това аз ли съм. или не съм аз.


тръгнах да пиша за мен, и моето .. какво аз, как аз. и се спрях. измислени уж да помагат. всъщност ми пречат да бъда аз. просто аз. без етикет.

и това е днешната тема. за аз(а) и не(аз)а. и как става така, че цял един живот актьори сме във театър. и така сме се вкопчили в ролите, и образите си. дори си имаме любими. че не се познаваме. не казваме каквото мислим. дори не чувстваме. защото ролята не го изисква. и нататък, за трансформацията ни.

преди години историята за хората с тела, покрити с рани, много ме впечатли. тя е из ОВЛАДЯВАНЕТО НА ЛЮБОВТА, или известна още като Умението да обичаш: Толтекска книга на мъдростта на Дон Мигел Руис. много ясно видях наяве думите на Дон Мигел Руис, и се свързах с тях. и често разказвам истории за хората покрити с рани. тук има една такава. провокирана наскоро.
@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@

има време, има и планета. и ти, и аз живеем на нея. и целите ни тела са покрити с рани, множество малки и големи, всички до една отворени. докоснем ли ги, болят много. с дни, месеци, болката тупти в нас. обаче всичко това си е съвсем нормално и естествено. защото така го приемаме. няма как, понякога се случва да докоснем някой друг, и в замяна на болката му, той ни докосва и нас пак ни боли.

обаче не е така, когато се раждаме. тогава сме здрави, с гладка и мека кожа. смеем се. играем си. мечтаем на килограм. понякога падаме, ала бързо ни минава и забравяме. и пак сме във вихъра си. не знаем нищо за бъдещето, а още по-малко за миналото. познаваме само това, което е сега. и винаги казваме на големите каквото си мислим, без много да го мислим. и никой не може да ни спре да го правим.

обаче растем. колкото повече растем. толкова повече големите ни заразяват. не става от раз. отнема време. и всичко това попива в нас. в телата и умовете ни. и един ден вече сме много болни, с безброй рани.

до преди това не мислехме какви сме, защо сме. просто си играехме. сега искаме да ни харесват. поглеждаме се, виждаме раните. и се научаваме как да ги замаскираме. слагаме им тонове грим. от това те се инфектират още повече. за това пък ставаме все по-добри в избора на грима. за това представление, слагаме от този. за другото от онзи. и всеки път сме различни. скоро забравяме изобщо кои сме. и така може дълго да продължа да разказвам.

един ден се събуждаме и а, чудо. кожата ни е здрава. няма я болката и раните ги няма. докосваме се и усещаме, приятно и нежно е. не е нужно да се пазим повече. и от гримове нямаме нужда. оглеждаме се и това сме ние. прекрасни обичащи същества.

и тръгваме да излизаме, да поздравим другите. и тогава виждаме, че те си носят раните. опитваме се да ги уловим, за да им кажем. а те побягват, в бързината ги докоснахме. и тях ги заболя.

тогава осъзнаваме, че каквото и другите да правят, то не ни наранява. че защитата ни е паднала напълно. но каквото ние правим, може да нарани. и така. натам.

@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@
в тази история се случи чудо. една сутрин станахме и болката вече я нямаше. убедена съм, че и такива случаи има. аз мога да кажа само за моя. този, който наблюдавам най-отблизо и най-внимателно. и всичко в него започна с осъзнаването. разбрах в колко много филма съм се вкарала. последва отхвърлянето на някои роли. други обаче останаха. все още не ми е известно до кога. както се казва проучвам въпроса. и да, понякога всичкото това ми е леко не-комфортно. но далеч не-болезнено. продължавайки в стила на историята, иска се да се грижа с любов и внимание за всяка една рана. че да я излекувам. а колкото до другите. спрях да давам акъл, как .. процесът е уникален при всеки. сега само слушам, слушам сърцето си и другите. и се изпълвам с радост откривайки парченцата от пъзела аз.





Facebook Comments

8 коментарa :

Isabelle каза...

Parvo da se izvinq za latinicata..., no ne sam v BG
I sega da kaja, pak me uceli pravo v desqtkata s tazi tema, az i drug put sum ti kazvala, mislq za nqkoj neshta, a sled den,dva ti gi kazvash...

Анонимен каза...

Чудесно и вярно. Аз-ът е най-големият проблем на човека. Едва, когато го махне, може да намери себе си и да започне да се учи - да махне насложеното, наслоено чуждо естество,изградено от чужди роли, от чужди етикети /а и от свои/, точно това го прави свободен да бъде себе си, но е трудно...

Анонимен каза...

Пътуване към себе си - да открия какво бях... Животът ни покосява, но след като се изправим, продължаваме да вървим. Все ще стигнем...

keti каза...

Натали,поздравления!Рано или късно всеки стига до това кладенче с чиста вода! Благодаря ти, че формулира с думи едно усещане близко до мен!

dineva0 каза...

