Естер Перел за любовта и страстта ..
Защо добрият секс толкова често отмира, дори при двойки, които продължават да се обичат както винаги? И защо добрата интимност не гарантира добър секс, в противоречие с общоприетото? Или, би могъл да бъде следващият въпрос, можем ли да искаме това, което вече имаме? Това е въпрос за милиони долари, нали? Защо забраненото е толкова еротично? Какво толкова има в трансгресията, че прави желанието толкова силно? И защо сексът прави бебета, а бебетата предвещават еротично бедствие при двойките? Това е вид фатален еротичен удар, нали? Как се чувствате когато обичате? А когато желаете, с какво се различава?
Естер Перел: Тайната на желанието в една дълготрайна връзка
Това са някои от въпросите, които са в центъра на изследването ми върху природата на еротичното желаение и върху дилемите, които съпътстват съвременната любов. Пътувам по света и забелязвам, че навсякъде, където има романтика, сякаш има криза на желание. Криза на желанието, в смисъл на притежаване на искането – желание, като израз на индивидуалност, на свободен избор, на предпочитание, на идентичност – желанието, което е станало централно понятие, като част от съвременната любов и индивидуалистичните общности.
Знаете ли, това е първият път в историята на човечеството, когато се опитваме да преживеем сексуалността дългосрочно, не защото искаме 14 деца, за което се нуждаем дори от повече, защото много от тях няма да оживеят, и не защото това е задължение на омъжената жена. За първи път искаме секс в продължение на времето заради удоволствието и връзката, които са вкоренени в желанието.
Значи, какво поддържа желанието живо и защо това е толкова трудно? Мисля, че най-важното за поддържане на желанието в една стабилна връзка, е съчетаването на две основни човешки нужди. От една страна, нуждата ни за сигурност, за предсказуемост, за безопасност, за разчитане, за надеждност, за дълготрайност – всички тези закрепващи преживявания, които наричаме дом. Но имаме и друга, еднакво силна нужда – мъже и жени – за приключения, за новости, за мистерия, за риск, за опасност, за непознатото, за неочакваното, за изненада – разбрахте ме – за пътешествия, за пътуване. Съчетаването на нуждата ни за сигурност и нуждата за приключения в една връзка, или това, което обичаме да наричаме страстен брак, преди беше противоречиво. Бракът беше икономическа институция, която ни предоставяше вечно партньорство и с него, деца и социален статут и продължение на рода и другарство. Но сега искаме от партньора си да ни даде всички тези неща, а в допълнение и да бъде най-добрият ни приятел и довереник и страстен любовник и да живеем двойно повече. Отиваме при даден човек и всъщност искаме от него да ни даде това, което едно време осигуряваше цяло село. Дай ми принадлежност, дай ми идентичност, дай ми продължителност, но също и трансцеденталност и мистерия и удивление, всичко наведнъж. Дай ми удобство, дай ми острота. Дай ми новост, дай ми познатост. Дай ми предсказуемост, дай ми изненада. И го приемаме за даденост, мислейки че секс играчките и бельото ще ни спасят.
Значи, сега стигаме до екзистенциалната част на историята, нали? Защото мисля, че по някакъв начин – и ще се върна към това – кризата на желанието често е криза на въображението.
Защо добрият секс толкова често отмира? Каква е връзката между любов и желание? Как се свързват и как си противоречат? Защото там е тайната на еротизма.
Според мен, ако има глагол, който е свързан с любовта, той е 'да имам'. Ако има глагол, свързан с желанието, той е 'да искам'. В любовта, искаме да имаме, искаме да опознаем любимия. Искаме да минимизираме разстоянието. Искаме да намалим празнината. Искаме да неутрализираме напрежението. Искаме близост. Но в желанието, имаме тенденцията да не искаме да се връщаме на местата, където вече сме били. Очакваното заключение не поддържа жив интереса ни. В желанието, искаме един Друг, някой от другата страна, когото можем да посетим, с когото можем да прекараме време, в чийто район с червени светлини можем да отидем да видим какво става. В желанието, искаме мост, който да пресечем. Или с други думи, понякога казвам, че огънят се нуждае от въздух. Желанието се нуждае от пространство. И, казано така, често звучи доста абстрактно.
