счупи чашата, моля те.

Връщам се за малко отнoво на Коелю. Книгата е Край река Пиедра седнах и заплаках, а момента, който искам да споделя. Боже, бих дала всичко да изпитам подобен. Подобен сън.

Прочетох в очите му как хиляди пъти си е представял този момент, oбстановката около нас, прическата ми, цвета на дрехите ми. Исках да му кажа ДА, а също и че ще бъде добре дошъл в моя живот, че сърцето ми е победило в битката. Исках да му кажа колко силно го обичам, колко силно го желая в този момент.

Но продължавах да мълча. Сякаш насън станах свидетел на вътрешната му борба. Видях, че пред него стои моето НЕ, страхът да не ме загуби, неприятните думи, които са му отправяли в подобни моменти — защото всички ние минаваме през това и то оставя белези.

Очите му заблестяха. Знаех, че в този момент той се опитва да преодолее всички прегради. И тогава освободих едната си ръка, взех чашата си и я поставих на ръба на масата.

— Ще падне! — каза той.
— Точно така! Искам да я събориш!
— Искаш да счупя чашата?

Да, да счупи чашата. Толкова прост на пръв поглед жест, а в същото време съдържаше в себе си страхове, които никога няма да успеем да си обясним. Какво лошо има в това да счупим някаква евтина чаша, след като всеки от нас го е правил неволно!

— Искаш да счупя чашата? — повтори той. — Защо?
— Мога да дам някакво обяснение, но в действителност искам да я счупиш просто така.
— Заради теб?
— Не, разбира се!

Той гледаше стъклената чаша на ръба на масата и се боеше, че ще падне.

Това е временен ритуал, както ти би се изразил — прииска ми се да му кажа. — Това е забранено. Чаши не се чупят нарочно. Когато сме на ресторант или вкъщи, внимаваме чашите да не се окажат на ръба на масата. Нашият вътрешен свят изисква да внимаваме чашите да не паднат на пода.

В същото време — продължавах да си мисля аз, — когато ги счупим, без да искаме, разбираме, че не било толкова страшно. Келнерът казва: Няма нищо, а и никога през живота си не съм виждала ресторант, в който да включват счупена чаша в сметката. Да се чупят чаши е нещо съвсем естествено и с това не ощетяваме нито себе си, нито ближния, нито ресторанта.

Блъснах масата, чашата се разклати, но не падна.
— Внимавай! — каза той инстинктивно.
— Счупи чашата! — настоях аз.

Счупи чашата — мислех си, — защото това е символичен жест. Опитай се да разбереш, че аз самата съм счупила вътре в себе си много по-важни неща от една чаша и поради това съм щастлива. Съсредоточи се върху собствената си вътрешна борба и счупи тази чаша!
Защото нашите родители са ни учили да пазим чашите, а също и телата си. Учили са ни, че детската любов не може да просъществува, че не трябва да отклоняваме мъжете от свещеническия сан, че хората не вършат чудеса и никой не предприема пътуване, без да знае къде отива.

Счупи чашата, моля те, и ни освободи от всички тези проклети предразсъдъци, от манията да обясняваме всичко и да правим само това, което другите одобряват.

— Счупи тази чаша! — помолих го още веднъж.

Той прикова очите си в моите. После бавно плъзна ръката си по повърхността на масата, докосна чашата. И с бързо движение я събори на земята.

Шумът от счупеното стъкло привлече вниманието на всички. Вместо да оправдае жеста си с някакво извинение, той ме гледаше и се усмихваше, аз също се усмихвах.

— Няма нищо — извика момчето, което обслужваше масите.

Но той не го чу. Бе станал, галеше косата ми и ме целуваше.

Monica.