Искаш да знаеш всичко...

Искаш да знаеш всичко? Ето едно малко парченце.
Искаш да знаеш как се промъквам тихичко, как затварям вратата след себе си, как включвам компютъра и как започвам да пиша. Превключвахме каналите и попаднахме на един филм. Помня го този филм. Сега като се замисля бях на 20 години, не ми се спеше, бях във Видин, страдах от любов, тогава го гледах за първи път. Ако сега стана, отворя шкафа и потърся дневника си от онези времена. Ще намеря и името на филма и последните думи от него. Само секунда. Трябва да светна лампата. Мисля. Правя го. Не намерих думичките, но много ясно помня как ги записах и как се чувствах тогава. Бях впечетлена от филма, от надеждата и от любовта. Събудих пак мислите в себе си, вече не гледах в телевизора, гледах в тавана и плачех, тихичко, тялото ми се тресеше, едва поемах въздух. Очите ми са пълни със сълзи. Защо плача? Боли ме. Ядосана съм. Сърдита съм. На себе си. Не мога да се позная. Върша неща, които никога не съм мислела, че ще мога. Не мога да се приема такава. Срам ме е. Винаги съм се стремяла да бъда добра. Да постъпвам както трябва, както очакват от мен. Но никога май не ми се е получавало. Може би само за малко. Сега отново съм в изходно положение. Объркана. Уплашена. Може ли Любовта ми да ме погуби?

Искаш да знаеш? Винаги си около мен. Мога да нарисувам усмивката ти. Мога да опиша очите ти. Сърцето ми се къса. Гледам го и съм го обичала. Искам да усетя отново този трепет, но не се получава. Не мога да лъжа себе си. Познаваш ли това усещане, когато пръстите ти изтръпват, жилите ти се опъват, цялото ти тяло се разтриса от спазъм. Най-сладкото усещане. Това е любов. Така те искам. Затварям очи и си представям – ръцете ти ме обгръщат, целуваш косата ми, събуждаш ме усмихнат с целувка. Непоносима болка. Искам да избягам. Искам да направя нещо. Искам да променя нещо. Трябва нещо да се случи. Назад или напред. Не ми харесва тази неизвестност. Какво ще се случи утре? Смея се. На себе си. На този смахнат свят. Простичко е. Всичко сложно всъщност е събрани на едно място простички неща. Обичам те. То просто извира от мен. Отмерените ми движения, отместения поглед. Така само се опитвам да прикрия какво се случва в мен. Достатъчно е да те гледам, докато говориш, думите само минават покрай мен, вниманието ми е приковано от движенията на устните ти, на очите ти. Опитвам се да проникна зад тях. Усещам как ме наляга умора. Уморена съм от изплаканите сълзи. Обзема ме едно успокоение. Готова съм да се предам. Когато пиша, нямам идея. Следвам реда на мислите си. Опитвам се да ги уловя всичките. Това правя сега. Ловец на мисли. Виждаш ли светлина в дъното на тунела? Мога да си я представя, но тя все още не съществува. Какво ще направя утре или вдругиден или след месец, след година? Как ще се подреди живота ми? Къде ще си ти?

Facebook Comments

2 коментарa :

Анонимен каза...

heh,ah tozi vidin..

Анонимен каза...

Ех, мила, всеки се чувства объркан понякога, всеки се страхува понякога, но е истинска смелост да споделиш страховете си с някой друг. Помага на самата теб да подредиш разбъркания пъзел или поне да си кажеш, че можеш да го направиш.....някой ден.:)

Публикуване на коментар