Приказка край огъня

- И двамата заживели щастливо до края на дните си, завърши приказката баба и си отдъхна.

Тя се наведе и хвърли още една цепеница в огъня, докато бъркаше с огромна (тогава ми се струваше такава) дървена лъжица сладкото от сини сливи, което леко къкреше. Аз седях на едно столче (от онези малките дървени, помните ли?) до огъня и обмислях. Някак си не ми се струваше достоверен краят на приказката. Виж, за другото вярвах: драконите си съществуваха - прелитаха много често над къщата и когато питах дядо какво е това, той ми обясняваше, че е дракон, който превозва хора и ще се приземи в Бургас. Сигурно е така! Дядо не би ме излъгал за такова сериозно нещо.

Вещици и магьосници също имаше - след пожара баба ме беше водила при една бабичка, която лееше куршум. И тогава наистина страхът ми отмина! Значи магията подейства, съответно тази бабичка е магьосница.

Чудовищата и дяволите също ми бяха добре познати. Когато се навеждах през терасата, баба ми винаги успяваше да ме види и ми казваше, че дяволчето ще ме дръпне, ако го направя отново. Същото казваше и дядо, когато махах капакът на кладенеца (където държаха касите с бира) и пусках камъни във водата.

- Ще те дръпне дяволът, бе Летка! - така казваше дядо.

Аз дяволът не бях го виждала, но… сигурно е така! Дядо не би ме излъгал за такова сериозно нещо.

И джуджета бях виждала. По телевизията. Тогава попитах братовчедка ми, която беше по-голяма от мен с цяла една година:
- Мирос, според теб съществуват ли наистина джуджета?

Тя погледна телевизора, после погледна мен и каза убедително:
- Дядо каза, че съществуват. Сигурно е така! Той не би ни излъгал за такова сериозно нещо.

Та значи, аз им вярвах за всичко. На баба и дядо де! Той и татко веднъж обеща да отидем на море, но не отидохме, защото имало много хора на морето и нямало място. Морето е толкова… толкова безкрайно! Как няма да има място?! Излъга ме тогава. Обаче нека се върнем към края на приказката:'И двамата заживели щастливо до края на дните си.'

Не се стърпях:
- Абе, бабо… тая Пепеляшка нали е била бедна? Как тогава ще се омъжи за принц?

- Амииии… ще се омъжи! Защо да не се омъжи?! – обясни ми не много разбираемо тя и продължи да бърка сладкото, което миришеше някак си… сладко. – Я иди да видиш дали кокошката е снела и вземи яйцето да не го смачка тоя вратоглав петел! Боклука му с боклук!

Отидох. Взех яйцето, ритнах два пъти петела и като ме нападна да кълве избягах. Докато вървях към баба обаче обмислях отговора й.

- Ама, бабо… как ще се омъжи за принца това момиче? Нали е бедно? – настоятелно попитах аз и си седнах на столчето. Започнах да си играя с яйцето в очакване не отговора.

Баба помисли пак и обясни:
- Омъжила се е за принца, защото е била умна. Затова той я е харесал. Защото е била учена – можела е да чете и да пише. Не е важно дали си богат, а дали си умен, баба.

- Ооо… ами тогава защо не ми давате да си играя с Митето и с Радина? Те са бедни, ама са умни… Е, не могат да четат и да пишат… Даже май ще повтарят годината. Обаче сигурно са умни!

- Защото едно време, като строихме къщата, дядо им не дойде да помага! Всички комшии дойдоха, той – не! Няма да играеш с тях! – ядоса се баба. – Какво искаш - да те запишат вашите тука в Елхово на училище? С циганчетата да ходиш…

- Аз не искам да ходя на училище тука! Ще ходя в Кърджали с моите приятели! – разсърдих се, че ме принизява толкова.

Елхово беше град, но Кърджали… беше безкрай пъти по-голям. Дори мисля, че беше най-големият град в България. Татко ми беше казал, че София е по-голяма, обаче… той ме излъга за морето, помните ли? Сигурно е лъжа и това.

Замислих се. Започнах да си подавам яйцето от ръка в ръка.
- Значи принцът и Пепеляшка са се харесали… - разсъждавах на глас аз.

- Да, още щом се погледнали, разбрали, че са един за друг. – допълни баба.

- Е, как така? Още се поглеждат и разбират, че са един за друг?!? – учудих се.

Баба усети, че предстои лавина от въпроси и се опита да ме блокира с отговор:
- Е, не в първия момент… Като се опознаеш с човека и с течение на времето разбираш, че това е твоята половинка, както се казва.

Сега вече наистина съвсем се обърках. Как го разбираш това? Откъде можеш да бъдеш толкова сигурен, че това е човекът, с който ще прекараш целият си живот? Това е цял живот, не… четири месеца като лятната ваканция в Елхово. Това е безкрайно много време! И то с един човек!

- Ама как го разбираш? А, бабо? Как разбираш, че това е твоята половинка? Кажи ми! –настоявах аз.

- Ще го почувстваш, Лете. Просто ще го почувстваш. Казват му 'любов'.

Както си играех с яйцето, щом баба спомена тази думичка, изведнъж то падна и се счупи. Тази дума май не ми допада много… Или тя не ме харесва, или аз – нея. Но определено щяхме да имаме проблеми в бъдеще.

to be continued