Пътят


Понякога (не, винаги!) имам чувството, че съзнанието ми е като една карта - стотици пътища и хиляди магистрали, по които мислите ми летят, пресичат пътищата си, блъскат се помежду си, някои дори умират... Не спазват предимство и това води до катастрофи.

Главният път Разум-Сърце е най-опасен. Той взима най-много жертви и пораженията са най-тежки. Понякога виновни са мислите, тръгнали от Разума; друг път - чувствата, тръгнали от Сърцето. Повярвайте ми, ремонтирах го хиляди пъти! Влагах много средства, най-вече лични... Но винаги инвеститорите, на които поверявах проекта, се проваляха. Не изпълняваха клаузите в договора, над които дори се бяха клели. Харесваха си нови проекти, започваха работа по тях. После пак се връщаха към моя път, защото въпреки, че беше разбит, той беше истински. Около него имаше зелени поляни, поросени от сълзи на щастие и болка; над него - облаци от усмивки и мечти; имаше дървета, чийто клони бяха изпълнени с цветята, които ми подаряваха; потоци от надежда и, признавам си, наивност; и виолетки... Много виолетки навсякъде!

Попадах и на добри инвеститори, които обаче, тръгвайки по пътя, се отказваха заради едно препятствие, което беше по средата и никой нямаше смелостта не да премине през него, а просто да влезе - Тунелът Гордост. Вярно е, че бях го изградила доста над нормите, но ... такива параметри са ми били заложени още преди 24 години. Аз нямам вина. Когато го виждаха на картата, инвеститорите се плашеха и спираха. Отказваха проекта. Дори не пробваха да влезнат в Тунела!

А в него не беше толкова страшно. Просто трябваше да вземат повече Търпение и Постоянство. И да го закрепят хубаво с Доверие. Но щеше да отнеме много време, затова те оставяха моя път и се заемаха с нови, много по-лесни проекти. Бързо и краткотрайно изпълними.

А моят път се рушеше. Бавно, но сигурно. Дупките се превръщаха в кратери, пълни с болка и безнадеждност.

Слагах прегради на пътя, опитвах се много пъти да го затворя и да накарам мислите и чувствата да минават по различни пътища и никога да не се засичат, но не се получаваше. Те разбиваха преградите и загражденията и тръгваха право едни срещу други по стария път. И пак катастрофираха и умираха.

Аз обаче продължавам да търся инвеститор за пътя Разум-Сърце. Знам, че някъде има някой, който знае как не да го ремонтира, а да има ресурсите да изгради един напълно нов път. Път, който ще се казва просто... Любов.

Facebook Comments

3 коментарa :

pipi каза...

Разбирам, но мисля че е невъзможно , да е една и съща личност....прекалено е като натовареност.Не може да бъде...получават се несъответствия и това ме кара да се съмнявам...Моля за извинение...

Анонимен каза...

Прекалени надежди възлагаш на инвеститора. И от теб зависи, и то най-вече. Ако го знаеше нямаше да чакаш, а да действаш - да потърсиш ресурсите в себе си, да ремонтираш пътя (със собствени средства, а не с чуждите - на инвеститора), за да спрат катастрофите..
Тунелът Гордост явно ти пречи. Ремонтирай и него. Не е ли прекалено голям?
И, за да получиш трябва да дадеш - Търпение, Постоянство, Доверие! Не може само да искаш!

Dimana каза...

Начинът, по който вплиташ и предаваш мисли и чувства, е много приятен! Кара ме да се усмихвам (което принципно не е много трудно)! А това с договорите ме обезоръжи напълно, нали е материята, с която работя ;)
Казват, че който търси - намира (дали инвеститор, дали нещо друго)! Успех!

Публикуване на коментар