Приказка за едно момче и за едно момиче

Нека ти разкажа една приказка. Тя е малко по-различна приказка за момче и момиче. Не зная кой е авторът, но когато попаднах на нея ме накара да се замисля...
Какво ли е любовта? За нея няма точна дефиниция, която да ти служи като ориентир. Няма правила, които ако следваш да те отведат до нея. В един или друг момент всеки я среща в живота си, но как да си сигурен, че това е ТЯ?

Ето и приказката:

Имаше едно време едно момче. То не знаеше, че ще има и едно момиче.
То не беше разбрало още, че най-хубавите неща стават с момче и момиче. Просто искаше да има още едно нещо такова като него и затова обичаше пластелина.
Момчето беше почти на седем години, когато се появи момичето. То не знаеше, че ще има и едно момче. То не беше разбрало още, че най-хубавите неща стават с момиче и момче. Просто искаше да има още едно нещо такова като него и затова обичаше музиката.

Момчето беше само.
И момичето беше само.

Момчето можеше да обича много.
Момичето също можеше да обича много.
Но още не бяха го разбрали.

Момчето можеше много. И искаше от другите също да могат много.
Момичето можеше много. И искаше от другите също да могат много.
Това смущаваше хората наоколо.

Момчето беше самостоятелно и щедро още от дете.
Момичето беше самостоятелно и щедро още от дете.
Това плашеше хората наоколо.

Момчето започна да тъгува и в тъгата си направи много момчешки грешки.
Момичето започна да тъгува и в тъгата си направи свои момичешки
грешки.
И така дълго - докато се видяха.

Отначало не си повярваха, че съществуват. Кръжаха наоколо си и пляскаха с ръце. Наистина беше невероятно, че се срещнаха, че се познаха и че можеха да се имат! И после, след като се убедиха в реалността на другия, се объркаха. Бяха свикнали да се държат с хората диво и открито и да срещат неразбиране, а сега се разбираха с четвърт дума. Не знаеха какво да правят. За да се защитават, бяха свикнали да не прощават, да наказват. И - както не вярваха, че е възможно да се срещнат, решиха да не вярват, че ще бъдат дълго заедно. Започнаха да се обвиняват, че са такива,каквито са, защото искаха да се излекуват един друг от собствените си недостатъци, защото искаха да спестят на другия собствените си болки. Толкова се обичаха, че не можеха да си прощават и най-дребните грешки. Боготворяха се един друг.
И се разделиха.

И сега не знам как са, но много искам да вярвам, че ще порастнат.
И че ще имат деца.
И ще ги отгледат.
И ще живеят в щастие.
И ще умрат стари. Много-много стари. С млади очи...

И все пак трябва да вярваме в любовта, за да сме сигурни един ден, че не сме се разминали някъде по пътя!
Мисля, че като деца сме били най-чисти, най-истински и най-близо до нея! Нека си припомним какво според децата е любов?



Facebook Comments

3 коментарa :

Анонимен каза...

Браво :):) :)

Анонимен каза...

Ей благодаря ти за това! И аз познавах едно такова моми4е и едно мом4е. И те също се разделиха.

Анонимен каза...

Хубава приказка! Предполагам всеки открива в нея частица от себе си. :)

Публикуване на коментар