въпроси за приятелите и чуждите работи

приятелите и страстта, с която приятелите си навират носа в моите работи. двечките често вървят ръка за ръка за моя не-радост.


може би, защото добре познавам болката от приятелската намеса в моя живот, избягам да задавам лични въпроси дори и на близки приятели. въпроси от род като този, какво става със сватбата ти, кога ще е, що си мълчиш? или въпрос, с мъжа ти разбирате ли се, какво стана, преди само ревеше от неговите глупости? или ти изобщо правиш ли секс с мъжа си, май си се превърнала нещо като в слугиня на мъжа и децата, но умираш да парадираш с този факт? или аз питам ли те какво имаш да правиш днес, че ме заливаш с твоите задачи, аз не те заливам с моите?

мога още да кажа. но не е там въпроса. като изключим този моментен изблик, не са чести моментите, когато подобен род въпроси нахлуват в съзнанието ми. може би, защото съм прекалено заета с моите си грижи или защото не е моя работа чуждия, та дори приятелски живот. определено не е защото не ми пука, а може би е точно защото ми пука. ако някой иска да сподели болката си, разочарованието си, щастието си или каквото там му е на сърцето, вратата ми винаги е отворена. ще го посрещна, изслушам, няма да го съжаля, защото не виждам нищо за съжаляване. всеки си се бори с неговите уроци и понякога малко помощ с домашното е от полза.

така аз виждам нещата. но как ги виждат другите. защо се появява това желание у хората да кажат на другия, че му е време да се жени, да ражда, да пътува или да не пътува, да бъде с този или онзи човек? защо като мечки стръвници търсят кървяща рана, че точно там да захапят? вярно ли е, че се хранят с чуждото нещастие, за да подържат собственото си измислено щастие? усещането, че точно сега нямат този проблем ги прави да се чувстват малко по-добре или просто да забравят собствените си проблеми, които често са доста по-големшки? има ли опция, в която хората да започнат да си живеят собствения живот, да им пука какво правят и как го правят, вместо да заничат в чуждия прозорец? много идеалистично ли е? винаги ли ще има такива хора?

някак не се стърпях да не избълвам поредицата си въпроси.

все си казвам, давай добър пример. както ти подхождаш към хората, така и те към теб. ако ти си внимателна към чувствата им, то и те ще са внимателни към твоите.

понякога ме хваща бяс на мене си. какъв пример, какво чудо? някой нахлува в живота ти и си мисли, че знае кое е добро за теб, само защото нещо си е добро за него или защото е намерил отговор за нещо мъничко в неговия живот решава, че той вече всичко знае и за твоя. забравя, че дори и приятели да сте, дори да имате един или два общи интереса, то уви не сте един човек. твоят път няма нищо общо с неговия път в живота.

преди няколко дни се видях с приятелка. скъпа приятелка. някога преди работехме заедно. в началото не се познавахме добре. но с времето се сближихме и открихме една неподправена честност в отношенията си. помагахме си, с каквото можем и както можем. споделяхме кафетата си и се смеехме на глупостите си. после тя замина, но нали я има мрежата, контакта не спря. понякога на едната и беше тежко, после на другата. редувахме се. не се бяхме виждали около 2 години. май толкоз станаха! видяхме се, отпихме от кафетата и се наговорихме, както не бяхме го правили отдавна. имах усещането, че мога да кажа всичко. всичко, което последните месеци ме затиска. говорих, говорих и усещах лекота. товарът ми си отиваше миг след миг. никой не ми задаваше въпроси, нито аз задавах такива. а пък за решения съвсем не ставаше дума.

за пореден път осъзнах, че колкото по-щастлив е човек, толкоз по-малко желание, а и време има, да се врее в чуждите работи. леко му е на душата и сърцето, и комуникацията му с теб е такава. лека. можеш да кажеш всичко и няма да получиш тежка присъда за думите си, а подкрепа в делата си.

за край ще си задам и последния въпрос:
да приемаш хората такива, каквито са, заедно с недостатъците им.
поне на 100 места го пише, че е добро, че трябва да го възпиташ в себе си. хубаво, ще ги приема, че са си такива. но трябва ли и да ги допусна в живота си?



Facebook Comments

9 коментарa :

Анонимен каза...

Не.Като отговор на последния въпрос.Рискуваш да споделиш живота си с паразит!

Dimana каза...

Според мен не може да се даде еднозначен, обобщаващ отговор за всички. Не знам дали е лошо, но когато видя мой приятел, близък, или дори просто познат да се измъчва от нещо, не мога да гледам безучастно как се терзае. Обикновено питам какъв е проблема, ако не мога да помогна опитвам да намеря някакъв начин да му повдигна духа, съветвам да огледа проблема от повече страни и да си прецени кое е добро за него. Ако не сподели с мен, защото никой на никого за нищо не е длъжен, не го разпитвам, но предлагам приятелско рамо, в случай, че има нужда.