Но после взех със себе си един въпрос. И посетих повече от 20 държави през последните няколко години с книгата си „Еротична Интелигентност“ и питах хората кога чувстват най-голямо влечение към партньора си. Не да ги привлича сексуално, а по-скоро да ги влече. И независимо от културата, религията или пола – с изключение на един – получавах все същите няколко отговора.
Първата група е: 'Чувствам най-голямо влечение към партньора си когато го няма, когато сме разделени, когато се видим отново.' На практика, когато възвърна своята способност да си се представя заедно с този партньор, когато въображението ми се върне в картината и когато успея да го обвържа здраво с отсъствието и копнежа, който е основен компонент на желанието. Но втората група е още по-интересна: 'Чувствам най-голямо влечение към партньора си когато го виждам в студиото, когато е на сцената, когато е в своята среда, когато прави нещо, към което изпитва страст, когато е на парти и привлича други хора, когато виждам, че е център на вниманието.' Когато видя партньора си лъчезарен и уверен, май това най-много възбужда по цял свят. Лъчезарен, в смисъл на независим. Гледам този човек – между другото, в желанието, хората рядко говорят за това когато се сливат в едно, на пет сантиметра един от друг. Не знам колко е това в инчове. Но и не говорим за когато другия човек е толкова далеч, че вече не го виждате. Случва се когато виждам партньора си от удобно разстояние, и тогава този човек, който вече ми е толкова познат, за момент става пак донякъде мистериозен и неуловим. И в това простванство между мен и другия, възниква еротичният устрем и онова влечение към него. Защото понякога, както казва Пруст, мистерията се състои не в търсенето на нови пейзажи, а в погледа с нови очи. Така че, когато виждам партньора си сам, да прави нещо, което го увлича, го поглеждам, и за миг настъпва промяна в разбирането ми, и оставам отворена към мистериите, които са непосредствено до мен.
Но още по-важно е, че в това описание на другия или на себе си – все едно е – най-интересното е, че в желанието няма състояние на нужда. Никой не се нуждае от никого. Няма грижовност в желанието. Грижовността е да обичаш много силно. Тя е мощен антиафродизиак. Още не съм видяла човек, възбуден от това, че някой се нуждае от него. Да ги желаеш е едно нещо. Да се нуждаеш от тях е тотална трагедия, и жените го знаят от край време, защото всяко нещо, което води до родителство, по принцип намалява еротичния заряд. И с основание, нали така?
Третата група от отговори обикновено е: 'Когато съм изненадана, когато се смеем заедно, – както ми каза някой днес в офиса – когато е облечен в смокинг.' А аз отвърнах: 'В смокинг или с каубойски ботуши.' Обикновено се случва когато възникне новост. Но не става въпрос за нови позиции. Не е репертоар от техники. Новото се състои в това, кои ваши части изтъквате. Кои части от вас излизат наяве чак сега? Защото, в определен смисъл, може да се каже, че сексът не е нещо, което правите. Сексът е място, където отивате. Това е едно пространство вътре във вас, в което влизате заедно с друг или с други. Значи, къде отивате по време на секс? С кои части от вас установявате връзка? Какво искате да изразите там? Това място за трансцеденталност и за духовен съюз ли е? Това място ли е, където може да сте палави и безопасно агресивни? Това място ли е, където можете най-после да се отпуснете и да престанете да се чувствате отговорни за всичко? Това място ли е, където можете да изразите детските си желания? Какво има там? Това е език. Това не е просто поведение. И поетиката на този език е това, от което се интересувам, и поради което започнах да изучавам понятието „еротична интелигентност”.
