до Аляска и назад.

всичко започна преди 2 години. до тогава бях прекалено заета с плановете си, че не си представях как бих включила едно пътуване до далечна Аляска в тях. преди 2 години събрах смелост заедно с желание и написах в моята резолюция: да открия Америка и да видя брат ми след 4 години (вече 5) отново. написах го и до там. не виждах как ще се случи. мина време. дойде новата Нова година. време за нови пожелания. написах го пак на едно хвърчащо хартиено самолетче и проследих полета му с поглед. после изключих съвсем. животът си течеше и изгледи за случване никакви. и като с магическа пръчка всичко се подреди от нищото. появи се финансовото покритие за билети и престой. вярата, че ще получа виза. времето в годината, когато мога да си ги позволя. и това съм аз в една история до Аляска и назад.

едва кацнала на летището във Fairbanks (Аляска) и вече ме бяха покачили на гърба на един кон. за човек като мен, ходил само веднъж на урок по езда, това си беше предизвикателсто. придружено с известна доза мрънкане. конят ми минаваше през рекички, камънаци, катереше се нагоре, минаваше за малко в галоп, и после се спускаше надолу. тъкмо привиквах с действието и то се сменяше. рискувах да се свлека от него, ако бях продължила да мрънкам и да се страхувам. навреме се сетих, че конят познава този маршрут най-вероятно по-добре от всеки човечец по тези земи и че се справя страхотно. той просто знае какво да прави, а аз не. тихичко му прошепнах, доверявам ти се напълно. отпуснах стегнатите си хълбоци и го оставих да прави това, което прави най-добре. да ме носи на гърба си. и всичко завърши сполучливо. чак ми стана малко неудобно, когато слязох на равната земя и вече бях отново мъниче, сравнение с него.

не мина много, нощта не бе превалила, и го видях. него, северното сияние. като бял див сноп се подаваше от един от върховете наоколо. а после се разстилаше по небосвода, завърташе се в посока, в която на него му е кеф и се оцветяваше в цветовете на дъгата. докато се взирах в едната посока и устните ми се изпълваха с звуци като ооо, уаууу, йеее. завъртайки се случайно в другата посока. нова гледка ме заливаше, още по-величественa. магическа. небесно творение, будещо в мен преклонение към красотата на истинското => един американец прави видео от снимки на сиянието във Fairbanks по същото това време, когато и аз го наблюдавах.

