това, което те дразни, да се сещаш, че то е най-малкото и в теб.

на 9 септември пуснах на стената на jenite във facebook следния цитат:

когато виждаш нещо у другия, което те дразни, да се сещаш, че то е най-малкото и в теб.

последваха 150 харесвания и 28 коментара. разрази се дискусия верни или не-верни са думите. появи се и версия, че щом виждаш неща, които те дразнят в другия, то това е признак, че ти не ги притежаваш...

смея да кажа, че и аз съм се замисляла дали е така, или не е така. дълго време бях склонна да отрека думите. сещам се за една моя връзка от далечното минало. той беше пресметлив. егоист. критичен. взискателен. и други неща. но тези, изброените, ме дразнеха много. аз бях точно обратното. всъщност след години разбрах, че той просто не се обичаше. беше несигурен. и изпълнен с куп страхове. аз бях същата. просто проявлението беше различно.

сещам се и за още нещо. на женския семинар Наистина жена в едно упражнение написах, че се дразня от лъскави мутрески. два дни по-късно обяснявах на приятелка за въпросното нещо, а в същия разговор споменах, че не се виждам как ще отида да спя в хостел, защото съм се разглезила със скъпи хотели, рум сървиз и меки халати.

и още за един пример се сещам. майка ми обича да хапва на крак, когато е особено гладна. стар неин навик. който ме вбесява до полуда. защото вярвам, че храната заслужава да бъде вкусвана, вместо излапвана. да де, това е страхотно. само дето гладна ли съм, честичко хапвам в движение. докато шофирам. докато вървя по улицата.

нещата, които не харесвам в себе си, са нещата, които виждам в другите. понякога не става дума за самото действие, а за нещото, скрито дълбоко под него. хората, с които ме сблъсква живота, не са случайни. малко или много те са мои огледала. и вече си знам, когато някой ме издразни много, да си дам време и да си задавам въпроса : какво е всъщност нещото, което ме дразни? после вече е лесно да го разпозная и в себе си. а след това и да го променя, разбира се, ако искам. забавно е, че някои хора и техните дразнещи неща, изчезват в мига, в които се отърва от моите дразнещи неща.

и в добавка, една приказка из Нека ти разкажа на Хорхе Букай.

Един човек се обажда на домашния си лекар.
- Рикардо, аз съм Хулиан.
- Какво има, Хулиан?
- Ами виж, обаждам ти се, защото се притеснявам за Мария.
- Но какво й е?
- Започва да оглушава.
- Как така да оглушава?
- Да, наистина. Трябва да дойдеш да я видиш.
- Доведи я в понеделник в кабинета ми, ще я прегледам.
- Да не мислиш, че можем да чакаме до понеделник?
- Как разбра, че не чува?
- Ами, като я викам, не отговаря.
- Ти къде си сега?
- В спалнята.
- А тя къде е?
- В кухнята.
- Така. Извикай я от там.
- Марияаааа....! Не, изобщо не чува.
- Тръгни към нея по коридора и я викай.
- Марияаааа...! Марияааа...! Марияааа....! Нищо.
- Приближи се още.

Мъжът влиза в кухнята, приближава се до Мария, слага ръка на рамото й и крещи в ухото: Марияаааа....!

Побесняла, жена му се обръща и му вика: Какво искаш? Какво искаш, какво искаш, какво искаааааш?! Вече десет пъти ме повика и десет пъти ти отвърнах Какво искаш. С всеки ден ставаш все по-глух, не разбирам защо просто не отидеш на лекар.