Никога не знаеш,
какво може да ти донесе един поглед ...
(за спомен на Д.)
На мен ми донесе любовта на живота ми. Всичко започна случайно в едно кафене, разменени погледи от двете страни на масата ... Някакви закачки, дори не помня вече какви точно, комплименти ... Обещание за нова среща ...
И както всяко начало и това беше сладко ...
Трепети в очакване на неговото телефонно обаждане ... нови срещи, целувки в тъмното пред блока, откраднати мигове ... После дойде и любовта, сладката нежна любов ...
Имаше един период, в който си мислех, че се нося постоянно в облаците, онези пухкавите розови облаци дето любовта ти ги носи на тепсия, и единствено от теб се иска да скочиш на тях и да си щастлива ... И така си се рееш на тях безгрижно, докато някой не те свали с гръм и трясък от тях ... (а пък аз нали съм си малко инат, само малко де), си казах - а бе искам си ги облаците и това е ...
Та, като магаре се заянатих, не та не - искам си го и този мъж ... Да, ама там, уви имаше опашка- не бях само аз де ... Той си имаше жена. Не, че ме е лъгал, напротив той ми го каза още от началото ... че е женен и не е щастлив, но продължава да живее с нея (той и до ден днешен е още с нея), не го виня за което, всеки си има своите си причини и истини. То човек никога незнае какво ще му поднесе живота, най-малко пък да предположи какви компромиси със себе си ще му се наложи да прави след време.
Всичко си беше наред, до момента, в който той реши да ми предлага да се женим. В първия момент за мен това беше голямото щастие, все пак мъжът на моите мечти и когото обичах толкова много ми предлагаше това, което всяка жена мечтае един ден да направи с любимия.
Но както всяко чудо за 3 дни, както казват хората, та и моето охладня след като погледнах реалността в очите. Той имаше малко дете, което аз бях виждала само веднъж, но за мен това беше достатъчно, за да не ми даде мира мисълта, че аз ще съм причината да разваля едно семейство и едно дете да остане без баща (не в буквалния смилъл на думата), ама все пак ...
Поне така се почувставах тогава, може би ако бях малко по-голям егоист и мислех повече за себе си, а не за другите, сигурно щях да го направя. Незнам дали постъпих правилно или не. Може да се спори по този въпрос, но за момента, а и на тази тогава моя „крехка” възраст все пак, такова беше решението ми.
Не го направих и до ден днешен продължавам да си мисля какъв ли щеше да е живота ми с него? Продължавам да имам чувства към него и винаги, когато си помисля за него, сякаш онзи същият трепет от миналото пак се завръща. Трепета по неизживяната докрай любов и по недоизказаните чувства и желания ... и най-вече по миражния ни съвместен живот ...
Затова незнам дали ще съм права, ако кажа, че понякога е по-добре да бъдеш малко поне егоист и да предпочеш собственото си щастие, пред това на другите, за да не съжаляваш после цял живот за нещата, които си можел да направиш, но не си имал смелостта да отидеш до края...
И както всяко начало и това беше сладко ...
Трепети в очакване на неговото телефонно обаждане ... нови срещи, целувки в тъмното пред блока, откраднати мигове ... После дойде и любовта, сладката нежна любов ...
Имаше един период, в който си мислех, че се нося постоянно в облаците, онези пухкавите розови облаци дето любовта ти ги носи на тепсия, и единствено от теб се иска да скочиш на тях и да си щастлива ... И така си се рееш на тях безгрижно, докато някой не те свали с гръм и трясък от тях ... (а пък аз нали съм си малко инат, само малко де), си казах - а бе искам си ги облаците и това е ...
Та, като магаре се заянатих, не та не - искам си го и този мъж ... Да, ама там, уви имаше опашка- не бях само аз де ... Той си имаше жена. Не, че ме е лъгал, напротив той ми го каза още от началото ... че е женен и не е щастлив, но продължава да живее с нея (той и до ден днешен е още с нея), не го виня за което, всеки си има своите си причини и истини. То човек никога незнае какво ще му поднесе живота, най-малко пък да предположи какви компромиси със себе си ще му се наложи да прави след време.