Знаете, животните правят секс. Това е ключово, това е биология, това е естествен инстинкт. Единствено ние имаме еротичен живот, което означава, че сексуалността се трансформира от човешкото въображение. Единствено ние можем да се любим с часове, да прекараме времето чудесно, с много оргазми без да пипаме никой, защото можем да си го представим. Можем само да го загатнем. Дори не трябва да го правим. Можем да изпитаме това силно нещо, наречено предчувстване, което е циментът на желанието, способността да си го представим като че ли се случва, да го преживеем все едно се случва, докато всъщност нищо не се случва, и в същото време се случва всичко. Така че, когато започнах да мисля за еротизма, се замислих и за поетиката на секса, и ако я приема като вид интелигентност, тогава тя е нещо, което се култивира. Кои са съставните ѝ части? Въображение, игривост, новост, любопитство, мистерия. Но в действителност централният агент е това нещо, наречено въображение.
И още по-важно е, че за да започна да разбирам кои са двойките, при които има еротични искри, които поддържат желанието живо, трябваше да се върна към първоначалната дефиниция на еротизъм, мистичната дефиниция. Преминах през нея чрез раздвоение, анализирайки всъщност травмата – която е другата страна – и го направих, наблюдавайки общността, в която съм израснала, една белгийска общност на оцелели от Холокоста. В нея имаше две групи хора: тези, които не бяха починали и тези, които се бяха върнали към живота. Тези, които не бяха починали, често живееха много земен живот, не можеха да изпитват удоволствие, не можеха да се доверят, защото когато си бдителен, разтревожен, напрегнат и несигурен, не можеш да повдигнеш глава и да полетиш, да бъдеш игрив, спокоен и изобретателен. Тези, които се бяха върнали към живота, виждаха еротиката като антитяло срещу смъртта. Знаеха как да се запазят живи. И когато започнах да слушам за липсата на секс при двойките, с които работя, понякога ги чувах да казват: 'Искам повече секс!', но обикновено хората искат по-добър секс, а за да е по-добър, трябва да възобновят връзката си с тази живост, това подновяване, тази жизненост, този ерос, тази енергия, които сексът им е доставял или са се надявали, че ще им достави.
И така, започнах да задавам различен въпрос. Въпросът беше: 'Угасвам когато ...' 'Изгасвам желанията си, когато ...', което не е същото като 'Това, което ме изгасва е ...' и 'Изгасваш ме когато ...' И хората започваха да казват: 'Угасвам, когато се чувствам мъртъв отвътре, когато не харесвам тялото си, когато се чувствам стар, когато не съм имал време за себе си, когато не съм имал възможност дори да ти се обадя, когато не върша добре работата си, когато имам ниско самочувствие, когато нямам чувство за себезначимост, когато не чувствам, че имам право да искам, да взимам, да получавам удоволствие'.
И после започнах да задавам обратния въпрос: 'Възбуждам се, когато ...' Защото повечето пъти хората обичат да задават въпроса: 'Ти ме възбуждаш, това, което ме възбужда …' и аз оставам извън въпроса. Знаете ли? Ако сте мъртви отвътре, другият човек може да прави много неща за Свети Валентин. Но няма да пожъне успех. На рецепцията няма никой. Значи, възбуждам се когато, включвам желанията си, събуждам се, когато ...
В този парадокс между любов и желание, объркващото е, че самите съставните части, които подхранват любовта – взаимност, закрила, безспокойство, отговорност за другия – понякога са същите елементи, които задушават желанието. Защото желанието идва с цял куп чувства, които не винаги са любимци на любовта: ревност, чувство за притежание, агресивност, сила, надмощие, палавост, дяволитост. Фактически повечето от нас ги възбуждат през нощта същите неща, срещу които роптаят през деня. Нали знаете, еротичното съзнание не е политически коректно. Ако всички фантазирахме в легло от рози, не бихме имали такива интересни разговори по тази тема. Но не, горе в съзнанието ни се случват цял куп неща, които не винаги знаем как да изразим пред човека, който обичаме, защото мислим, че в любовта трябва да има себеотдаване, а в желанието – известно количество егоизъм, в най-добрия смисъл на думата: като способността да не губите връзка със себе си в присъствието на друг.
