Завръщане УДОМА - Ден 1

ПредИстория.
Преди около 10 години напуснах Видин.
Буквално избягах.
Нямах търпение да започна нов живот в големия град.

Ужасно изтъркано ми звучи, но беше факт.
Исках анонимност, независимост и предизвикателства.

Не исках да чувам повече - А, Дъщерята на Еди си Кой.
Исках да бъда Себе си.
Е, направих го.

Сега ми предстои Пътуване обратно към Дома.

Пътуването.
Връчих ключовете от моя Дом на наемателката.
Натоварих каквото е останало и потеглих със смесени чувства.

Дори колата ми се съпротивляваше.
Стартът беше кошмарен.
Трафик, коли, клаксони.
Това да излезеш от пре-населената с коли София ..
Събитие си е!

Направих ме го!
Измъкнах ме се и после Газ-Газ.
Всичко на всичко 3 часа и 15 минути.

Имах си симпатична компания.
Баба толкова настояваше да ми помогне.
Че накрая не успях да устоя и казах - Добре, Ела.

Какво да кажа - освен Евала.
На 70-години е.
Но е супер-издържлива.
Силна жена.
Устояла на времето и изпитанията.

Та, с нея, запрашихме към Дома.
Разговор ли?
Просто не вървеше.
Вече бяхме уморени.
По-своему отдадени на мислите си.

Докато прекосявахме Врачанския балкан..
Красота..
Наслаждавах се на заснежените върхове.

Малко след Враца - вече нямаше сняг.
Всичко стана кафяво и много пусто.
Коли почти нямаше на пътя.
Хора из дворовете също.
Тук-там някой дядо яхнал колелото се ширеше на платното.

Земя забравена от Бога.
Така я наричам Аз, понякога.

Докато шофирах си мислех само Едно.
Връщам се Удома.
За кратко или за дълго - все още не съм решила.

Имаше мигове..
Искаше ми се пътя никога да не свършва и никога да не стигна целта.
Странно усещане.
Така и не успях да си обясня откъде дойде, и кога си отиде.

В момента, в който прехвърлихме баира на Арчар..
Пред нас се ширна Тих-Бял Дунав.
Най-после изпитах радостно чувство.
Чувството, че вече съм Близо.
Че всичко ми е добре Познато.

Когато съвсем наближихме Селото на Баба.
Вече летях по разбитите улици.

Котката ни посрещна първа.
После и кучето се разлая.
Петлето и то не остана капо.
Пълна селска симфония.
Обаче Красива и Щастлива.
Радваха се на Стопанката си.
Разбира се, че не на мен.
Мен трудно биха ме разпознали.
За последните години - само по празници съм се появявала.
И то за ден - два ..на третия вече бързах да се върна в Моя Свят.

И така.
Стига съм се отклонявала.
Oще 8 километра.
Прибрах се във Видин.

В душата ми цареше пълна кАкАфОнИя.
Ако беше просто Объркване.
Да си го нарека - Объркване.
Ама то не е такова.
Нито съм Щастлива.
Нито пък Нещастна.

Мъчно ми е.
Но няма за Кога.
Всичко вече е Факт.

Върнах се във Видин.
Може би за няколко дни.
Може би за седмици.

Да видим колко ще Издържа?

Facebook Comments

2 коментарa :

magita каза...

:)
Връзката се губи лесно и в един момент самите ние се чудим къде точно е домът - там, където си роден или там, където си избрал да живееш. Такова завръщане не е лесно, но не е и трудно. Предполагам, че времето ще ти посочи дали постъпваш правилно и къде е Домът ти.
Дунав......винаги е вълнуващо да го видя, с тази река е свързано и моето детство, макар градът да не е Видин:). Старая се при своите завръщания кратки да отделям малко време за него, успокоява ме, течението измива негативното в мен.......Кураж и успех:)
П.П.Вече съм фен на този блог, женски и речен:)

Една Жена каза...

благодаря ти за подкрепата..
и за хубавите думи..

Публикуване на коментар