Спомени за училище

Изплъзнаха се десет годинки откакто завърших училище. Тази година имаме нещо като юбилей със съучениците и ще опитаме да се видим. Мислехме, че никога няма да се съберем, защото не бяхме твърде задружен клас, но явно наистина сме пораснали. Спомням си за ученическите дни с радост и тъга. Знам, че съм това, което винаги съм искала да бъда. Знам, че има още мечти, още намерения. Има за какво да се живее, светът е не по-малко интересен от преди. Но едно такова особено чувство ме човърка да поглеждам назад.

Носталгията ме накара да отворя прашните тетрадки и да си припомня старите чувства. Очите се пълнят със сладко-горчиви сълзи докато четат тези редове:

СЪДБА

Къде остана лятото горещо?
Къде са хубавите детски дни?
Къде е чувството растящо?
Къде са нашите мечти?

Защо играта свърши?
Защо ще трябва да се разделим?
Защо ги няма чиновете училищни?
Защо една до друга не седим?

Казват, че животът ни поема.
Казват, че трябва така.
Казват, че сме вече големи.
Казват, че няма място за тъга.

Да, но нея я има.
Да, тя изпълва цялата ми душа.
Да, но аз не искам сама.
Да, защото ме е страх да продължа.

Иска ми се отново да съм дете,
с искрящо слънчево лице.
Иска ми се винаги да бъдем двете
и знай - ти имаш място в моето сърце!

02.06.1999 г. (За Хелън)