Искам да ви нарисувам тaзи малка картинка, защото се раждаме с необходимостта да съчетаем тези два комплекта от нужди. Нуждата ни за връзка, нуждата ни за самостоятелност или нуждата ни за сигурност и за приключения, или нуждата ни да бъдем заедно и за автономия. Представете си, че едно малко дете седи в скута ви, където му е удобно и уютно, и се чувства много защитено, но в един момент всички ние имаме нужда да тръгнем по света да откриваме и да проучваме. Това е началото на желанието, тези изследователски нужди, любопитството, откритията. И тогава, по някое време те се обръщат и ви поглеждат, и ако им кажете: 'Хей, дете, светът е страхотно място. Давай напред! Там има много забавления', тогава ще могат да се отдалечат и да изпитат чувството на връзка и раздяла едновременно. Ще могат да се отдалечат във въображението си, в тялото си, в своята игривост, защото през цялото това време ще са наясно, че когато се върнат, някой ще ги чака.
Но ако пък от тази страна има някой, който казва: 'Тревожа се. Неспокоен съм. Депресиран съм. Партньорът ми дълго време не се е грижил за мен. Какво толкова хубаво има навън? Нямаме ли всичко, от което се нуждаеш, когато сме заедно, ти и аз?', тогава възникват няколко малки реакции, които са ни прекалено познати на всички. Някои от нас ще се върнат, върнали са се преди много време, и това малко хлапе, което се връща, е детето, което ще се откаже от една част от себе си, за да не загуби другата. Ще загубя свободата си, за да не загубя връзката. Ще се науча да обичам по някакъв начин, който ще бъде обременен с допълнително безпокойство и допълнителна отговорност и допълнителна закрила, и няма да знам как да те напусна, за да отида да играя, за да отида да изпитам удоволствие, за да откривам, за да вляза в себе си. Преведете това на езика на възрастните. Започва в много млада възраст. Продължава по време на сексуалния ни живот и чак до края. Дете номер две се връща, но постоянно гледа, ей така, през рамо. 'Там ли ще стоиш? Ще ме наругаеш ли? Ще ми се караш ли? Ще ми се разсърдиш ли?' И може да са си тръгнали, но никога не са наистина далеч и често това са хората, които ви казват, че в началото е било супер горещо. Защото в началото, растящата интимност не е била още толкова силна, че да доведе до намаляването на желанието. Колкото по-свързана бях, толкова по-отговорна се чувствах, толкова по-малко можех да се отпусна в твое присъствие. Третото дете въобще не се връща.
Значи, това, което трябва да постигнете, ако искате да поддържате желанието, е едно диалектично равновесие. От една страна, искате сигурност, за да можете да се отдалечите. От друга страна, ако не можете да се отдалечите, не можете да изпитате удоволствие, не можете да стигнете до кулминация, не можете да достигнете до оргазъм, не се вълнувате, защото прекарвате времето си в тялото и в главата на другия, а не в собствените си.
Значи, в тази дилема около съчетаването на тези два комплекта от основни нужди, има няколко неща, които разбрах, че правят еротичните двойки. Първото е, че имат голяма сексуална интимност. Съзнават, че всеки един от двамата има собствено еротично пространство. Знаят също, че любовната игра не е нещо, което се прави пет минути преди истинското нещо. Любовната игра започва в края на предишния оргазъм. И са наясно, че еротичното пространство не е за да започне единият да милва другия. Състои се в създаването на едно пространство, в което напускате Мениджмънт ООД., където може би зарязвате програмата за управление на проекти, и всъщност просто влизате в това пространство, в което преставате да бъдете добрият гражданин, който се грижи за нещата и e отговорен. Отговорността и желанието са в конфликт. Не се понасят много. Еротичните двойки също разбират, че страстта идва и си отива. Тя е като луната. Има непрекъснати еклипси. Но са наясно, че знаят как да я възобновят. Знаят как да я възвърнат, и знаят как да го направят, защото са демистифицирали един голям мит, мита за спонтанността, според който тя ще падне просто от небето докато сгъвате прането, като deus ex machina, и разбират, че каквото и да ще просто да се случи, в една дълготрайна връзка вече се е случило.