Всичко си беше наред, до момента, в който той реши да ми предлага да се женим. В първия момент за мен това беше голямото щастие, все пак мъжът на моите мечти и когото обичах толкова много ми предлагаше това, което всяка жена мечтае един ден да направи с любимия.
Но както всяко чудо за 3 дни, както казват хората, та и моето охладня след като погледнах реалността в очите. Той имаше малко дете, което аз бях виждала само веднъж, но за мен това беше достатъчно, за да не ми даде мира мисълта, че аз ще съм причината да разваля едно семейство и едно дете да остане без баща (не в буквалния смилъл на думата), ама все пак ...
Поне така се почувставах тогава, може би ако бях малко по-голям егоист и мислех повече за себе си, а не за другите, сигурно щях да го направя. Незнам дали постъпих правилно или не. Може да се спори по този въпрос, но за момента, а и на тази тогава моя „крехка” възраст все пак, такова беше решението ми.
Не го направих и до ден днешен продължавам да си мисля какъв ли щеше да е живота ми с него? Продължавам да имам чувства към него и винаги, когато си помисля за него, сякаш онзи същият трепет от миналото пак се завръща. Трепета по неизживяната докрай любов и по недоизказаните чувства и желания ... и най-вече по миражния ни съвместен живот ...
Затова незнам дали ще съм права, ако кажа, че понякога е по-добре да бъдеш малко поне егоист и да предпочеш собственото си щастие, пред това на другите, за да не съжаляваш после цял живот за нещата, които си можел да направиш, но не си имал смелостта да отидеш до края...
4 коментарa :
Всички се стремим да имаме свободата да избираш. Ако я нямаме - търсим си правата докато я докопаме!
Да, понякога е хубаво - да имаш различни възможности да направиш нещо по този, или онзи начин! Според мен това важи за малките сиви ежедневни нещица, които можеш да разнообразиш и "оцветиш". Да изразиш по различен начин своите мисли и емоции.
Но за съжаление за по-големите, по-важните неща, които бих нарекла "животоопределящи", "кардинални" съм на мнение, че колкото по-малко избор - толкова по-малко главоболие. Защото винаги го има това "дали", "ами ако..."!
Аз бих постъпила като теб - особено щом се отнася и за дете. Аз не бих могла да живея с мисълта, че съм причина за разбито семейство (дори да не съм само аз) и зная, че няма да мога да бъда пълноценно щастлива, ако стремейки се към своето собствено щастие съм стъпкала щастието на някой друг.
Имала съм такъв момент - избор от двама мъже и то от тези, които се срещат все по-рядко - свестни и съвестни! Като цяло знаех какъв би бил живота с единия и с другия, които са коренно различни, всеки си има своите плюсове и минуси, както всяко нещо... Знаех, че ще нараня някого при този избор и най-много себе си! Знаех, че какъвто избор да направя трябва да си държа на него и никога да не съжалявам! Обаче тук идва онова "дали", което просто ти разбърква мозъка, обръща ти вътрешностите и като цяло може да ти обърка живота... И при целия ти стремеж към щастие - да се окажеш най-нещастния човек.
Как да се избегне това, аз не зная. Всеки човек пречупва нещата през стоето "правилно и неправилно". Ако ти знаеш, че това е твоето правилно - добре, продължаваш натаък, но ако и двете са правилни, как да се прецени кое е по-правилното.
Напълно съм съгласна с теб.Според мен каквито и решения да вземе човек винаги има едно съмнение...,че може би взетото решение не е било най-доброто...а е можело и по-добро от това...(усмивки)
в стремежа си за "по-добро", човек често изпуска това, което има. И най-често това което очаква, че е "по-добро", се оказва точно обратното. Така, че не се дерзай ... радвай се на това което имаш... постъпила са правилно ...
Nadqvam se,che e bilo pravilnoto...jivota produljava,taka ili inache...I naistina e dobre chovek da jivee poveche v nastoqshteto i da mu se radva,sled kato nemoje da promeni minaloto...:)
Публикуване на коментар