ТАНЦЪТ НА ДИАМАНТИТЕ

Музиката изпълваше ресторанта със звуци, бумтеше чак във вътрешностите. Тътенът оглушаваше ушите, думите се разтваряха в пространството още в мига, в който излизаха от устата. Хората движеха унесено телата си в такта, търсеха партньорите си, не ги намираха, продължаваха танца с първия, който се окажеше най-близо. Магията бе погълнала всички и всеки един поотделно. Стоях отстрани и гледах. Не полагах никакви усилия да чуя каквото и да било, защото знаех, че е невъзможно. Просто гледах и възприемах танца с очите си, опитвах се да търся красотaтa в него. Беше ми трудно. Повече ми приличаше на някаква оргия, породена от опиянението, където всеки бе останал съм със себе си, независимо от партньорите, които изглеждаха като да бяха само про-форма. Ритъмът се забързваше все повече и повече, телата на танцуващите започваха да се движат все по-бързо и по-бързо. Някои от тях дори започваха да губят такта, но продължаваха да се разтърсват.


Изведнъж погледът ми се спря на Жената. Тя бе застанала в центъра на дансинга, сама, затворила очите си. Движенията й изобщо не отговаряха на това, което се чуваше, дори очевидно контрастираха. Тялото на Жената бавно се поклащаше, следвайки някакъв нейн си ритъм. Унесът й бе дотолкова дълбок, че бе изградил нещо като поле, което не допускаше другите да навлязат в пространството около нея. Жената издигаше плавно и бавно ръцете си нагоре, бавно и много сластно извиваше тялото си, свеждаше глава, вдигаше я с рязък замах, тръсваше рамене и отново замираше в дълго движение. От време на време протягаше ръцете си напред, обгръщаше празното пространство пред себе си, прокарваше ги надолу по невидимо тяло и през затворените й очи се разливаше най-лъчезарната усмивка, която някога съм виждала. Жената танцуваше сама, танцуваше своя танц.

Жената бе някъде другаде, много, много далече. Далече в пространството... и във времето. Гледах я и не може да отместя погледа си от нея. Тя настойчиво ме водеше там, където винаги най-съзнателно съм отказвала да отида. Защото там бе моят изгубен живот, всичко онова, което така съм жадувала, но никога не ми се бе случило. Зная, че Тя бе там. Познавам Жената. Зная и поводът, по който се бяхме събрали. Зная и че някога е била пленително красива. Но сега Тя бе всичко онова, за което се сещам, когато ми дадат определението грозна жена – грозна и като външност и като душевност.

Спомних си историята, която ми разказаха за Леонардо да Винчи и неговия шедьовър Тайната вечер. Майсторът дълго рисувал картината си, отнела му години. Искал за всички персонажи от творбата си да открие истински образи от истинския живот. Търсил живи хора за всички апостоли, търсил прототип и за образа на Исус Христос. Обикаляйки улици и домове, пазари и площади, художникът попаднал на млад мъж, чието лице излъчвало търсената непорочност, доброта, чистота, сила, божественост. Леонардо не губил време – поканил младежа и така се родил образът на Христос – Богочовекът, Пътят и Истината и Животът. Минали няколко години, в които майсторът нарисувал всички апостоли. Дошло време да се захване с изобразяването на Юда. Да Винчи отново се изправил пред огромен проблем – Юда не е кой да е. Той продал чистотата и лоялността, продал непродаваемото. Отново тръгнал художникът да търси. Този път търсел предателството, мерзостта, низостта, безчестието, злото. Години минали, но той все не успявал да намери точния човек. Докато най-накрая попаднал в затвора. Помолил за позволение да разгледа лицата на затворниците и, бродейки от килия на килия, от прикован на прикован, Маестрото бил на път отново да се разочарова от неуспеха си и да си тръгне, когато едно лице го вцепенило на място. Изпод мръсната рошава коса го гледали най-злите и предателски очи, устните били свити в извивката на омразата, беззъбата уста изфъфлила зли думи. Художникът разбрал – бил намерил точно това, което с години не могъл да открие. След разговор с директора на затвора получил разрешение да взима осъдения всеки ден с охрана, докато завърши творбата си. Когато всичко било готово, когато свалили платното на картината и Леонардо трябвало да отпрати за последен път окаяния си модел, човекът за първи път проговорил. Попитал : Маестро, Вие наистина ли не ме помните?. Леонардо да Винчи напрегнал мисълта си, но не, не помнел. Маестро, аз Ви позирах, когато рисувахте Исус… но от тогава мина много време. Животът така ме грабна и завъртя, че аз тръгнах не по правилния път. Ето какво направи той от мен, рекъл престъпникът, рязко се обърнал и тръгнал пред стражата си.

Гледах Жената, която бе сама сред тълпата от хора на дансинга и си мислех как този живот можеше да ни грабне, да ни завърти и да ни хвърли там, където не искаме да бъдем, където не заслужаваме да бъдем; как можеше той да ограби всичко, което си имаме и да ни остави само едни самотен танц, който ние някога ще изтанцуваме сами.

