега, нито когато и да било. Защото това изцяло зависи от нас. Защото животът ни си е в нашите ръце и ние можем да избираме как да го направляваме взаимно и така, че да сме щастливи заедно. Защото, ако в началото на връзката си летим и мечтаем, така можем да го правим и до края. Пак заедно.

За финал ще си позволя да цитирам един подходящ за темата и много мой любим текст от книгата на Паулу Коелю – Мактуб:

Петък е и ти се прибираш вкъщи. Вземаш вестниците, които не си успял да прочетеш през седмицата. Включваш телевизора без звук, пускаш си диск. Натискаш копчетата на дистанционното, за да сменяш каналите, докато прелистваш вестникарските страници и слушаш музика. Във вестниците не пише нищо ново, по телевизията въртят едни и същи програми. Диска си го слушал вече десетки пъти.

Жена ти се занимава с децата, жертва най-хубавите години от младостта си, без да разбира защо точно го прави.

През главата ти минава извинение: Ами такъв е животът.
Не, животът не е такъв. Животът е ентусиазъм. Помисли си къде си скрил своя ентусиазъм. Грабни жена си и децата и тръгни да го търсиш, преди да е станало прекалено късно. Любовта никога не е попречила някому да преследва мечтите си.


Facebook Comments

2 коментарa :

Анонимен каза...

Гергана,
много ми харесват статиите ти! Темите, които засягаш, са важни и определено отношението ти към тях е адекватно.
Напоследък забелязвам, че все по-малко хора търсят в себе си това, което да направи живота им хубав. Поздравявам те и за оптимизма! Не позволявай на негативните моменти да те направят вечно недоволна и мърмореща.
"..рутината и безразличието не е задължително да се случват".. Така е! Добре е да разберем, че нещата зависят и от нас. И да не се оправдаваме и примиряваме.
Хубаво си го казала: "Животът е ентусиазъм.."

Gergana каза...

Благодаря ти за милите думи! Радва ме факта, че има хора като теб, които следват ентусиазма в живота си под всякаква форма! Продължавай и ти в същия дух! А аз съм щастлива, че все още има такива непоправими оптимисти! :)))

Публикуване на коментар