Точно така се чуствам в всеки един момент ,с този разлика , не се научих да се преструвам.Искам да остана здраво стъпила на земята.

Анонимен каза...

Събуди се 40 годишна, с три деца и съпруг. Осъзна, че децата, принадлежат на света, а мъжът,за когото се грижеше цял живот, я имаше за своя собственост. Тя беше даденост и удобство за него. Пиеше и се кафе, но обожаваше това си полубудно състояние сутрин. Притисна се по-плътно към облегалката на канапето, където спеше от години, все едно се потопи обратно в мислите си. Болеше! Въпреки това, през тези няколко минути сутрин всичко и се струваше възможно - да свали 20- те килограма от последното раждане, да се справи с всичко днес и да изтърпи всички глупости пак днес. Чувстваше се роб на всички отговорности, които я затрупваха всеки ден. Отговорности, които ношно време и се зъбеха и й даваха да се разбере, че отдавна се бяха превърнали в безотговорностите, които съсипваха живота и, от които за пореден път пропусна пролетта, не изведе детето на разходка, не...колко хубави и изгубени във времето неща.Отдавна беше забравила какво и се иска, почти с точността на робот правеше това, което се очаква от нея. Размърда се леко, минутките се изплъзваха, но мислите и отново се връщаха там в дълбокото, където и нея я беше страх да не се удави.
Сети се за него ей така. Просто една сутрин отвори очи и той изплува в съзнанието и.Не знаеше нищо за него, но обичаше да мисли за него. С годините мислите бяха просто приятни, отпъждаше ги лесно, само определени неща неизменно я връщаха към тях. Тогава не болеше. Не си спомняше кога установи, че вече не е способна на силни емоции. Чувстваше се спокойна, когато семейството и беше край нея. Беше ли достатъчно? Сложи три лъжички захар в кафето. Първото. Дори не знаеше какво обича той. Беше ли нормално след толкова много години да мисли за човек, за когото не знаеше почти нищо. Може би си беше построила това убежище, за да понася по-лесно нещата от живота. Човешкото съзнание в повечето случаи вижда това, което му се иска.
Обичаше това време сутрин, когато всички спяха и никой не искаше каквото и да е било от нея.Напоследък и сутрешният телевизионен блок и беше писнал.Много малко неща можеха да я изненадат. Очарованието от очакването си беше отишло. Къде отиват всички надежди? Второто кафе сякаш беше по-хубаво от първото. Със сигурност беше по-силно. Вече я болеше.С идването на деня нещата пак започнаха да изглеждат невъзможни.Кри се като крадец в тъмното толкова много години. Мислеше си, че щади невинните около себе си, но нея никой не я пощади.Беше много изморена и гладна за...за простички неща Винаги беше мечтала някой да я попита "Гладна ли си? Какво яде днес?" Никога не и се бе случвало.
Чу се шум от детската стая. Побърза да дооправи грима си, хвърли последен поглед върху дрехите, които беше приготвила за децата, повтори си наум какво им беше оставила за ядене, погледна със съжаление непрочетения от снощи вестник и тихо отключи вратата. Странно, всичко в живота и се крепеше на крехките основи на тишината. За първи път се беше опитала да извика, но така тишината сякаш стана още по-дълбока. Последните няколко минути бягство си устройваше в колата, на път за работа. Слушаше музика и мислеше за себе си. Болката беше почти непоносима. Нищо не можеше да се сравни със случайните и тъжни крясъци на чайките рано сутрин, докато отпиваше от третото кафе, седнала на рамката на прозореца в кабинета. Чайките и липсваха, когато не си беше у дома. Навсякъде другаде и се струваха не на място. Изправи се, среса се, приготви си нещата. Докато заключваше стаята успя да скъта болката по-навътре в себе си, никой не трябваше да се досети, че я има. Оше един ден, който шяха да си преживеят двете заедно.

Анонимен каза...

Много интересна и вярна история!Жалко, че понякога, когато ни се иска да променим толкова много в нашият живот - тази промяна е като мисия невьзможна. Било тя заради семейството или средата или други прегради.
Предполагам, че тогава на помощ идва религията и стремежа кьм духовно израстване. Идеята за това да променим отношението си кьм света и да бьдем selfless as much as we can.

Анонимен каза...

okolnata sreda ni vliiqe i nie na neq vypreki 4e po malko a kogato se narushi simbiozata medu dvete stradanieto e golqmo a harmoniqta e po4ti nevyzmojna zashto po nqkoga ne pravim neshtata koito ni se otdavat a spekulirame s greshni zanimaniq poharchvashti nashiqt jivot strano neshto e choveshkata priroda kato balon pylen s goresht vyzdoh koito nqkoi ot tezi balni i pri nai malah polah na vqtara se otklonqvat drugi sa pyk po ustoichivi drugi pyk se naduvat dokato ne se prysnat 3-ti politat visoko a ostanalite si ostavat na nisko

Публикуване на коментар