Аляска. най-големият щат. земята откупена за $7 милиона от руснаците. преди да се загледаш в картата на света, преди да прелетиш над тази земя е трудно да осмислиш за каква територия става дума. огромна, дива и красива. прекланяш й се и не я забравяш повече.
следва най-силната част от пътуването. натоварихме се аз и брат ми, и още няколко души в един малък самолет. вместимост 10 души + товар от консерви и сие. в продължение на 2 часа не отлепих поглед от стъклото. опитах се да заснема това-онова. но това, което усетих, то трудно се предава в снимки и думи. кацнахме в Anaktuvuk Pass. малко селце в нищото. общо 250 души с древно потекло. така наречените Nunamiut (People of the Land). наоколо само върхове, а ти си в долината. историята им е интересна. били са номади, заселили са се някъде през 40 и някоя година на миналия век. избрали са долината не случайно. точно нея карибутата (нещо средно между елен и лос) пресичат в края на септември в търсене на храна. тогава те ги обстрелват. все още го правят. но по-скоро за спорта, отколкото за храна. към днешна дата държавата се грижи добре за тях. имат училище, болница, църква, музей и пари. всички продукти им се доставят със самолета. всъщност това е единственият начин да напуснеш това място. няма път, дори пътека. и хиляди мили (километри) до друго населено място. там изкарахме около 4 часа. вятърът беше така смразяващ. а температурата под -15. в музея научихме доста за живота им. а докато скитахме напред назад също. димът на комините можех да го видя на места като застинал облак. ни напред, ни назад. брат ми се намеси и обясни, такава става, когато е много студено. наистина студено. седнахме в единствената закусвалня. нещо като барака с няколко масички и прозорче, през което ти приемат поръчката. поръчахме палачинки. доставиха ни ги. и ни оставиха сами. буквално. готвач, помагач, всички се изнесоха. а на излизане ни казаха да врътнем резето от вътрешната страна преди да излезем. просто ей така. бяхме сами. бях потресена. но като се замислиш защо да ни нямат доверие, там нямаше нищо за взимане, да не говорим, че единствения начин да го отнесеш беше със самолета, в който те претеглят преди да се качиш. ха-ха-ха. и само още нещо искам да добавя за това малко пътуване вътре в пътуването, докато чакахме самолета за на обратно в малката чакалня имаше 3 компютъра и 3 млади момичета, всяка накацала в нейния си facebook. цъкаха, обсъждаха, и се смееха. някак това ме усмихна. и на края на света, facebook има. случките отминаваха една след друга. всички ли да ги разкажа или просто с няколко думи да обобща? като започна от мястото (Chena Hot Spring Resort, уникален хотелски комплекс), където изкарах почти 10 дни без обхват на телефона. а в един момент спрях и да му зареждам батерията. мястото, където интернета бе на 50 метра от хотела. разстояние, което ми се струваше с дължината на магистрала, когато навън температурата бе паднала под 0. същото място, което си има собствен леден музей, езеро с гореща вода, оранжерия и генератор, задвижван от горещите води, извиращи от недрата на земята. през срещата ми със семейство лосове, внушителна, и разтърсваща. през баровете във Fairbanks, където не пропуснах и аз да оставя моя $1 надраскан с маркер и чинно закован от бармана на тавана. и оттам през дървените бунгала (cabin), в едно от които изкарах едвам-едвам нощта. през типичните им дървени къщички, с железен резервоар за вода отвън, и тоалетна като на баба на село. също отвън. през щепселите висящи от предниците на колите им, които разбираемо се включват в електрическата мрежа, за да затоплят специално поставени реотани и така маслото да не замръзне през ледените дни в годината. или пък дистанционните, с които си палиш колата от вкъщи, още докато влизаш за сутрешния си душ. през веселите истории за срещи с мечки и лютиви спрейове. през страшните истории за лосове изскочили изневиделица пред колата ти. и през хората по тези земи, които живеят обикновено и се радват на обикновените неща. като чаша бира. приятел. и лаят на кучетата. през политиката им, че местното е фаворит, каквото и да е то, колкото и по-скъпо да е. с простият довод парите да си останат в Аляска. през усещането за студ и мода, което тук е малко по-различно. хората, които работят навън са навлечени, това е ясно. но из разните магазини в града се срещат и мацки по къси гащи. при положение, че навън духа режещ вятър и ти се чудиш няма ли да замръзнеш всеки момент. през липсата на задръствания и тълпи народ също. една сурова земя. място не за всеки. едно обикновено качване в лодка и може повече никога да не се завърнеш. може да ти се случи да се напиеш и да заспиш в колибата си при температура от -40. шансовете да се събудиш са минимални. или колата ти да загасне на средата на пътя в средата на зимата. хората носят специални маски на лицата си през зимата. за да предпазят кожата си от замръзване. около 30 минути й трябват на непокритата кожа да замръзне при температури като -40, -50. и после край, тя умира. на нейно място никога повече не достига кръв. същото се случва с пръстите на краката и ръцете. дори и не разбираш как те бавно умират. тук лъскавите неща са избутани в ъгъла. караш кола, която да се пребори с леда и студа. обличаш дрехи, които да те стоплят. и хапваш, каквото Земята ти е дала. можеш да се сблъскаш с богаташка и да не я разпознаеш, защото тя е избрала да посвети живота си на конете и кучетата. начинът, по който хората се отнасят към животните, е уникален. колкото и хора да срещнеш, хора избрали да живеят на това място, от всички ще чуеш все едно и също, че обожават Аляска. разказват ти за студа с някакво умиление. и сладък привкус. всеки дошъл тук отдалеч и останал по тези земи е избягал от нещо. това каза едно от момчетата, с който си бъбрех на бара. и съм склонна да му повярвам. всички наоколо са толкоз усмихнати и ведри. и все пак, колкото и заобиколен да си от хора, от това място лъха самота. още докато бях там, всички ме питаха харесва ли ти при нас, в Аляска. а аз отговарях, ще се върна. и тази земя ще ми липсва. и сега това усещане ми липсва. липсва ми и присъствието на единствения ми брат. бях забравила какво е да е около мен. да е наблизо. да сме заедно. след Аляска поехме към Сан Франциско. а оттам надолу, бийч след бийч. истории още толкоз натрупахме заедно. аз, братът и Dzhoni. едно стана ясно и на тях, и на мен. аз съм си градско момиче, city girl. трафикът не ме плаши, а идеята да живея в апартамент и да имам диван на покрива ме блазни повече от талашитена къща в предградията. да бъда част от анонимната тълпа ми харесва. за това в Сан Франциско се чувствах като у дома си. кършех снага из улиците, оглеждах кафенетата, туристите, и ми беше добре. докато в Аляска потъвах в дебрите на собствената си душа, Калифорния ми даде онова усещане за семейство, за заедност, за вкусване на живота, на храната, на вятъра и слънцето, на мига. от време на време се улавях как се връщам в моя дом, как подреждам задачки, сортирам дрехи и се чудя сега на-къде. животът продължава и аз на-къде искам да тръгна. хващах ги тези мигове и ги пращах на-някъде. миговете си заслужаваха да потъна в тях, вместо да ги напълня с обичайните си житейски терзания. видях 2 щата. колкото можах от тях. единият див, самотен и студен. а другият пренаселен, снобски и топъл. обмислях да напиша купчина възторжени слова + всичко лошо, което видях + онова, което търсех да видя. обаче не прелетях всичките тези километри (повече от 10,000 в едната посока), за да сравнявам. направих го, за да открия един не-познат до тогава свят за мен. и за да бъда с малкото момче, вече мъж, с което отраснахме заедно. бях там и се опитвах да пиша в движение, страхувайки се, че ще забравя нещо от случилото се. но сега, когато пътуването е вече в минало време, знам, че не ми пука, какво ще забравя, интересува ме само какво ще помня. и за край ще кажа само = много от пътуванията ни са продиктувани от желанието да отметнем още нещо от списъка. едно диво препускане, снимане и айде обратно. всъщност защо точно пътуваме? какво значи пътуване? не е ли начин да открием себе си. разбирайки за другите светове, да разберем себе си по-добре. да оценим по достойнство родните си места. ценностите си. страстите. езика си. всичко, онова, което е нас.

