1000 причини да се усмихнеш....
Свикнах някак от години да не се усмихвам на хубавите неща в живота ми открито, а само тайничко вътрешно със затворени очи, мечтаейки да мога да го правя и открито...
Дали от суеверие, страх или от навик... и с мисълта, която винаги ми е в главата, че винаги когато нещо хубаво ми се случи (после трябва да очаквам и лошото) и ей такава една от oгромна, та още по-огромна усмивка грейне на лицето ми и не иска да си ходи и след като поне 10 човека вече за сетен път са ме попитали на какво точно пък съм се (за)хилила толкова... и като допъленение към това започвам да чувам покрай мен какви ли не подмятания, уж някак с половин уста 'Не, че толкова ни влиза в работата и ни интересува, но все пак я си признай и то (без) бой, какви си ги забъркала?'...Трябва ли да съм 'забъркала' нещо за да мога да съм открито щастлива и да не съм трън в очите на околните... или е крайно време за някои хора да спрат от(при)крито да завиждат...
В моменти като тези си мисля: с какво ли ще ги заплатя после тези усмивки... какво ли лошо, ще дойде в животът ми... не може просто ей тъй вечно да си се хиля на живота - без(грижно)... защото кой ли на този свят няма грижи... та аз ли...
И за да избегна всички обяснение, въпроси и уточнения избрах лесната, но и в същото време грешната група... на тези без усмивките (поне видимите де), на тези, на които всекидневно им се дават не 100, а поне 10000 причини да плачат, точно по тази причина, защото са избрали грешният път на видимата тъга. Да, на тъгата, защото без усмивки какво друго ни остава да бъдем... освен: едни много тъжни и самотни хора... Kой обича тъжните?... Никой... Всички обичат усмихнатите хора, та дори и някои от тези усмивки да са от изкуствените, но все пак са там на лицата им... и с такива хора, или ние се правим, че не забелязваме всъщност, колко зад тях те са тъжни или на нас така ни е много по-лесно, защото няма да изпитваме неудобство да ги питаме постоянно... какво пак не е наред, какво лошо ти си е случило, че ПАК, за кой ли път си тъжен...
Забелязала съм, че ако не се усмихваш, хората свикват да те виждат по този начин. Възприемат те така и всяка неочаквана промяна в теб (или ако решиш все пак да се усмихваш на всичко и всички напук) предизвиква особенно учудване у околните - въпроси като тези те заливат с пълна сила: какво става с теб... добре ли си?... по големите непукисти, оперирани от всякакви задръжки направо могат да ти го лепнат в лицето Въпросът, който и другите ги е глождил отвътре, но са нямали нужната дързост и нужната липса на възпитание... за да те попитат директно - Тий да не би снощи да си го ОТНЕСЛА нещо?...(и това придружено с едно мазно и гадно намигване). Не, снощи нищо не съм отнасяла, занасяла, пренасяла или каквото и да е от този сорт... защото както всички се досещаме става въпрос за любов, секс или по-точно за такива хора, като тези дори и любовта е принизена до един обикновен акт на задоволяване на първичният инстинкт само... а не е нещо, от което можеш да получиш много повече от физическото удоволствие... неща като любов, внимание, разбиране, споделяне, изживяване на хубави моменти на интимност с любимият човек... са далеч от техния и без това ограничен речник (но това е друга тема... затова ги оставям в пълното им неведение по въпроси като този, за да не си морят излишно мозъците...)
И защо например, за някои индивиди се изчерпат възможните причини за щастието на една жена само с цитираната по-горе... защо да не може една жена да е просто щастлива... без дори някаква конкретна причина... винаги ли трябва да се очаква от нас за да бъдем щастливи... да е задължително наличието на определен човек около нас за да ни прави такива... и обратно, неговата липса да е причината за киселата ни физиономия... не може ли просто причините да са едни от многото лимони, които всекидневно животът ни поднася... и мръщейки се искаме или не искаме, все пак ги преглъщаме, но с успокоението, че това, което не ни е убило, ни е направило по-силни и по-мъдри... и обратно: да се усмихваме на дори и дребните неща, които на пръв поглед може да изглеждат нищожни, но да ни изпълват с щастие... една добра дума, подарено цвете, детска усмивка, слънчев ден... Причините за усмивки си ги имаме постоянно всички, стига да искаме да си отворим хубаво очите и да ги видим...