Ангажираният секс е умишлен секс. Той е съзнателен. Той е преднамерен. Той е фокусиране и присъствие.
Естер Перел: Тайната на желанието в една дълготрайна връзка
Това са някои от въпросите, които са в центъра на изследването ми върху природата на еротичното желаение и върху дилемите, които съпътстват съвременната любов. Пътувам по света и забелязвам, че навсякъде, където има романтика, сякаш има криза на желание. Криза на желанието, в смисъл на притежаване на искането – желание, като израз на индивидуалност, на свободен избор, на предпочитание, на идентичност – желанието, което е станало централно понятие, като част от съвременната любов и индивидуалистичните общности.
Знаете ли, това е първият път в историята на човечеството, когато се опитваме да преживеем сексуалността дългосрочно, не защото искаме 14 деца, за което се нуждаем дори от повече, защото много от тях няма да оживеят, и не защото това е задължение на омъжената жена. За първи път искаме секс в продължение на времето заради удоволствието и връзката, които са вкоренени в желанието.
Значи, какво поддържа желанието живо и защо това е толкова трудно? Мисля, че най-важното за поддържане на желанието в една стабилна връзка, е съчетаването на две основни човешки нужди. От една страна, нуждата ни за сигурност, за предсказуемост, за безопасност, за разчитане, за надеждност, за дълготрайност – всички тези закрепващи преживявания, които наричаме дом. Но имаме и друга, еднакво силна нужда – мъже и жени – за приключения, за новости, за мистерия, за риск, за опасност, за непознатото, за неочакваното, за изненада – разбрахте ме – за пътешествия, за пътуване. Съчетаването на нуждата ни за сигурност и нуждата за приключения в една връзка, или това, което обичаме да наричаме страстен брак, преди беше противоречиво. Бракът беше икономическа институция, която ни предоставяше вечно партньорство и с него, деца и социален статут и продължение на рода и другарство. Но сега искаме от партньора си да ни даде всички тези неща, а в допълнение и да бъде най-добрият ни приятел и довереник и страстен любовник и да живеем двойно повече. Отиваме при даден човек и всъщност искаме от него да ни даде това, което едно време осигуряваше цяло село. Дай ми принадлежност, дай ми идентичност, дай ми продължителност, но също и трансцеденталност и мистерия и удивление, всичко наведнъж. Дай ми удобство, дай ми острота. Дай ми новост, дай ми познатост. Дай ми предсказуемост, дай ми изненада. И го приемаме за даденост, мислейки че секс играчките и бельото ще ни спасят.
Значи, сега стигаме до екзистенциалната част на историята, нали? Защото мисля, че по някакъв начин – и ще се върна към това – кризата на желанието често е криза на въображението.
Защо добрият секс толкова често отмира? Каква е връзката между любов и желание? Как се свързват и как си противоречат? Защото там е тайната на еротизма.
Според мен, ако има глагол, който е свързан с любовта, той е 'да имам'. Ако има глагол, свързан с желанието, той е 'да искам'. В любовта, искаме да имаме, искаме да опознаем любимия. Искаме да минимизираме разстоянието. Искаме да намалим празнината. Искаме да неутрализираме напрежението. Искаме близост. Но в желанието, имаме тенденцията да не искаме да се връщаме на местата, където вече сме били. Очакваното заключение не поддържа жив интереса ни. В желанието, искаме един Друг, някой от другата страна, когото можем да посетим, с когото можем да прекараме време, в чийто район с червени светлини можем да отидем да видим какво става. В желанието, искаме мост, който да пресечем. Или с други думи, понякога казвам, че огънят се нуждае от въздух. Желанието се нуждае от пространство. И, казано така, често звучи доста абстрактно.
Но после взех със себе си един въпрос. И посетих повече от 20 държави през последните няколко години с книгата си „Еротична Интелигентност“ и питах хората кога чувстват най-голямо влечение към партньора си. Не да ги привлича сексуално, а по-скоро да ги влече. И независимо от културата, религията или пола – с изключение на един – получавах все същите няколко отговора.
