наистина жена. или това съм аз.

бързам да си кажа, че това ще е от онези постове. изповеди. дълги, лирични. и много много лични. върху това, което ще напиша, мисля от 3 дни. съчинявам думичките. после размествам изреченията. правя го наум. в трафика. докато вървя по улицата. докато взимам вана. така се раждат много от историите ми. онези, които събереш ли ги, ще имаш един добре подреден пъзел за жената, душата, човека в мен. преди да продължа. правя пауза. наuстина. ровя да намеря първият пост, който написах в първия ден на блога. много простичък пост. и кратичък. защо точно към него се юрнах сега? .. защото той е отговор на въпроса, защо под душа мисля за думите. защо споделям лични преживявания. защо съм тук, сега, пред клавиатурата. Винаги съм искала това. Да имам местенце, където да споделя това, което винаги ме е вълнувало. С една дума (всъщност са две) - женски работи. оттук нататък започва и истинското излияние. НИНА, феята сред жените на България, ме покани на НАИСТИНА ЖЕНА (семинарът на жените) ..истината е, че не намерих подходящите думи да й откажа. това е недостатък голям, мой. поне така го виждам през повечето дни. точно на този недостатък, е време да поблагодаря, че ме е срещал с невероятни хора и ме е изправял пред разнородни преживявания. и така. беше петък вечер. проправях си път с twingi сред колоните коли. изпразнена от очаквания. и с ясната идея, че съм една щастлива, осъзната жена. която знае какво иска, и как да го получи. с други думи. отивам да видя, любопитна съм. и все пак това май не е за мен. та, аз съм окей със себе си. нищо, че съм малко по-напориста и властна, отколкото вярвам, че е добре да бъда. една по една, асансьорът доставяше на 7(я) етаж в сградата на София Прес, жените. имам този навик да се оглеждам любопитно и да си правя съждения. оглеждах се и възприемах. не ми беше нужна лупа, микроскоп и специални инструменти, че да видя колко различни една от друга сме. и все пак. имахме нещо общо. бяхме на едно място. в един и същи час. нещо ни бе събрало? .. и не мина и час от началото. и вече се изправях пред всички онези негативни определения, които сама си бях сложила. последваха ги мъжките заклеймявания. и така. прибрах се, леко разтърсена. въодушевена. и предизвикана. в събота сутрин пак да съм там. вече, знаех, че съдбата, Вселената, Господ .. както и да го нарека, все ще е вярно, си знае работата много по-добре, отколкото аз си мисля. бях на правилното място. в правилния за мен момент. миг по-рано или по-късно. не би било толкова идеално. в събота беше денят на потъването. излизаха и излизаха. все неща, които знаех добре. които бях приела. други, които все още изискваха вниманието ми. леко се колебая дали да разкажа следващата история. тя е лична. съкровена за мен. и едва ли само от мен изживяна. вярвам, и аз, и ти, сме се разделяли с някой скъп за нас човек. и думите сами излизат и желаят да бъдат споделени. наближи ли Коледа, по това време на годината, една тъга наляга душата ми. точно преди 10 години. баща ми напусна дома ни. в денят X, аз останах затворена в моята стая, скрита от болката и твърдо решена да го накажа с мълчанието си. все още чувам как вратата се затвори след него. оттогава мина много време. първо се опитвахме да бъдем приятели с него. премълчавайки тягостното нещо, заседнало в гърлата ни. после то се натрупа, и аз първа избягах. бях чакала онзи спор, който ще ме освободи. и го намерих. в продължение на 2 години не ходех на срещите с него. не вдигах телефона. не отговарях на съобщенията. не че и той настояваше. правеше плахи опити. и после мълчеше. и той и телефона. така продължи, докато срещнах един мъж, и се появи мисълта, че искам бъдещите ми деца да познават дядо си. той, мъжът, беше провокатора, събудил в мен желанието да простя и да изградя на наново отношенията с моя баща. и така. започнахме да се срещаме, да си говорим. беше много много добре. защото бях осъзнала, че ако не беше той, ако не беше неговия подход към мен, трудностите, с които се бях справила. аз нямаше да съм това, което съм. нямаше да съм тази жена, с която вървя всеки ден из тълпата. и с която се гордея. защо ти го разказвам това? защото по време на женската сбирка, при една от медитациите, аз се върнах точно в онази моя стая, точно преди 10 години. и следвайки напътствията на НИНА, гласът в тишината, аз направих това, което исках от години да направя. отворих вратата с размах. изправих се пред моя баща в коридора. и го прегърнах. шепнейки му, че го Обичам. наведох се и грабнах кашона с книги, готова да му помогна, да тръгне по пътя, който си е избрал. сълзи се стичаха по лицето ми. усетих се лека и щастлива. да обичаш е и да прощаваш. грешките на другите. аз простих изневярата му. простих лъжата. простих, че си тръгна без дори да каже Обичам. и нищо не е само черно и само бяло. и ние сме такива, каквито сме. когато пристъпих през прага на моя дом във вечерта на съботата. след преживяното през деня. за първи път от много време не погледнах към missy (лаптопа). не ми се пишеше. нито споделяше. исках да бъда offline. и да правя нещо различно. нещо, което обичам. и грабнах дъската за рязане, ножа .. посегнах към подправките. готвих с любов и наслада, както само освободената аз мога. в неделя усмивката ми искреше по необикновен начин. което се дължеше на интересната нощ. която бях изживяла. и въпреки това, усещах как се затварям. интересно как става? от една страна съм облекчена и щастлива, а от друга страна уплашена кое ще е следващото упражнение и какво ще излезе от торбата? .. усещах се наситена. и въпреки това, бях там, в залата. готова да посрещна настоящето. имах усещането, че умът ми е изпразнен от съдържание и съм се оставила на емоциите. почивката дойде. с бавна мързелива крачка се отправихме на поход в търсене на идеалното ни местенце с градинка. точно се бяхме отчаяли. и крачетата ни отведоха до едно скрито кафенце. с шарени стени. бели столове. и градинка. малка масичка. 3 жени. 3 чаши и 3 тетрадки. + невероятното усещане на блаженство и радост. от срещата с други 2 красиви, интересни жени. докато пиша тези редове се сепнах. осъзнавайки, колко време й е отнело на ВсЕлЕнАтА да събере точно тези 3 души. колко ли препятствия е прескочила, и колко ли други семинари и срещи е заформила специално за нас. третият ден бе изпълнен с изненади. с аплодисменти. красиви слова. и цял рояк пеперуди. отново се оглеждах. а виждах различно. залата сияеше от лицата на онези същите жени, които една по една отваряха вратата на асансьора на 7(я) етаж, само 3 дни по-рано. виждах още много усмивки. и много кралици събрани на едно място. мисля си, всяка различно се бе променила. аз усещах себе си потънала дълбоко дълбоко в мислите и дебрите на душата си. откривайки нови светове и нови пътеки. виждах и НИНА, изправена пред нас, по-красива от всякога. виждах я в нова светлина. силна. уверена. мъдра. предводителка. като наистина светулка, осветяваща пътя ни. и има още по толкоз. от думите, които нижех наум през последните 3 дни. какво научих за НАИСТИНА ЖЕНА? че е достатъчно аз да се приемам и обичам. че всеки крие прекрасна душа. че да простиш е лесно. че знам, че нищо не знам.