Уморих се от този грешен път и искам да започна отново да се усмихвам, без да се чувствам зле заради това... без да се чувствам сканирана постоянно или подлагана на анализ от околните, защо точно сега съм решила да се променям и какво толкова имам в повече от тях, че да се чувствам добре... дори когато според другите, всъщност трябва да ми е зле...
Затова още от сега започвам открито и (без)отговорно да се усмихвам(хиля) на света, на всички... (усмивки, усмивки, усмивки изпращам и на теб, че те са заразителни)...
Дали от суеверие, страх или от навик... и с мисълта, която винаги ми е в главата, че винаги когато нещо хубаво ми се случи (после трябва да очаквам и лошото) и ей такава една от oгромна, та още по-огромна усмивка грейне на лицето ми и не иска да си ходи и след като поне 10 човека вече за сетен път са ме попитали на какво точно пък съм се (за)хилила толкова... и като допъленение към това започвам да чувам покрай мен какви ли не подмятания, уж някак с половин уста 'Не, че толкова ни влиза в работата и ни интересува, но все пак я си признай и то (без) бой, какви си ги забъркала?'...Трябва ли да съм 'забъркала' нещо за да мога да съм открито щастлива и да не съм трън в очите на околните... или е крайно време за някои хора да спрат от(при)крито да завиждат...
В моменти като тези си мисля: с какво ли ще ги заплатя после тези усмивки... какво ли лошо, ще дойде в животът ми... не може просто ей тъй вечно да си се хиля на живота - без(грижно)... защото кой ли на този свят няма грижи... та аз ли...
И за да избегна всички обяснение, въпроси и уточнения избрах лесната, но и в същото време грешната група... на тези без усмивките (поне видимите де), на тези, на които всекидневно им се дават не 100, а поне 10000 причини да плачат, точно по тази причина, защото са избрали грешният път на видимата тъга. Да, на тъгата, защото без усмивки какво друго ни остава да бъдем... освен: едни много тъжни и самотни хора... Kой обича тъжните?... Никой... Всички обичат усмихнатите хора, та дори и някои от тези усмивки да са от изкуствените, но все пак са там на лицата им... и с такива хора, или ние се правим, че не забелязваме всъщност, колко зад тях те са тъжни или на нас така ни е много по-лесно, защото няма да изпитваме неудобство да ги питаме постоянно... какво пак не е наред, какво лошо ти си е случило, че ПАК, за кой ли път си тъжен...
Забелязала съм, че ако не се усмихваш, хората свикват да те виждат по този начин. Възприемат те така и всяка неочаквана промяна в теб (или ако решиш все пак да се усмихваш на всичко и всички напук) предизвиква особенно учудване у околните - въпроси като тези те заливат с пълна сила: какво става с теб... добре ли си?... по големите непукисти, оперирани от всякакви задръжки направо могат да ти го лепнат в лицето Въпросът, който и другите ги е глождил отвътре, но са нямали нужната дързост и нужната липса на възпитание... за да те попитат директно - Тий да не би снощи да си го ОТНЕСЛА нещо?...(и това придружено с едно мазно и гадно намигване). Не, снощи нищо не съм отнасяла, занасяла, пренасяла или каквото и да е от този сорт... защото както всички се досещаме става въпрос за любов, секс или по-точно за такива хора, като тези дори и любовта е принизена до един обикновен акт на задоволяване на първичният инстинкт само... а не е нещо, от което можеш да получиш много повече от физическото удоволствие... неща като любов, внимание, разбиране, споделяне, изживяване на хубави моменти на интимност с любимият човек... са далеч от техния и без това ограничен речник (но това е друга тема... затова ги оставям в пълното им неведение по въпроси като този, за да не си морят излишно мозъците...)
