Плакал ли си заради жена?...


Заведението беше пълно. Тълпи от танцуващи, усмихнати, влюбени и замаяни от алкохола хора. Всъщност нямаше много влюбени двойки, но дори наличието на една единствена правеше престоя му там непоносим и като обтегнато около врата му въже, го задушаваше. Всеки път щом погледът му попаднеше на някоя от тях, ледена буца сковаваше гърлото му и той свиваше юмруци в гняв, болка и безсилие. Лека, иронична усмивка се плъзгаше по лицето му. И очите му се отместваха инстинктивно, в самозащита.

Нямаше ден, час, минута, секунда, в която да не мислеше за нея. Красивото й лице изплуваше в съзнанието му всеки път щом затвореше очи, а усмивката й го примамваше още с настъпването на нетърпеливото и празно утро. Беше празно, защото в него я нямаше нея. Въпреки че аромата й все още беше разпръснат в стаята, разпилян по чаршафите, просмукан във всяка фибра на тялото му. Само щом вдишаше и затвореше очи, усещаше присъствието й и беше готов да се обзаложи, че тя все още е там някъде, близо до него.

Но в мига, в който отвореше очи, смазващата действителност грубо го удряше в лицето. Нея я нямаше. Нямаше я вече няколко месеца. Спря да брои дните, защото като че ли положението ставаше все по-тежко и не виждаше смисъл в това. Така или иначе тя нямаше да се върне. Беше си тръгнала. И остави след себе си съкрушеност и разруха.

А той се залъгваше, че не му пука, че може да живее без нея, че както е било преди, така ще бъде и сега. Че консумирането на алкохол във вечери като тази ще го накара да забрави, да притъпи болката от празнотата. Да прости. Бяха му казали, че времето ще му помогне, ще го излекува от тази агония. Но то сякаш беше безмилостно и непреклонно. Както и болката, която го притискаше неуморна и му се присмиваше нагло в лицето.

В бара на един метър от него беше седнала жена. Беше с компания, но видно не обръщаше внимание на приятелите си, нито на някой друг около нея. На него също не би му направила впечатление, ако в един миг погледите им не бяха се срещнали и сякаш сродни искри на болка, безразсъдство, гняв и смазваща самота, разкъсваща пространството, не се бяха сблъскали помежду си.

Тя държеше чашата си и беше забила поглед в нищото. Леко се олюляваше под звуците на музиката. И алкохола. Сякаш искаше да изкрещи, но мълчаливото й изражение и позата на тялото й дори, говореше много повече и от най-шумната компания.

Не беше много красива. Но имаше нещо в нея... Някакво магнетично излъчване, на което трудно един мъж би устоял. Дали защото черните й кичури коса бяха разпиляни непокорно около раменете и лицето й, дали защото в тъмните й, привидно топли очи имаше толкова пламък и жажда за живот, каквито много рядко вече можеха да се срещнат. Но определено тази жена нямаше как да остане незабелязана с този ореол от магнетично присъствие.

Докато той се чудеше каква е причината за тъгата и срутеното й настроение, тя стана от стола и се отправи с бавна, олюляваща се крачка към него. Приближи се, държейки чашата си с коняк. Няколко секунди стоя, отправила погледа си в него. Сякаш събрала цялото любопитство, на което беше способна.

После заговори:
- Плакал ли си заради жена?... - Провлачи въпроса си. Личеше си, че беше прекалила с алкохола. Сякаш като него се опитваше да притъпи усещанията си. – Защото... повярвай ми... – продължи тя, без да го поглежда и да изчака отговора му - ... Да плачеш заради мъж - ама хич... хич не е достойно... И по-лошото, остави достойнстовото, по-лошото е, че адски боли, приятелю, адски много боли...

Мълчание от негова страна. Вперен към него поглед и очакване за отговор, от нейна. Явно беше нетърпелива, защото продължи:

- О да, вие не плачете, защото сте мъже... – тук гласа й прозвуча доста напевно и провлачено, най-вече заради сарказма в думите й - Но бас ловя, че всеки един от вас, поне веднъж в живота си е бил раняван от жена, жена, която му е разбила сърцето. Зверски и може би пагубно... Затова се превръщате в гадове, долни нещастници и пълни боклуци... – Тя се изхили иронично, с изкривено от болка лице. Вдигна чашата си в знак на тост и я пресуши до дъното. Тръшна я на бара и с хаотичен, объркан, луд поглед се обърна и се изгуби в тълпата.

Все едно току що му бяха зашлевили шамар. Така му подействаха думите й. Макар казани импулсивно и необмислено. А може би звучаха и глупаво, защото бяха думи, изречени в пристъп на болка и гняв. И то от жена, чието съзнание беше размътено от алкохола. Всеки на негово място би реагирал с насмешка. А той усети как буца заседна в гърлото му.

Прокара си път в навалицата от хора. Танцуващи, усмихнати и влюбени.

Излезе навън. Ледения вятър въздъхна в лицето му. Без да наруши ни най-малко каменното му изражение. Отвътре сърцето му гореше. Пламенно и жарко. Спотаено.

Запали цигара. И тръгна по притихналата улица. Вдиша от студения въздух и усети как се просмуква в него и вледенява дробовете му. Затвори очи. Отново тя. Лицето й. Усмивката. Аромата й.

... Сълза се стече по бузата му.

Facebook Comments

1 коментарa :

Анонимен каза...

Това дори не може да се опише с думи...

Публикуване на коментар