Приказка за силата на майчината интуиция и любов...

Живяла някога една красива, добра, сърдечна и любяща жена. Тя имала две малки дечица – момиче и момче, които много обичала. Те също обожавали майка си и съвсем по детски враждували за нейното внимание и любов. Връзката между тях била много силна и истинска и сякаш изглеждало, че няма нищо на земята, което може да разруши тази хармония и това щастие.

Майката много обичала да шие гоблени. Това било едно от любимите й занимания, които правила с удоволствие и то й носело блажено спокойствие. Шиела всякакви гоблени, на различна тематика и различни по цветове и стил. Някои подарявала, а други запазвала за себе си.


Но като във всяка приказка винаги се намесвало нещастието или онова, което помрачило дните на щастливото семейство. Жената се разболяла много тежко. Краят на живота й бил съвсем близо. Децата не знаели това, но тя го усещала много силно. Продължила въпреки всичко с усмивка и до последния си дъх. Продължила и да шие своите гоблени. Сърцето й подсказало какво да ушие последно и да остави като завещание на децата си. На сина си майката ушила прекрасен гоблен с изображение на голям кораб в бурно море. На дъщеря си тя ушила гоблен, на който младо момиче държи книга в ръка и чете сякаш със замечтан и зареян в нея поглед.

Единият успяла да завърши, а другият останал недовършен. Така се случило.

Може да го наречете съдба, съвпадение или чиста случайност, но силната интуиция на тази жена сякаш предначертава и определя пътя и посоката на своите деца. Силните майчини чувства и обич сякаш дават насочващата светлина в живота им и посочва съдбата им. Любовта й към тези деца продължава да ги води и да им дава сила, оставяща диря и далеч в годините занапред.Години по-късно момчето се образова в морско училище, започва да се развива, пътува с кораби и успява да достигне върховото за неговата професия стъпало. А момичето израства с лист хартия и писалка в ръка, пишейки от съвсем малко дете и следвайки своята мечта да стане някой ден добър писател.

Не знам обаче като във всяка приказка дали и в тази има щастлив край. Но знам със сигурност, че щастието всъщност е не в самия край на историята, а в самата история.

А дали да вярваш в приказки...? Това само сърцето ти може да подскаже.

Facebook Comments

1 коментарa :

keti каза...

Вярата в приказки е дар, който децата имат по рождение и от нас, възрастните зависи дали ще си запазим тази вяра с времето...Чудесна приказка!

Публикуване на коментар