Зефир и Канела

- Позволи ми да се върна при теб отново!
- Не си спомням някога да съм те спирала...

Лекото пулсиране на вената на челото му я забавляваше. Истински. Косата й ухаеше на жасмин и тя го усети, когато завъртя кичур от нея около показалеца си.

- Ти не ме искаш обратно.
- Ти сам избра да си тръгнеш...

Благодари на продавача на сладолед с усмивка и му остави скромен бакшиш преди да тръгне по алеята с лалетата.

- А аз сама избрах да те пусна.
- Искам да се върна!
- И защо?

Пчеличката се блъсна във венчелистче от невнимание и зажужа сърдито.

- Нима си осъзнал, че без теб я няма... ъм, май не си спомням песента...
- Обичам те!
- Имам достатъчно звезди на тавана в детската си стая...

Уханието, което се разнесе напомняше на току-що стрита канела и я подсети за тихите дни в градината на баба й, когато си хапваше бисквити с мляко.

- Благодаря ти, но не се нуждая да ми сваляш повече. Можеш да прибереш стълбата.
- Защо се държиш толкова студено с мен?! Какво съм ти направил?
- Нищо...

Усмихна се, когато едно малко облаче на небето й заприлича на овчица.

- И точно там е въпроса.
- Аз дадох всичко от себе си, за да бъдем заедно...
- И именно заради това си тръгна. Сам!

Захладняваше и се усещаше как пролетта бавно вкопчваше ноктите си в гърлата на разхождащите се.

- И отново такъв се връщаш. Сам...
- Гавриш се с чувствата ми!
- А ти подценяваш уважението, което имам аз към себе си, за да те пусна отново в себе си.

Невидим скрит в черно фантом запали първата звездичка в небето. Усещаше се зефирът.

- Вратата ми остава заключена за теб.
- Ще се върна! Кълна ти се...

Напълни дробовете си с уханието, което западния вятър разнасяше. Усещаше се наближаващия дъжд. На север от сърцето й валеше. Усмихна се...

- Ще те чакам...

И продължи напред, ясно знаейки, че вратата й винаги щеше да остане заключена за него. Зефирът се заигра с купчина листа. Но ключът винаги пък щеше да остане в неговите ръце...