Първата група е: 'Чувствам най-голямо влечение към партньора си когато го няма, когато сме разделени, когато се видим отново.' На практика, когато възвърна своята способност да си се представя заедно с този партньор, когато въображението ми се върне в картината и когато успея да го обвържа здраво с отсъствието и копнежа, който е основен компонент на желанието. Но втората група е още по-интересна: 'Чувствам най-голямо влечение към партньора си когато го виждам в студиото, когато е на сцената, когато е в своята среда, когато прави нещо, към което изпитва страст, когато е на парти и привлича други хора, когато виждам, че е център на вниманието.' Когато видя партньора си лъчезарен и уверен, май това най-много възбужда по цял свят. Лъчезарен, в смисъл на независим. Гледам този човек – между другото, в желанието, хората рядко говорят за това когато се сливат в едно, на пет сантиметра един от друг. Не знам колко е това в инчове. Но и не говорим за когато другия човек е толкова далеч, че вече не го виждате. Случва се когато виждам партньора си от удобно разстояние, и тогава този човек, който вече ми е толкова познат, за момент става пак донякъде мистериозен и неуловим. И в това простванство между мен и другия, възниква еротичният устрем и онова влечение към него. Защото понякога, както казва Пруст, мистерията се състои не в търсенето на нови пейзажи, а в погледа с нови очи. Така че, когато виждам партньора си сам, да прави нещо, което го увлича, го поглеждам, и за миг настъпва промяна в разбирането ми, и оставам отворена към мистериите, които са непосредствено до мен.
Но още по-важно е, че в това описание на другия или на себе си – все едно е – най-интересното е, че в желанието няма състояние на нужда. Никой не се нуждае от никого. Няма грижовност в желанието. Грижовността е да обичаш много силно. Тя е мощен антиафродизиак. Още не съм видяла човек, възбуден от това, че някой се нуждае от него. Да ги желаеш е едно нещо. Да се нуждаеш от тях е тотална трагедия, и жените го знаят от край време, защото всяко нещо, което води до родителство, по принцип намалява еротичния заряд. И с основание, нали така?
Третата група от отговори обикновено е: 'Когато съм изненадана, когато се смеем заедно, – както ми каза някой днес в офиса – когато е облечен в смокинг.' А аз отвърнах: 'В смокинг или с каубойски ботуши.' Обикновено се случва когато възникне новост. Но не става въпрос за нови позиции. Не е репертоар от техники. Новото се състои в това, кои ваши части изтъквате. Кои части от вас излизат наяве чак сега? Защото, в определен смисъл, може да се каже, че сексът не е нещо, което правите. Сексът е място, където отивате. Това е едно пространство вътре във вас, в което влизате заедно с друг или с други. Значи, къде отивате по време на секс? С кои части от вас установявате връзка? Какво искате да изразите там? Това място за трансцеденталност и за духовен съюз ли е? Това място ли е, където може да сте палави и безопасно агресивни? Това място ли е, където можете най-после да се отпуснете и да престанете да се чувствате отговорни за всичко? Това място ли е, където можете да изразите детските си желания? Какво има там? Това е език. Това не е просто поведение. И поетиката на този език е това, от което се интересувам, и поради което започнах да изучавам понятието „еротична интелигентност”.
Знаете, животните правят секс. Това е ключово, това е биология, това е естествен инстинкт. Единствено ние имаме еротичен живот, което означава, че сексуалността се трансформира от човешкото въображение. Единствено ние можем да се любим с часове, да прекараме времето чудесно, с много оргазми без да пипаме никой, защото можем да си го представим. Можем само да го загатнем. Дори не трябва да го правим. Можем да изпитаме това силно нещо, наречено предчувстване, което е циментът на желанието, способността да си го представим като че ли се случва, да го преживеем все едно се случва, докато всъщност нищо не се случва, и в същото време се случва всичко. Така че, когато започнах да мисля за еротизма, се замислих и за поетиката на секса, и ако я приема като вид интелигентност, тогава тя е нещо, което се култивира. Кои са съставните ѝ части? Въображение, игривост, новост, любопитство, мистерия. Но в действителност централният агент е това нещо, наречено въображение.
