Да бъдеш съобразителен

Какво се изисква, за да проявяваш съобразителност? Да имаш малко, но навреме да ти дойде? Да имаш определен опит с подобни обстоятелства? Да ти пука за теб самия и за околните? Оформилата се дискусия под 'Да бъдеш тактичен' ме накара да се чудя дали това качество ни е вродено, или може да се възпита?! Защо в дадена ситуация го проявяваме, а в следващата сме като 'кон с капаци'?

Въпросите ми са породени от това, че напоследък доста се дразня от несъобразителността на околните. Направо се вбесявам, когато съм спряла с количката на някое по-тихо местенце (което и без друго е доста трудно за намиране) и дойде някой (познат, непознат, мъж, жена), който с доста висок глас пита 'Спи ли бебчето?'. 'Вече НЕ' е отговорът ми обикновено! Толкова ли е трудно да се съобрази, че след като не сме сред другите мами и деца, най-вероятно сме се отделили, поради простата причина, че бебето спи и то леко?

Друг случай, който също много ме подразни бе с наш съсед. Стоеше пред вратата за мазите, която случайно е точно на стена до входната и ако е отворена не можеш да влезеш във входа. Вижда, че идвам с количката, която управлявам с една ръка, защото другата носи голям пакет памперси и имам да кача две стъпала, за да вляза. Помислих, че чака да минем, за да отвори врата към мазите, но когато стигнах до асансьора, той си тръгна. Плеснах се по челото, чудейки се да се смея ли, или да плача. Стоеше там като инспектор, който чака да види дали ще се справя с качването на количката и не се отмести на милиметър. Не съм очаквала да се сети да помогне, или от учтивост да предложи, но поне да не ми се пречка и да се чудя от къде да го заобиколя! Не съм сигурна дали несъобразителност не е меко казано в този случай!

А какво става когато отнесем несъобразителността към войната по нашите пътища? Да пресечеш улица с количка си е цяло изкуство. Дори някой да ми даде път, (което е рядкост, но все пак се случва), колкото и да ми се иска да освободя платното по-бързо, искам и да пресека, без да се чудя дали водачът от другата страна ще прояви достатъчно съобразителност и ще успее да спре, за да минем цели! И да съм се правила на камикадзе преди, когато съм на пешеходна пътека и на никого не му пука, че и аз бързам, сега достатъчно ме е грижа за съдържанието на количката, за да се стремя всячески да избягвам несъобразителността наоколо...

Но явно не всяка жена с количка го прави. Скоро баща ми разказа случка, от която ми настръхна косата! Докато се разминавал с кола на шосето, иззад спрял микробус се подава рязко детска количка. За щастие е успял да спре, тъй като е карал много бавно (а обикновено не прави така), но ако не беше? Предполагам, че никой шофьор не би искал да бъде в такава ситуация. Защо трябва да избираш дали да блъснеш едната страна за сметка на другата? Между другото ми се е случвало да спра зад микробус и да трябва да пресека, защото не навсякъде тротоарите ни са проходими. Не зная дали защото и аз съм шофьор, или защото обикновено трябва добре да се огледаш като пресичаш - се подавам и когато от двете страни е чисто, дръпвам си количката и гледам да се изнеса възможно най-бързо, защото има достатъчно камикадзета и сред шофьорите за съжаление.

Мисля си, че вероятно е доста натоварващо постоянно да се съобразяваш както с твоите мисли, чувства, думи и дела, така и с тези на останалите, но просто така трябва! Дали причината да не го правим е, че все повече се интересуваме единствено от себе си? Дали се проявява прословутия ни манталитет 'на Вуте да му е зле'?

Защо не успяваме да се съобразим с това, което е наистина добро за нас и за другите? Толкова ли е трудно просто да се усмихваме и да бъдем щастливи, без да пречим на околните?




Facebook Comments

4 коментарa :

nana каза...

Не исках да преча.Исках да помоля да подаде на мен определени думички.Той помисли че му правя забележка и скочи да се сърди.

Анонимен каза...

Да кажа, че и аз онзи ден едва в последния момент се сетих,че бебето на една приятелка навън спи, и изобщо не си съобразих в началото нивото на гласа.

Анонимен каза...

Стояхме с мъжа ми на кръстовище със сфетофар.Отсреща сънът ни настояваше да побързаме.Светофарът светна жълто и почти веднага червено,а ние бяхме на платното.Стъписахме се .Всички коли спряха,а един от шофьорите най-учтиво ни направи знак да продължим,дори ни се усмихна.Да не повярваш на очите и ушите си.При коментара със сина ни той каза"Но в Париж е така!"

Анонимен каза...

Стана ми интересно,-да бъдеш съобразителен-,ми да,ама с съобразителността в този свят вървят и други неща.Например,когато съседа се е "цементирал" по начина по който описваш,що не му предложиш друг вариант,за следващият път:с най-хубавата усмивка,която имаш ,може да го назовеш и по име,ако разбира се го познаваш,го помоли да ти помогне,че то съобразителноста,ти трябва да я провреш в мислите на всички около теб,ама така му кажи ,че да не ти откаже, а и хубав ден да ти пожелае.За пресичането по улиците ,трудна работа,аз съм в същото положение,но когато спре някой в повечето случаи мъже,жените рядко го правят,изпращам им най-хубавата усмивка,която имам,и виждам че и на шофьорите им става,някък,хубаво,и забелязвам,че с това ми отношене успявам бързо да пресича,но не винаги..........Поздравявам Ви за готиният сайт,скоро го открих,обичам да ви чета.Усмихнат ден.Бъдете съобразителни,за да променим другите май трябва да променим първо себе си.

Публикуване на коментар