Facebook Comments

12 коментарa :

Анонимен каза...

Nathalie,благодаря ти,че сподели прекрасните си преживявания!И макар,че не се познаваме,сякаш за миг се потопих в твоята вълнуваща история.
Желая ти хубав и усмихнат ден!

Анонимен каза...

Аз също обожавам да пътувам, но мисля че най-хубаво е като се завърна у дома, като направя изводите от пътуването, и като осъзная че доброто и красивото са навсякъде около нас :)
Поздравления за прекрасното пътуване Натали :)

Анонимен каза...

"и за край ще кажа само = много от пътуванията ни са продиктувани от желанието да отметнем още нещо от списъка. едно диво препускане, снимане и айде обратно. всъщност защо точно пътуваме? какво значи пътуване? не е ли начин да открием себе си. разбирайки за другите светове, да разберем себе си по-добре. да оценим по достойнство родните си места. ценностите си. страстите. езика си. всичко, онова, което е нас" - Да, това е!Да открием и разберем себе си! Браво и благодаря за хубавия разказ.
Диана

Анонимен каза...

Мдааа, за няколко минути бях в Аляска, стана ми студено, възхитено/от Северното сияние/, и топло от всичко,което прочетох. Калифорния малко или много е познаваме от филми и прочие, но виж-Аляска е "друга бира". И при все,че съм топлолюбиво "животно" ,благородно оцених "студените" спомени,които Натали си е донесла. Чакам следващият "непознат" пътепис за хора разни и земи прекрасни:-))

ALICE каза...

Натали, супер си го написала! Много ми хареса. Благодаря!

Анонимен каза...

Да,и аз се пренесох в Аляска,сред сиянието,местните хора...Наистина впечатляващо пътуване или по-скоро впечатляващо описание...И аз искам една магическа пръчка,за да попътувам,макар и не толкова далеч,но да събера спомени,впечатления и още нещо,което не може да се облече в думи-усещането да си на непознато място и шанса да се докоснеш до неговата уникалност:)

Нели каза...

Страхотно! Аляска е и моя мечта - мерси, че сподели - чувствам се все едно поне съм надникнала вече...

varnik каза...

Странно, но, гледайки снимките от Аляска и четейки размислите ти, почувствах една лекота и едно пречистване (дано не звучи изкуствено), което човек чувства когато е в храм. Може би е от чистотата и величието на природата по тези места, може би е от положителната енергия, която си вложила в написаното или пък съм усетил онези твои думи, изпратени наум до всички непознати, не знам. Но чувството е хубаво. Благодаря ти! Дано и ти усетиш всички онези "Обичам те", които хората ще изпратят до теб!

Анонимен каза...

Прекрасен пътепис,макар и бегло добих впечатления за тази далечна, непозната и сурова земя, мечтая някога и аз да отида там, но...едва ли...

Анонимен каза...

Прекрасна си,този разказ ме развълнува толкова дълбоко,искам да ти кажа едно голямо :"Благодаря" !!!!Благодаря ти,че сподели какво си видяла и как си се почувствала,Аляска е една моя много голяма мечта,затова направо ме просълзи.Желая ти един прекрасен живот!

Анонимен каза...

mnogo mi haresa napisanoto za aliaska. pozelavam da otkrivash novi mesta i taka interesno da gi opisvash ce tezi koito cetat misleno i istinski da se prehvarliat taam.

Nathalie каза...

искрено благодаря за милите коментари, : )

Публикуване на коментар