СБОГУВАНЕ!

Още ми е трудно да го осмисля..
Станах рано сутринта и отидох на Банята.
Налях си вода, както съм правила десетки пъти.
Но този път - не за вкъщи, а за из път.

Обикалях с колата из пустите улици, без ясна цел и посока.
Студът беше приковал всички на топличко вкъщи.
Нямаше никой, беше пусто.
Минах по Иван Асен.
Обичам я тази уличка, с паветата й, с кафетата й.
Истинска романтика.
Минах и по Дондуков, и по България.
Скитах се.
И мислено се сбогувах с всичко.
С местата, които обичам.
С хората, които направиха живота ми необикновен.

Сигурна съм, че още десетки пъти ще се връщам в този град.
Но няма да е същото.
Няма да се прибирам вкъщи.
Няма да карам моята си кола.
Тя, милата, вече ме оставя.
Скоро ще трябва и с нея да се сбогувам.

Лекичко заподсмърчах и бавничко се прибрах вкъщи.
Но там вече беше празно.

Последните дни..
Бавно и систeматично пренасях парченце по парченце от изминалите години.
Вече ги няма малките декорации, с които бях украсила всекидневието си.
Няма ги картините.
Подправките.

Пусто е.
И много тъжно.

Избива ме на сантименталност и тъга по отминалите дни.
Опитвам се да мисля за хубавото.
За красивите моменти.
За лудите моменти.
Колко пъти съм кръстосвала града.
Колко пъти съм отпивала от чашата дълго кафе.
Колко пъти съм тръпнела от Любов.
Колко пъти?
Ужасно Много.

Иска ми се да не съм Тъжна сега.
Но това е част от Прехода към Новият живот.

София винаги ще си остане Моят Втори Дом.