Понякога се случва именно така. Завива се около теб вихрушката на една случайност и всичко се обърква. Имал си мечти, но вече ги нямаш. Имал си душа, но вече предпочиташ да претендираш, че нямаш, защото знаеш прекрасно, че душата е най-болезнената ти зона и най-лесно реагира на допир. Имал си своя си собствен свят, но доброволно си абдикирал. Дал си живот на някого, на нещо, а в същото време твоят живот се е оказал напълно съсипан. Този живот ти зашлевява своята плесница и ти не успяваш да преодолееш болката, нямаш сили да се бориш и се свиваш на топка. Показваш навън само бодлите си, като таралеж. Болката те изгаря, обидата те сгърчва, опитваш се да забравиш, да простиш, но се оказваш неспособен и свиваш още по-силно топката. Оставаш така свит толкова дълго, че просто забравяш как да се отпуснеш отново, как да прибереш шиповете си, как да не бодеш, как отново да се усмихнеш. Изграждаш защитна броня около себе си, не допускаш никого зад нея. Но с времето тя се деформира, мутира и се превръща в част от теб. Ти вече не си същият човек, същият вече не можеш да бъдеш. Опитат ли се да те уговорят в противното, ти се опълчваш, обвиняваш колко лекомислено се гледа на живота, колко наивни са другите. Приел си страданието за своя религия. Превръщаш мъглявата идея, че страдаш ли, Бог ще те обича повече, в свое верую. Не си и помисляш дори, че именно Бог ни създаде да бъдем щастливи. Прегръщаш своята болка и я превръщаш в начин на живот. И продължаваш да притискаш душата си толкова силно, че дори не й позволяваш да започне да се обвива с онова красиво, блестящо вещество, което създава перли. Извадена на показ, тя е гола и ранима, тя боли. А ти не искаш повече да те боли. Изморен си.

Все пак не можеш да живееш изобщо без ласка, без топлина, без усмивка. Но ти вече си ги изгубил, скрил си ги така добре, че сам не можеш да си ги намериш. А без тях ежедневието не те приема. Превръща те в аутсайдер, забравя те. Дори и ранен ти не можеш да останеш извън света – невидимите му нишки те теглят. Разбираш, че законите на този свят важат и за теб. Обаче някога, много отдавна, ти си скрил всичките си скъпоценности. Но си изгубил ключа от сейфа, където си ги оставил на свръхсекретно съхранение. Край теб животът гърми, боботи, фучи, притиска те. Разбираш, че трябва да направиш нещо. Или трябва трескаво да търсиш проклетия изгубен ключ или да подмениш онова, което си забравил в сейфа на сърцето си. И правиш своя избор. Не ти се търси, не искаш да търсиш, страхуваш се да търсиш – току виж си открил и тогава трябва да отваряш заключеното и да вадиш на показ всички онова, което ти е причинило най-жестоката болка. Струва ли си? Не. Не само не си струва, но и е недопустимо. Вече отдавна си решил, че не желаеш да боли. И създаваш своите нови изкуствени блестящи скъпоценности. Гледаш ги и им се радваш – те дори са по-лъскави от истинските. Е, прекрасно знаеш, че колкото и да лъщи, цирконият никога няма да стане истински диамант, но какво от това. Та разликата е само в кристалната решетка, а в днешното забързано време кой ти гледа кристалните решетки. Е, прекрасно знаеш, че Юда продаде Истината за трийсет сребърника, точно така както ти продаде мечтата си, но какво от това. Нали все пак Исус възкръсна след това. Нали ти си създаде своите цирконии. Е, прекрасно знаеш, че танцът, който танцуваш, не е в ритъма на музиката, че празното пространство пред теб не е онзи, когото ръцете ти все още помнят, но какво от това. В днешното забързано време, кой ти слуша ритъма. Затваряш очи, отказваш да търсиш изоставените си някога светове, скриваш се още по-добре зад бронята си. И започваш да танцуваш. И не искаш да отвориш очите си отново. Защото танцуваш танца на изгубения си живот, танца на болката. Разбираш, че всъщност отново те боли, този път дори много повече. Но вече е късно – изхвърлил си ключа от съкровищницата си, не лъскаш диаманти, а си отглеждаш цирконий.

Nina

Facebook Comments

3 коментарa :

Анонимен каза...

По принцип само Ви чета, но този път Nina наистина бръкна много на дълбоко. Благодаря ти за този пост, действа като ритник, които те кара да се вземеш в ръце. Благодаря :))

Антония каза...

И аз чета редовно постовете...БЛАГОДАРЯ ти, Nina за този разтърсващ разказ...Имах нужда да прочета точно това в началото на страстната седмица..
Благодаря!Топли, светли, красиви мигове желая на всички, съхраняващи себе си и красотата на света ни!

Анонимен каза...

На кой е картината?
Много е добра!!!

Публикуване на коментар