София, Събота, СуперЛюбо

Чакам да се стъмни. За мен нощта е времето за писане, пеене, пиене, приятели, изобщо май всичко с ‘п’.. и за любов. Изобщо тъмнината прави всичко да изглежда някак по-забранено и по-сладко. И по-красиво (Не само хората). Та минавах си онзи ден през НДК, надолу по стълбичките към моста на влюбените, където не се влюбих, но пък и не ме ограбиха, и забелязах, че е адски тъмно. Толкова, че не можеш да различиш лицата на хората, а това е много голямо облекчение. Лицата предават прекалено много информация, която не ни интересува, но няма как да пропуснем. Виждаме и проблемите, и притеснението, и глупостта, и безпаричието, и самотата, и гордостта, и суетата, и липсата.. На светло виждам какво виждат другите и то невинаги ми харесва. Защото обикновено е само това, което се вижда с очите. А всички знаем какво казва Малкият Принц.. Можех да видя само града и ми беше напълно достатъчно. И можех да го видя и със затворени очи. Можех да си намеря пътя в тъмното.. Ей така, клиширано, но красиво. То и нямах кой знае какъв избор. И тогава за пореден път се убедих, че обичам този град. И ако за всичко, което се случва, има причина.. то може би съм дошла, за да го обичам. Снощи видях още една очарователна част от него.. едно място и един човек, които могат да те вдъхновят да живееш. Да осмислят и вечерта ти, и дишането. Да те накарат да си затвориш очите, да пееш с всичка сила, и да видиш всичко онова, което е невидимо за очите. И сега, когато гледам клипчето от снощи, мога да кажа и аз бях там, и аз бях от изгубените в това крещящо цяло, което дори не се чуди къде е попаднало и какво става, защото в хубавите моменти не се мисли и никой не гледа очите на другия, и никой не вижда световете им, и никой не иска информацията ти, и всеки гледа само едни очи, които блестят повече от всички други тази вечер и дори и те не казват толкова, колкото този глас. Тази вечер бях влюбена, в Любо, в музиката, в живота, в града. И видях толкова много любов, че не знам как това клубче успя да я събере цялата. Дано да не е. И сега да се размотава някъде навън с вятъра. Днес за първи път от много време насам имах желание да напиша нещо ново, да изсвиря нещо ново, да изпея нещо ново, да усетя нещо повече. И го направих.. някои неща, когато са прекалено хубави, те карат после да виждаш всичко по-лошо, отколкото е. А някои те карат да виждаш повече.. И да искаш повече. Дано да има повече хора, които ни карат да чувстваме повече. Защото май сме взели да забравяме.. Дано да има повече места, които да ни карат да се върнем в тях. Защото сме свикнали с еднократното. И дано да има повече време, през което да живеем. Защото нощите не са достатъчни..