Принцът и грозното пате
От както се помнеше Рони знаеше, че е грозна. И пълна. И не особено умна. В този ред. Нямаше човек в обкръжението й, който да й спести тази обезсърчаваща информация. Казваха й го родителите й( за нейно добро, разбира се), за да няма прекалено големи очаквания от живота. Повтаряха й го често - да не би да изпадне в самозаблуда и да реши, че може и да постигне нещо в живота си. Зорко следваха развитието й и на всяка крачка я обсипваха с всеотдайни забележки и критики. Като малка Рони искаше да стане актриса. Дълго се въртеше пред огледалото с роклите на мама и мечтаеше за световна слава и любовта на публиката. Може би имаше и талант. Така и не узна това . Мечтата й беше унищожена в зародиш. Актрисите са паднали жени, обясниха й загрижено родителите. Според тях, тя нямаше данни. Когато поотрасна, Рони реши да кандидатства журналистика.
- Не може! Никога няма да те приемат. Слаба си по български, пък и нямаме връзки - разясниха й положението родителите - Стига си си губила времето с твоите глупави експерименти!
Рони знаеше, че е безсмислено да се спори с тях. Че кой друг, ако не те, знаеха кое е най- доброто за нея? И кой би повярвал във възможностите й, след като вече самата тя не си вярваше? И този път ги послуша - така беше възпитане.
Когато се влюби за първи път, родителските напътствия се стовариха с пълна сила върху крехкото й самочувствие - дебела си, нищо женствено няма в теб, всичко ти стои ужасно...
Рони се амбицира. Любовта вършеше чудеса. Отслабна с 20кг и сама не можеше да се познае. Ала скандалите вкъщи зачестиха.
- Погледни се на какво приличаш! Със сигурност ще се разболееш!
Така и стана. Анорексията я стисна здраво в лапите си и не й даваше мира. Само че това убегне на зорките погледи, с които следяха нелекото й развитие. Не беше толкова важно, че е болна. По-важно беше да не ги направи за резил с измислената си любовна история. Така де - какво щяха да кажат хората, съседите и прочие заинтересовани личности? Рони нямаше обяснение за себе си защо не бива да обича. А защо не можеше да бъде обичана беше пределно ясно - грозна, дебела, слабохарактерна...
Когато порасна още малко, бракът се превърна във фикс идея. Струваше й се единственото спасение от дълъг домашен тормоз. Само че кой щеше да я вземе? Отговорът го знаеше от 20 години - никой! Всеки мъж искаше хубава и умна жена. Нейните желания нямаха значение. Отдавна вече не вярваше в приказките за принца на бял кон...
И тогава се случи най-странното нещо в живота й. Стана чудо! Принцът се появи. Даже взе, че я хареса. Каза й, че е влюбен в нея и иска да се оженят. Рони не можеше да повярва на късмета си! Някой я обичаше. И искаше да свърже живота си с нея. Създадоха семейство, родиха им се две чудесни дечица. Рони се изявяваше като добра съпруга и майка. И понеже знаеше езици, успя да си намери работа в отдела за външна политика на един всекидневник, което я доближи до мечтата й за журналистика.
Всичко вървеше добре до деня, в който старите демони отново се появиха и заплашиха с разруха трудно съграденото спокойствие. При едно семейно гостуване, под влияние на алкохола, роднините й изказаха мнение, че съпругът й я мами.
- Едва ли работи толкова да късно, ако на това му се вика "работа" - намекнаха загрижено те.
Рони се погледна в огледалото и въобще не й хареса това, което видя. Беше се превърнала в сянка на себе си. Отдавна беше забравила какво иска и какво може. Нямаше вяра във възможностите си. Беше се уморила да се доказва. Но в това беше напълно сигурна - мъжа си! Нямаше3 да позволи да опетнят и неговото име. Та тя вярваше на него повече, отколкото на себе си! Време беше да се раздели с най-големия си кошмар. Все пак тя имаше и деца. Знаеше какво е обич. Безусловна любов и подкрепа. Рони боготвореше децата си и ги смяташе за най- голямата си благословия. Беше време да прости - на миналото и на всичко от него. Животът продължаваше ... Така, както всеки го разбираше. Да, светът не се въртеше около нея. Но тя беше част от него. Малка искра, но жива. И безценна в нечии очи. Беше благословена с любовта на мъжа си и децата си. Нима имаше по-голямо щастие от това? Бъдещето беше пред тях... А миналото? То можеше да спи необезпокоявано. До забрава...
0 коментарa :
Публикуване на коментар