И още по-важно е, че за да започна да разбирам кои са двойките, при които има еротични искри, които поддържат желанието живо, трябваше да се върна към първоначалната дефиниция на еротизъм, мистичната дефиниция. Преминах през нея чрез раздвоение, анализирайки всъщност травмата – която е другата страна – и го направих, наблюдавайки общността, в която съм израснала, една белгийска общност на оцелели от Холокоста. В нея имаше две групи хора: тези, които не бяха починали и тези, които се бяха върнали към живота. Тези, които не бяха починали, често живееха много земен живот, не можеха да изпитват удоволствие, не можеха да се доверят, защото когато си бдителен, разтревожен, напрегнат и несигурен, не можеш да повдигнеш глава и да полетиш, да бъдеш игрив, спокоен и изобретателен. Тези, които се бяха върнали към живота, виждаха еротиката като антитяло срещу смъртта. Знаеха как да се запазят живи. И когато започнах да слушам за липсата на секс при двойките, с които работя, понякога ги чувах да казват: 'Искам повече секс!', но обикновено хората искат по-добър секс, а за да е по-добър, трябва да възобновят връзката си с тази живост, това подновяване, тази жизненост, този ерос, тази енергия, които сексът им е доставял или са се надявали, че ще им достави.
И така, започнах да задавам различен въпрос. Въпросът беше: 'Угасвам когато ...' 'Изгасвам желанията си, когато ...', което не е същото като 'Това, което ме изгасва е ...' и 'Изгасваш ме когато ...' И хората започваха да казват: 'Угасвам, когато се чувствам мъртъв отвътре, когато не харесвам тялото си, когато се чувствам стар, когато не съм имал време за себе си, когато не съм имал възможност дори да ти се обадя, когато не върша добре работата си, когато имам ниско самочувствие, когато нямам чувство за себезначимост, когато не чувствам, че имам право да искам, да взимам, да получавам удоволствие'.
И после започнах да задавам обратния въпрос: 'Възбуждам се, когато ...' Защото повечето пъти хората обичат да задават въпроса: 'Ти ме възбуждаш, това, което ме възбужда …' и аз оставам извън въпроса. Знаете ли? Ако сте мъртви отвътре, другият човек може да прави много неща за Свети Валентин. Но няма да пожъне успех. На рецепцията няма никой. Значи, възбуждам се когато, включвам желанията си, събуждам се, когато ...
В този парадокс между любов и желание, объркващото е, че самите съставните части, които подхранват любовта – взаимност, закрила, безспокойство, отговорност за другия – понякога са същите елементи, които задушават желанието. Защото желанието идва с цял куп чувства, които не винаги са любимци на любовта: ревност, чувство за притежание, агресивност, сила, надмощие, палавост, дяволитост. Фактически повечето от нас ги възбуждат през нощта същите неща, срещу които роптаят през деня. Нали знаете, еротичното съзнание не е политически коректно. Ако всички фантазирахме в легло от рози, не бихме имали такива интересни разговори по тази тема. Но не, горе в съзнанието ни се случват цял куп неща, които не винаги знаем как да изразим пред човека, който обичаме, защото мислим, че в любовта трябва да има себеотдаване, а в желанието – известно количество егоизъм, в най-добрия смисъл на думата: като способността да не губите връзка със себе си в присъствието на друг.
Искам да ви нарисувам тaзи малка картинка, защото се раждаме с необходимостта да съчетаем тези два комплекта от нужди. Нуждата ни за връзка, нуждата ни за самостоятелност или нуждата ни за сигурност и за приключения, или нуждата ни да бъдем заедно и за автономия. Представете си, че едно малко дете седи в скута ви, където му е удобно и уютно, и се чувства много защитено, но в един момент всички ние имаме нужда да тръгнем по света да откриваме и да проучваме. Това е началото на желанието, тези изследователски нужди, любопитството, откритията. И тогава, по някое време те се обръщат и ви поглеждат, и ако им кажете: 'Хей, дете, светът е страхотно място. Давай напред! Там има много забавления', тогава ще могат да се отдалечат и да изпитат чувството на връзка и раздяла едновременно. Ще могат да се отдалечат във въображението си, в тялото си, в своята игривост, защото през цялото това време ще са наясно, че когато се върнат, някой ще ги чака.
