Булевардни книжлета

Замисля ли ли сте се, за това колко много се е „развила” книжовната ни култура напоследък. Забелязвам, че в последните години, все повече навлизат на пазара на книгата, така наречените от мен „реалити романчета”. Тези симпатични книжлета, които без свян разказват живота на нормалните хора. В 90% от случаите, главният персонаж е жена, която не е пример за перфектната лейди, със своите перипетии и трепети.

Преди години, когато аз бях ученичка, в училище ни даваха пълен списък от книги, задължителни, които трябваше да сме прочели през така бленуваната лятна ваканция. Да това бяха безсмъртните произведения на вече отдавна починали автори, колоси в световната и българска литература. За съжаление за много малка част от тях мога да кажа, че съм ги чела с желание. Няма да забравя как в продължение на цялото лято на 11-тата ми година се опитвах да прочета „Под игото”, но за съжаление стигах само до четвърта глава – „Радини вълнения” Трябваше да минат няколко години, за да оценя цялата красота и смисъл на така безинтересната ми преди книга. Колкото и негативи да се отправят към „Тютюн” на Димитър Димов и до сега не мога да забравя колко бях впечатлена от личността на Ирина.

Сега обаче, посещавайки книжарниците, погледа ми се спира обикновено на цветните корици на книги със заглавия „Внимавай какво си пожелаваш”, „Да погледнеш живота в очите” или поредицата за „Беки Б...”, която представя надълго и нашироко живота на „Каръчката” Беки.

Да има ги и другите световни класики, но трудно посягам към тези рафтове.
Какво ни привлича в тези булевардни издания, толкова ли е едноцветен живота, който живеем или просто искаме да се уверим, че не сме единствените „непрокопсанички”, които правят повече бели, отколкото да живеят „нормален” живот.

С такъв интерес попивам страниците, даже сутрин ставам по-рано от обичайното, за да мога да прочета поредната глава за Хедър, която все още не е сигурна дали иска да е с „най- перфектният мъж в Лондон” или със съквартиранта си комик, който е много странна птица. Та ставам аз сутрин, и си взимам книжката докато все още не мога да си отворя хубаво очичките и се зачитам. Това естествено е свързано с по нататъшно препускане в гладенето на дрехите ми за работа и пропуск в парфюмирането, което след това извършвам тичайки по стълбите, за да хвана „Халеевата комета – разбирайте автобус № 76”.

Но честно казано каквито и парапети да имам не бих се отказала от тези няколко минути в света на която и да е героиня от тези романи.

Не, че на мен не ми се случват тези неща. И мен ме убиват новите ми обувки, и аз си лепя грозни лепенки по мазолите. И аз имам целулит, с който безуспешно се боря от години, и аз трудно се напъхвам в желаните от мен размери дрехи, да не говорим за безуспешните ми опити да направя нещо с безумната си коса. Да но като се замисля, много по-интересно е да го четеш това в книжката и да се чудиш, от къде й идват тези безумни идеи на героинята да праща посред нощ sms-и на бившото си гадже. Или да си хвърля прашките по пода на стаята, буквално в краката на гаджето си. Е, вярно, че и той е твърде педантичен, да сгъва дрехите им точно, когато тя е готова да прави секс... за такова нещо все още не съм чувала в реалният живот, но и такива мъже може да има. Но пък е забавно да си го представиш.
Та мисълта ми е, че представите ни за живата и любовта, които дълги години са ни изграждани от романи като „Ана Каренина” или „Вечната Амбър” тази безсмъртна любов май не се среща вече по улиците ни.

Никой вече не говори с поетични фрази, никой не прави серенади, никой не подарява цветя и не прави романтични вечери. Предполагам, че мъжката част от населението ще ме освирка и ще ми напомни, че живеем в ХХI век и е в този Интернет свят, е по-лесно да пратиш електронна картичка с цвете, отколкото да купиш истинско. Е, това е вярно, но е вярно също така, че малките неща правят любовта и живота сладък. Да ще запазим едно цвете живо и ще си спестим неудобството от това да ходим до цветарницата, да даваме излишни средства за нещо, което ще увехне за пет дни и къде по-удобно ще ни е да си стоим на стола в нас и просто да цъкнем няколко клавиша. Толкова сме свикнали със собственото си удобство, че забравяме, че животът е навън, а не в Интернет, и че е много по-приятно да целунеш нечии устни, отколкото да пращаш смешни жълти човечета в ICQ, които правят смешни муцунки в опит да предадат чувствата на адресанта.

Да, съгласна съм, че живеем интензивен живот, и не ни стига време да пием по едно кафе, камо ли да си организираме вечери на свещи в скъпи ресторанти, където ни се надписва сметката, но пък друго си е да се гледаме очи в очи на светлината на свещи, дори и на очуканото балконче в панелните ни кутийки.

Аз се отклоних от темата, за книгите и предпочитанията към тях, но пък, ако живеехме живот като преди 100 години, може би щяхме да сме все още запленени от този тип романи. И от това, че нещата са се променили тотално идва и промяната във вкусовете ни. Затова и вече не се трогваме от вечната любов, та ние вече и не вярваме в нея. Каква вечна любов, като по всяко време можем да натиснем клавиша delete и да премахнем от листата си поредният user. Даже можем и да го блокираме, така че всички негови опити да си контактува с нас да остават напразни. Много безболезнен за нас начин да прекратим нежелани отношения. Не мога да се гордея с това, но и аз съм го правила с поредният досадник add-нал ме в листата си, защото случайно е видял снимката качена в нета, но никога не съм си го позволявала с хора, на които наистина държа. Е, вярно е, че когато другият не желае контакт лице в лице и това е начин.

Та, да вече предпочитам да чета, за това, че не само на мен ми липсва романтиката и не само на мен ми се къса чорапогащника в най-неподходящият момент. Да, и за това, че не само аз очаквам да почука мъжът с главно М.
И като се замисля, ще продължа да подминавам рафтовете със световна класика, и ще продължа да попълвам колекцията си с книги за „несгодите” на поредната лейди „Х”.