И защо например, за някои индивиди се изчерпат възможните причини за щастието на една жена само с цитираната по-горе... защо да не може една жена да е просто щастлива... без дори някаква конкретна причина... винаги ли трябва да се очаква от нас за да бъдем щастливи... да е задължително наличието на определен човек около нас за да ни прави такива... и обратно, неговата липса да е причината за киселата ни физиономия... не може ли просто причините да са едни от многото лимони, които всекидневно животът ни поднася... и мръщейки се искаме или не искаме, все пак ги преглъщаме, но с успокоението, че това, което не ни е убило, ни е направило по-силни и по-мъдри... и обратно: да се усмихваме на дори и дребните неща, които на пръв поглед може да изглеждат нищожни, но да ни изпълват с щастие... една добра дума, подарено цвете, детска усмивка, слънчев ден... Причините за усмивки си ги имаме постоянно всички, стига да искаме да си отворим хубаво очите и да ги видим...
Уморих се от този грешен път и искам да започна отново да се усмихвам, без да се чувствам зле заради това... без да се чувствам сканирана постоянно или подлагана на анализ от околните, защо точно сега съм решила да се променям и какво толкова имам в повече от тях, че да се чувствам добре... дори когато според другите, всъщност трябва да ми е зле...
Затова още от сега започвам открито и (без)отговорно да се усмихвам(хиля) на света, на всички... (усмивки, усмивки, усмивки изпращам и на теб, че те са заразителни)...
12 коментарa :
Време беше! Пък мога да ти кажа, че твоите усмивки са от най-хубавите и най-заразителните, може би защото и сърцето ти е от най-големите!
Пращам няколко заразни от моите ;))))))
Много ти благодаря за изпратените усмивки, Дими!!!!
Много се смях, като видях на малка принцеска снимката, тази сутрин... дянят ми започва - супер... с много усмивки.
<3
Ами нека да завърши с още повече!!! ;)))
всичко е ала бала
Хубаво е! :)))
Добре Георгина искам да те питам как можем да сме щастливи като тръгнем от вкъщи с усмивка спираме се на едно място и започват убидите,които толкова те мъчат,че не спираш да мислиш дали ще си имаш бъдеще,викаш си като отида другаде пак ли така ще бъди цял живот ли ще живея в убиди,как ще живея.
@violeta Обида, Обиждам....:)
Ние слънчевите хора непрекъснато трябва да се усмихваме .Такава ни е същтноста.От вътре ни идва все да се усмихваме и да се радваме на живота такъв какъвто е.И аз съм правила опити да подтискам хубавото си настроение но това ме разболяваше.Истинско удоволствие за мен е като видя някой огрижен или недоволен човек да го разсмея.Наясно съм със себе си и не се обиждам ,че талкуват неправилно ведрото ми настроение.И така:*Който се смее зло не мисли*Смехът трябва да е искрен и от душа.
Здравей, Виолета...какво да ти кажа и аз постоянно съм в търсене на отговори, истини и решения...много е трудно да се намерят правилните отговори...въпроса е да не се отказваме, а да продължаваме с гордо вдигната глава - напред и само напред.
успех ти пожелавам в търсенето...и не се отчайвай...ти си достатъчно силна за да продължиш и да си щастлива.
Мария,тълкувам...не искам това да помрачи усмивката ти. Живота винаги е по-красив и добър с усмивка. Така, че никой и нищо не трябва да ни спира да се усмихваме. Мисля, че само позитивно настроените хора могат да се усмихват...кой не би искал да общува с тях. Обожавам този сайт
Честно да ти кажа, не успях да допрочета статията ти, не защото не ми хареса още в началото, а защото знам че е така както казваш...И все пак, продължавай да се усмихваш истински и широко независимо от всичко и всички.Жени :)
Здравейте.Знам,че сте прави,но все пак човек неможе да се усмихва постоянно,има и лоши моменти,които съкрушават човека,които го измъчват още повече,с които трябва да живее цял живот,но все пак хората са казали,че времето ликува и си е така.
Публикуване на коментар