Но ако пък от тази страна има някой, който казва: 'Тревожа се. Неспокоен съм. Депресиран съм. Партньорът ми дълго време не се е грижил за мен. Какво толкова хубаво има навън? Нямаме ли всичко, от което се нуждаеш, когато сме заедно, ти и аз?', тогава възникват няколко малки реакции, които са ни прекалено познати на всички. Някои от нас ще се върнат, върнали са се преди много време, и това малко хлапе, което се връща, е детето, което ще се откаже от една част от себе си, за да не загуби другата. Ще загубя свободата си, за да не загубя връзката. Ще се науча да обичам по някакъв начин, който ще бъде обременен с допълнително безпокойство и допълнителна отговорност и допълнителна закрила, и няма да знам как да те напусна, за да отида да играя, за да отида да изпитам удоволствие, за да откривам, за да вляза в себе си. Преведете това на езика на възрастните. Започва в много млада възраст. Продължава по време на сексуалния ни живот и чак до края. Дете номер две се връща, но постоянно гледа, ей така, през рамо. 'Там ли ще стоиш? Ще ме наругаеш ли? Ще ми се караш ли? Ще ми се разсърдиш ли?' И може да са си тръгнали, но никога не са наистина далеч и често това са хората, които ви казват, че в началото е било супер горещо. Защото в началото, растящата интимност не е била още толкова силна, че да доведе до намаляването на желанието. Колкото по-свързана бях, толкова по-отговорна се чувствах, толкова по-малко можех да се отпусна в твое присъствие. Третото дете въобще не се връща.
Значи, това, което трябва да постигнете, ако искате да поддържате желанието, е едно диалектично равновесие. От една страна, искате сигурност, за да можете да се отдалечите. От друга страна, ако не можете да се отдалечите, не можете да изпитате удоволствие, не можете да стигнете до кулминация, не можете да достигнете до оргазъм, не се вълнувате, защото прекарвате времето си в тялото и в главата на другия, а не в собствените си.
Значи, в тази дилема около съчетаването на тези два комплекта от основни нужди, има няколко неща, които разбрах, че правят еротичните двойки. Първото е, че имат голяма сексуална интимност. Съзнават, че всеки един от двамата има собствено еротично пространство. Знаят също, че любовната игра не е нещо, което се прави пет минути преди истинското нещо. Любовната игра започва в края на предишния оргазъм. И са наясно, че еротичното пространство не е за да започне единият да милва другия. Състои се в създаването на едно пространство, в което напускате Мениджмънт ООД., където може би зарязвате програмата за управление на проекти, и всъщност просто влизате в това пространство, в което преставате да бъдете добрият гражданин, който се грижи за нещата и e отговорен. Отговорността и желанието са в конфликт. Не се понасят много. Еротичните двойки също разбират, че страстта идва и си отива. Тя е като луната. Има непрекъснати еклипси. Но са наясно, че знаят как да я възобновят. Знаят как да я възвърнат, и знаят как да го направят, защото са демистифицирали един голям мит, мита за спонтанността, според който тя ще падне просто от небето докато сгъвате прането, като deus ex machina, и разбират, че каквото и да ще просто да се случи, в една дълготрайна връзка вече се е случило.
Ангажираният секс е умишлен секс. Той е съзнателен. Той е преднамерен. Той е фокусиране и присъствие.
Естер Перел, един от най-оригиналните и вдъхновяващи гласове по темата за интимните връзки и секса, е семеен и сексуален терапевт в Ню Йорк. Естер Перел пристига за първи път в България на 28 октомври 2013, за да представи своята книга Еротична интелигентност и да проведе двудневен семинар на тема: Тайната на желанието в дълготрайните връзки. |
0 коментарa :
Публикуване на коментар