човекът, който е наясно с недоверието.

Този път ще пусна нещо, на което не знам автора, но е написано, сигурна съм, от човек, който е наясно именно със своето недоверие. Нека се запознаем и ние с него.

И да кажа, че е мрачно и ..беземоционално. Ако не ти е сега до него, просто го съхрани някъде и някой ден може да дойде и неговото време. Истината е, че просто исках да го покажа на някой, исках някой да го прочете с мен.



Често избираме между риска да повярваш в нечий думи и това предпазливо да пуснеш да отлетят покрай ушите ти, обречени от твоето недоверие. Обречени... обичам тази дума, драго ми е да я чувам все едно е звънка песен. Така обречен е живота ми - лишен от наивността да приемам чуждите думи на доверие, живея живот изпълнен със съмнения, които като мишки са нагризали душата ми. До скоро вярвах, че така се предпазвам от болката, но не е ли по-голяма болка да знаеш, че днес ще се прибереш вкъщи и няма кой да те посрещне, нито от там кой да те изпраща. Изпъдих всички, а може би те ме обичаха, ето го пак това 'може би'. Съмнението е част от мен, тумор, израстък и тази нощ ще изчерпи катранената си боя и утре когато се излее светлината, ще тръгна към дома. Къде е той ли? Където ме отвее. Дали ще съжелявам, че не те срещнах или тайно съмнението в мен ще тържествува, щеше ли да бъдеш катастрофална грешка или може би любов-необяснима, луда. Ще оставя съмнението пак да ме надвие и желанието да те докосна, дълбоко някъде в мене ще заключа и някъде ще хвърля ключа. Не искам повече отдалечаващи се гърбове да виждам, отивайки да се обуват в антрето на живота ми и вибрациите от хлопната врата, пак на купчина да оставят сърцето ми, а толкова време го сглобявах - лепих пърченцата му със сълзите си. Не искам повече любовници, а поне една любов, която да ме завърне към живота и да ми покаже, че аз не съм просто една прекрасна завивка, която всеки иска да простре на леглото си, а когато се изцапа да я изхвърли. Но тази любов има ли я? Може би да, но за мене я няма, това ли е проклетата ти съдба, в която вярваш и с уважение за нея говориш? Това ще ми остане - тия четири стени и тая тъмна стая... и един единствен прозорец, а много врати, но една след една залоствани или на мен не ми достигна сила да ги отворя... Надничам вечер и гледам хората... забързани колко са жалки, приличат на мравуняк, чернеят се на белия сняг и забързани в студа сковал лицата им с чантите претрупани вървят към вкъщи. Не искам да те виждам, страх ме е от теб, защото знам, че ще се случи и после мой ред ще бъде да кажа 'Желая те'. Боли... уморих се,защото и твоя гръб ще видя и твоята затръшната врата ще ме стрие на прах. Чувствам се бледа, сякаш изчезвам, губя плътност и сякаш 'никога не съм живяла и зла измислица е моето съществуване...'. Целувам те така нежно, както ти мен тази нощ в съня ми и на двамата ни трябваше някой, емоционално, психически и физически стабилен, който да ни извади от това междинно, лишено от материалност пространство между живота и смъртта, в което се намираме и двамата.. Вярвам,ще се съгласиш с мен, че и двамата сме изключително лабилни, за да сме си някаква опора дано някой ден обвивките ни се изпълнят с нашите захвърлени все уморени от пътуване души... Радвам се,че те познавам и се радвам, че не те срещнах, защото може би и ти би бил този, който би завършил започнатото от други и аз толкова да избледнея, че да изчезна... Може би... запознах ли те вече с моето недоверие...


Monica.

Facebook Comments

4 коментарa :

наталия каза...

много истинско ,можешли да ми кажеш от кого е искам още да прочета от това :)

Анонимен каза...

прекрасно е!.. и пронизващо.

Анонимен каза...

Unikalno i tolkova istinsko...
Mislia, 4e po4ti vseki e poznal sebe si v tezi dumi...

Анонимен каза...

Има талантливи хора, които умеят добре да изразяват и чувствата и мислите си и дори успяват да опишат една дума(недоверие), толкова подробно и истински. Страхотно е.

Публикуване на коментар