Притча за Гъсеницата

Имало си едно време малка и сочна зелка. Сред многобройните и напращели листенца живеела и хрупала сладко една огромна, тлъста и зелена гъсеница. Това била гъсеницата Пешо.


Той често обичал да изпълзява на слънце, проточвайки след себе дълга и мазно-слизеста следа, за да се напече и поразговаря със себе си.

- Здрасти Пешо! - поздравявал се учтиво той - Днес си особено привлекателен. Как нежно се гърчи коремчето ти, как се люлеят косъмчетата ти по вятъра, как напращял и жизнен изглеждаш…

Друг път обаче нямал желание за разговори и си се любувал мълчешком…
Да, за него нямало по-красиво нещо на света.

Един ден обаче той се обвил с кафяво одеалце, дошло му било времето за една сладка и отморяваща дрямка. Пешко спял дълго…и усещал, че настъпват някакви промени в него, с него.

Когато се разпукала неговата твърда обвивка, все още сънения Пешо осъзнал, че вече има крила. Така се зарадвал! Решил да полети и открие някаква друга гъсеница, с която да си поприказва за дебелото си зелено коремче, за косъмчетата по него и мазно-слизестата следа.

Така и направил. Полетял. А светът го гледал и въздишал по неговата красота. Но Пешо не открил никакви гъсеници - само някакви крилати и нашарени като цветя, изключително противни (според него) буболечки, пърхащи наляво-надясно в безмозъчен танц.

Най-накрая кацнал до една локва, да си почине, пък и да си се порадва. Приближил се, огледал се и...

О , Ужас! Той не бил вече красиво-зелен!
Нямало го огромното гърчещо се телце...
Той бил стройна и елегантна пеперуда!

Сърцето на Пешо не издържало. Пръснало се от болка.

Двете деца, които минавали от там, случайно го забелязали.

- Яяя, каква красива пеперуда... - възкликнало едното
- Да! - потвърдило другото. - Жалко, че е мъртва. Можех да я забода при другите...


Не е важно как те виждат останалите, а как се възприемаш ти самият.