Нали и хората са казали, че приятел в нужда се познава! Какъв приятел би бил иначе?! Приемам чуждата болка като своя и това не е защото искам да се меся в живота на другите, да ги поучавам, или нещо, просто искам да са щастливи (особено хората, които обичам - моите приятели).
Ако ми покаже, че не иска моята подкрепа го оставям на мира. Вярвам, че Господ ни изпраща хората, от които имаме нужда в точния момент и той ще бъде подкрепен от друго място :))
Не разбирам грубото месене в нечий живот, такова което ти става досадно, което по-скоро напомня на клюкарстване, отколкото на приятелство. Жалко е, но има и такива хора, които си умират да знаят всичко за всички. Не знам как да ги приема, защото не ги разбирам.

Изабела каза...

Когато мой приятел има проблем, но не иска да го сподели, не бих настоявала! Но ако сподели, че има такъв, дори без да ме е молил тичам да помагам, което понякога ми се струва, че не бива да го правя, поне с "новите" ми приятели, които още не ме познават добре!
Преди много години имах проблем и тогава го споделях с всички,които смятах за мои приятели, но никой не ми подаде ръка. Получих подкрепа от човек, с когото почти не се познавахме, на когото дори не бях споделила проблема си...
"Вярвам, че Господ ни изпраща хората, от които имаме нужда в точния момент и той ще бъде подкрепен от друго място :))"- много точно казано.
Е, това ме направи скептик!
Днес имам малко приятели, които мога да нарека с това име, обичам ги много и бих направила всичко за тях!
А тези, които си пъхат носа в чуждите работи, ми тях не бива да наричаме наши приятели!
Защото много хора ни питат "как си", ама не защото искрено се интересуват как сме, а единствено, за да разберат нещо пикантно за нас и да си задоволят любопитството...

Анонимен каза...

Da trqbwa da priemame horata takiwa kakwito sa, no ne e nujno da gi dopuskame do sebe si.Opitwam se do men da dopuskam samo hora, na koito dyrja i znam 4e nqma nikoga da mi dosajdat s nenujni wyprosi, a naprotiw tyrpeliwo 6te iz4akat da doide momentyt, w koito az sama 6te sym gotowa da spodelq.
Mnogo mi haresa i misylta na edna moq priqtelka, 4e kogato prieme6 nqkogo za priqtel, to trqbwa da go prieme6 s wsi4kite mu polojitelni i otrizatelni 4erti, za6toto e trudno da promeni6 nqkogo. Towa moje da stane samo ako toi sam go jelae, makar 4e i towa ne e nikak lesno. A da pomogna sym gotowa winagi s kakwoto moga, stiga da mi poiskat pomo6t.
Anonimko:)

Анонимен каза...

Не обичам някой да нахлува в личното ми пространство и да дава мнения какво и как да правя. Живота си е мой. Не обичам и да се ровя в чуждия живот.Всеки живее така както намира за добре. Но за съжаление има хора, които живеят с това за знаят всичко, да питат, да дават съвети. Не е ли време да се научим на толерантност и да подтискаме ненужното любопитство?

LaJolla каза...

Отдавна имах нужда да го каже някой, някой с моите усещания, и даже с моите думи!! Толкова е истинско и смислено това! Благодаря, Натали!

Анонимен каза...

Благодаря на Натали с прегръдка и усмивка! :)

Анонимен каза...

Не знам дали трябва да ги допуснеш в живота си, но според мен е хубаво както ти ги приемаш и обичаш такива каквито са - и те да те приемат и да не ти търсят кусури, да те уважават и обичат както ти го правиш за тях...Знаеш ли Натали мен най-много ме боли когато ме нарани приятел...скоро ми се случи...отново. Трудно е и е много гадно. Знаеш ли не ми харесва когато започват да ми казват какво ще се случи с моя живот /когато вече съм семейна/ и как щяла да ме поеме мотоносттта...и то ти го казва приятелка която никога не е живяла с някого, и което е по жалко говори от опита само на познати...и някак си понякога имам чувството че завижда и не може да приеме това че ние сме различни и аз съм щастлива. Тогава ми е най-трудно, тя е уязвима в момента, аз не искам да я убеждавам в силата на любовта а само да и вдъхна надежда...

Анонимен каза...

Обичам този сайт,но поради липса на време рядко влизам.За първи път сега прочитам написаното по горе.Толкова е истинско!Всеки път когато ми се случи да ме наранят "приятели" се питам:Защо?Какво става с приятелството?Случва се в действителност често за съжаление.Защо е нужно да навлиза някой в личното пространство на друг и да си доставя удоволствие като наранява?Но когато премине болката отговора идва сам.Някой нямайки собствени емоции обичат да преживяват с емоциите на другите.И постепенно се научих да мога да се отдръпвам.Както моята изключителна баба, обича да казва"Не тъжи толкова детето ми!Това са малките уроци на живота."
Сега имам малко приятели,но истински!С времето са го доказали.

Публикуване на коментар