Ах, а къде остана всичко това...?

Когато бях малка, имаше един български филм: "Синьо лято". Разказваше се за деца, които прекарват лятната си ваканция на село. Прибирахме се в точния час по къщите, за да го гледаме и после пак навън. Цялото ми детство е минало на село. Тогава не го оценявах, беше ми даденост, дойдеше ли лятната ваканция с брат ми ни пращаха при баба и дядо и ни прибираха септември за началото на учебната година. Същото се случваше и пролетните и зимните ваканции. Но ...

пораснах, през 1997г ме приеха студентка в София и започнах да разреждам ходенията си там. Последните години ходех от Коледа на Великден за по 2-3 дни, колкото се падаха почивните и така. Но тази година съм по майчинство и ми се удаде възможност да си отида пак там за ... 3 седмици, беше плана. Е, изкарах 10 дни, но ми беше толкова скъпо и свидно, че нямаше как да не му намеря място тук.
Естествено, заминах с лаптопа, с флашката с програмата за сайта, с няколко нови книги, и доста задачи за реализация, но ... дори не ги извадих от куфара.
Денят си течеше, спокойно и прохладно, без телефон, интернет, компютър и дори телевизор. Дъщеря ми се запозна с децата от махалата. Сутрин си поръчваше да я събудя в 8.30ч и играеха до вечер по тъмно. Като казвам играеха имам предвид наистина играеха. Не се прибра нито веднъж да гледа филмче, да си пусне диск на лаптопа или да играе игра на телефона. А вместо това си направиха къща в едно ремарке от трактор на улицата, играеха на "народна топка", "пиян морков", люлееха се на дървена люлка закачена под една липа, къпаха се в басейн, чупеха си бадеми с камъче ... а аз като я гледах осъзнавах, колко съм пораснала, как съм изживяла всичко това, но не съм го оценявала. Предполагам и ти си имал село и по същия начин са ти минавали ваканциите, но не си си давал сметка като мен. Радвах се като гледах децата. Радвах се, че моите деца, които растат в мръсната София и живеят в панелка, поне за малко можеха да усетят истинското щастие и безгрижие. Малката ми дъщеря там проходи стабилно сама, ходеше в градината по тревата, която явно я гъделичкаше и тя се смееше и тичаше, но може би чувството, че навсякъде около нея е трева я караше да се чувства спокойна.
Сутрин като се събудех пиехме кафе с мама и съседите, които не ходеха на работа, под асмата. После се захващах да сготвя обяда - отивах в градината и си набирах домати, чушки, после отивах да си извадя малко моркови и картофи, набирах си подправките свежи и направо от корените. Естествено си правех разходка, не е като в София, всичко е на една ръка разстояние и в два шкафа. Обикалях ме с тати лозето, за да намерим узрeли гроздове. После задължително обедна дрямка с децата. Когато се събудим ходим си на гости по съседите. Към 19ч, правя салатка в малка тавичка и с дядо си правим компания, той е на ракийка, а аз на биричка и през това време правим и скаричка за баш вечерята, която започва към 20.30ч. После децата заспиват, а ние пак се събираме със съседи на приказки, и така към 23ч всички къщи са с изгасени лампи и селото спи спокойно.

Ах, а къде остана всичко това?


Facebook Comments

4 коментарa :

kekla каза...

Ама как ще е изчезнало! Не виждаш ли,че още си е тук, преди да разбера,че и ти си мама щях да кажа,че ще усетиш,че всичкоси е тук в теб, чрез детето си, а ето че ти си имала и си го оставила да се докосне до този рай. и наистина, когато има деца около нас и ние ставаме деца :) Между другото филмът не е български, иначе и аз го гледах, но си го спомням смътно.. пораснах три години след теб :)

cveti_morunova каза...

знаеш ли,докато четох това,което си написала,почти се разплаках.не осъзнавах колко ми е липсвало,защото моето детство беше точно такова,каквото го описваш.прави това колкото можеш по-често,защото наистина човек може да го загуби постепено,а не бива

lunna_neti каза...

Ех, колко мило и свидно ми стана. Всичко това ми е до болка познато, защото аз до 8-ми клас съм живяла на село и чакахме градските деца за ваканциите. И сега се събираме,но най-много един път в годината за жалост по погребения... скитаме по поляните и горичките... но само на сън...пръснати сме по Света.Ех, къде си "Детство мое, реално и вълшебно,детство мое така си ми потребно..."

Анонимен каза...

Да, всичко е тук и си е същото! Само ние и нашето светоусещане са променени! Все едно аз съм разказала, за това как се чувствам аз и синът ми, когато със семейството ми отидем на вилата, в едно малко селце, а символичен домакин там е свекърва ми.

Публикуване на коментар